напред назад Обратно към: [Здравка Евтимова][СЛОВОТО]



Провансалска кухня


Той пиеше виното бавно, опитвайки се да не я гледа. Думите й бяха равни, стъклени, но имаха вино в звука, който притискаше погледа му към масата. Беше го поканила в кабинета си, на креслото до дебелите томове на Шекспир, Шилер и още няколко автори, чиито имена започваха с „Ш“. Освен по азбучен ред, книгите бяха подредени в зависимост от тежестта на златото по подвързиите и дебелина на книжната маса. Той няколко пъти бе идвал в тук. Надяваше се тя да приказва за снега, който се ронеше на мокри парцали от протритото небе. Предният път отново го бе поканила на същото кресло и не направи нищо, съвсем нищо –седеше, гълтайки виното, което положително бе струвало много пари на съпруга й, взирайки с нетактично в лицето му. Днес думите й хвърлиха погледа към пода.

— Мислех, че никога няма да го преживея — разпиля се стъклото на думите й на остри късове около него. — Спестявах от учителската си заплата, от частните уроци в това затънтено село. Родителите ми плащаха в боб, консервирани домати, яйца. Левчетата, които получавах, събирах във възглавницата си — беше му трудно да свърже тази изискана жена с някаква си оръфана възглавница и потно снопче банкноти в нея. — Бях натрупала достатъчно, за да си купя малка къща. Къщите в провинцията, знаете, не са никак скъпи, селото беше диво, с вълчи вой през зимата и пролетта, с бухали, които живееха на липата в двора на моята хазайка. Есента идваше с гъбите, които растяха като луди по двора ми, буквално на прага. Заради децата търпях бухалите в липата и вълчия вой, който влизаше в стаята ми вместо новините вечер. Дадох му всичките пари — за пръв път думите й се стегнаха в корав възел около виното му. При първата им среща бе приближила неочаквано до него и се любиха, без да го целува, погледът й изгубен сред идеално аранжираните вази и цветя.

— Той беше нещо много важно за мен — продължи жената. Повече от важно. Сигурно не разбирате. Тогава мислех, че човек е направен за друг човек, че не може да живее без него и прочее баналности. Смятах, че животът ми има смисъл само защото съм се родила по времето, когато той береше гъби в моя двор и вечер ходеше заедно с бухалите за опознава нощта. Беше поет, пишеше стихове, които ми посвещаваше, посвещаваше ги и на реката, на семейството бухали, което ненавиждах. Бях обезумяла, смятах, че кръвта ми ще се разпадне, ако не го срещна. Вечер, денем и нощем отивах в къщата му, която беше на края на селото — всъщност всички къщи бяха на края на селото, центърът беше кметството с кмета.

В стаята ми всичко беше разхвърляно, потънало под плътна прах. Чудя се как в това диво село се образуваше прах, само пътят беше прашен, може би времето и облаците се превръщаха в прах, разбирате ли.

Не, той не можеше да си представи как в стаята й всичко беше разхвърляно, защото тук дори сенките на вазите бяха подредени симетрично, стилно, малките бижута, колекцията от сапфири, старините оръжия, всичко беше без капка прах, без сянка от облак.

— Заплатата ми пристигаше с четири месеца закъснение, а той мечтаеше да стане велик писател, да плени сърцата на хората в целия град, в цялата страна. Питах не му ли е достатъчно, че има мен. Не било достатъчно. Не стигали пари да отиде и да живее в София, да блесне. Знаех, че ще блесне, ще стане велик поет. Не можех без стиховете му, които четях сутрин и вечер, и през междучасията в училище. Всичките пари, които имах от заплатите, от частните уроци — хората ми плащаха след харман, когато продаваха боба и житото си — дадох му ги. Ще ти ги върна, обеща той. Знаех, че ще го направи. Никога не беше лъгал, вярвах на думите му както вярвах на облаците и на реката, която не пресъхваше и през лятото.

Обеща да се върне през втория срок, да ми разкаже как върви поезията, взривява ли сърцата на хората и прочее баналности, нали разбирате...

Не я разбираше. Не знаеше защо тази жена му разказва всичко това. Чувстваше се много по-добре, когато тя го наблюдаваше с безизразните си очи. Думите й не успяваха да го отведат в онова село край реката, която не пресъхвала през лятото. Не искаше да си представя онзи поет, никак не се интересуваше от него.

— Дадох му ги — купчина от изтъркани левчета, които хората бяха получили от доматите си, от царевиците, за да могат децата им да тълкуват „Една българка“, „До Чикаго и назад“ и други красиви творби, което не носеха никому нищо добро. Той отиде, обади се веднъж, описа ми колко му е трудно да намери квартира в София и колко самотен се чувства. В писмото му имаше две стихотворения за мен. Вълчият вой се превърна в моя сянка, но стихотворенията му осветяваха цялото село, което нямаше център, а само окрайнини и кметството се състоеше от кмета и неговия стар набор, с когото бяха служили заедно като танкисти.

Това беше единственото негово писмо, което поставих редом до календара. Бях полудяла дотам, че ограждах всеки изминал ден без вест от Слав с червено кръгче върху буквите от писмото му. Червените кръгчетата в двете му последни стихотворения станаха толкова много, че можех да направя кървава пирамида с тях. След няколко месеца, през които си правех компания с двойката бухали, хората от околните села взеха открито да подмятат, че съм луда и престанаха да дават децата си на частни уроци при мен. Веднъж получих пощенска пратка.

Вестник, в който бяха публикувани стихове на Слав и покана, канеща ме най-учтиво да присъствам на сватбата му с Милена Кирова. Уведомяваха ме също така къде ще се проведе сватбеното тържество — „Ресторант България“. Тогава получих анемия. Не можех да ям, не можех да преглъщам, при всяка миризма на храна започвах да повръщам. Когато виждах бухалите, повръщах, когато хората ми говореха, повръщах и не само моите невръстни ученици ме избягваха, техните родители минаваха в другия край на селото, за да не ме срещат, но това едва ли имаше някакво значение за мен. Упорито отивах в училището с единствената класна стая, където се провеждаха учебни занятия, но децата ги беше страх. Скупчваха се до вратата и надничаха заедно с кмета и неговия набор от танковите войски, а вълчият вой свиреше в черната дъска. Един ден кметът и бойният му другар ме измъкнаха от класната стая и с линейката, която обикновено пристигаше в село поради смъртен случай, ме закараха в болницата в Радомир.

Не помня колко време виждах бухали, вълци и окрайнините на селото, писмото на Слав, което бях покрила с кръгчета от червен химикал. Помня, че накрая извадих иглата, с която ми вливаха лекарства, за да ме успокоят и отново да стана човек.

От болницата ходих до село пеш, вървях цяла седмица, защото спираха камиони и правех каквото поискаха шофьорите, правех и неща, които не искаха. Всяка вечер от тези пълни с мокър пролетен сняг дни изяждах по едно малко парче от вестника с неговите стихотворения и един ден от календара. Поредният шофьор не разбираше, че се хранех с поезия и бухали. Питаше ме дали съм нормална, но не заради нормалността ми ме държеше на седалката и не заради нормалността ми отбиваше камиона в околните горички, към къщите на бабите си, лелите си и ме подаряваше на братовчедите си, за да му опростят дълговете.

Естествено, загубих работата си в селото с бухалите и единствената класна стая в училището. Загубих гъбите и планината, загубих вълчия вой, но понякога още го чувам, особено когато пия от това вино, господине.

Той не искаше да среща очите й, тъмни и безизразни като нощ на бухали, за които говореше. Лицето й беше вой на вълци, блъскащ се в позлатените обложки на шекспировите трагедии.

— Нямах никакви пари, дори дрехи нямах. Блузите, които обличах, миришеха на шофьори, крайпътни горички и братовчеди, но поне вече не миришеха на Слав, на село без център, с кмет от танковите войски.

Тя замълча, погледът й притисна старините оръжия. Кабинетът на тази жена беше по-скоро малка галерия с картини, в които есента непрекъснато изливаше дъжд; графики в черно-сиви багри, колекция от сапфири и злато, което също изглеждаше черно. Този кабинет нямаше никаква връзка с крайпътните горички, шофьорите и онзи дъжд от нейната гора. Сигурно дъждовете са различни, едните са за книги със златни обложки, а другите остават завинаги в безизразните й, хладни очи.

Той пиеше виното си и се питаше дали тя отново ще постъпи като първия ден — ще се приближи, ще се любят, а след това ще му говори на вие. Не можеше да си обясни защо го прави, защо му дава това скъпо вино, събрало историята на велика Провансалска изба. Бутилката сигурно струваше колкото една от ония къщи с бухали в таваните, с липи и гъби в дворовете. А може би тази бутилка струваше колкото цялото село, което имаше само покрайнини и никакъв център, само кмет, който управляваше заедно със своя набор от танковите войски.

— Съпругът ви ще се прибере — каза й той спокойно, но вътре в себе си се учуди, че тя въобще не се впечатли от предупреждението му.

— Петър няма да дойде скоро — отвърна тя. — Вие сте мълчалив човек. Приятно е да се беседва с вас.

Първоначално станах икономка на г-н Петър Савичев. Представете си хаоса в горите, с който бях свикнала, с разхвърляните в селската ми квартира тетрадки, книги, листове със стихове на Слав, с които бях облепила шкафовете, масата, пода. Стаята ми беше със стени от поезия, „Една българка“ и „Ангелинка“. Никога не знаех къде са химикалките нито чантата, главата ми беше пълна със Слави думите му, писани за мен, за ръцете ми, за всичко което имах, дори за блузите, които никога не можех да намирам, за изсъхналите ми цветя в пластмасовата кофичка на перваза. Представете си мен в къщата на г-н Савичев, в кабинета, където си бъбрим. Сабите са наклонени точно под ъгъл 45 градуса, брокатът върху канапето е подгънат на разстояние 12 сантиметра от пода.

Можех да готвя само варени яйца, гълтах млякото току що издоено, когато бях гладна през междучасията, се хранех с киселец и хляб. Пиех сурови яйца. Господин Савичев обожаваше провансалската кухня, нае готвач от Февър сюр Мер да ме обучава и можете ли да си представите каква бе агонията ми, докато науча 109-те подправки, които готвачът донесе със себе си? Можете ли да си представите мен, която бях варила само картофи, да готвя патица със захарно цвекло, карамел и стафиди? Да поставям лъжицата на 8.6 см от чинията за стриди, а ножа на 1.5 см от лъжицата?

Виното, което той пиеше и което произхождаше от древна Провансалка изба, спря на гърлото му. Не искаше да си представя нищо. Питаше се дали тя ще продължи да говори. Думите й бяха станали недоволни патици с карамел и стафиди, и той чуваше как плющят с криле към него.

— Не мога да си представя — обади се той.

— Няколко пъти господин Савичев ме изгонваше от службата ми. Отсядах в един таван над Женския Пазар. Там живеех с две туркини, които продаваха найлонови пликчета и дрехи втора употреба. Те ме приемаха да оставам при тях, защото ги учех да говорят по-добре български, а и защото едната туркиня ми казваше „Имаш страхотни очи“. Едва ли я интересуваха само очите ми, но когато казваше какво друго бе страхотно у мен, се изнасях от квартирата им и се разхождах дълго посред нощ около Женския пазар. Много е красиво, няма навалица, още не е изметено и ти се струва, че ниско над асфалта летят бухали.

Отивах при старицата с котката, която беше почти толкова голяма, колкото самата старица. Вратата на дома й винаги зееше отворена като селото без център. Тя се движеше мъчително и когато първия път влязох във входа към апартамента й, каза, че ще ме прокълне, но аз не се боях от клетви. Бях изяла толкова листа от вестника с поезията и толкова камиони ме караха от болницата обратно към бухалите в селото, към класната ми стая. Бях научила 109 подправки от Провансалската кухня и бях поправяла леглото на господин Савичев така, че да има 12 см чаршаф до основата на матрака. Сега клетвата й щеше да бъде горещ чай с мед за мен.

И досега не зная защо г-н Савичев изпращаше бодигард да ме върне обратно. Сигурно не защото облепих килера, в който ми беше позволил да се нанеса като негова икономка, с десетки страници от „Барутен буквар“ на Радичков. Буквите ми напомняха за децата, които се обучаваха на Вазов и Елин Пелин, за родителите им, които плащаха в боб и люти къдрави чушки от градините си. Сигурно не ме връщаше и заради купчината дънки и сака на пода, далеч по-висока от 12 сантиметра. Туркинята, която смяташе, че очите ми са страхотни, ми даваше дрехите, за да й рецитирам „Да се завърнеш в бащината къща“. Тя плачеше за бащината си къща и за белите вишни, и сълзите й капеха върху ръката ми. Тя искаше да изпие сълзите си от ръката ми, но аз се изнасях при старицата и нейната котка.

Старата престана да ме проклина. Веднъж ми даде пари да й купя аспирин — тя се бореше със смъртта единствено с аспирин и се надяваше да победи — върнах се, без да й открадна парите и вместо клетви, тя започна да ме благославя. Едва ли щеше да ми повърви от благословиите й. С нея веднъж заедно рецитирахме „Извора на белоногата“ и тя се разплака, не защото беше гладна, а защото усещаше как собствената й сянка полека отлита отвъд и никой освен мен нямаше да види смъртта, преминаваща безпрепятствено през разбитата врата на апартамента.

Г-н Савичев изпращаше хората си и ме прибираха с джип от тавана на двете туркини, от сянката на бабата и Белоногата. Връщаха ме обратно в килера, където стените разказваха „Песента на колелетата“, но всъщност тези стени бяха за мен деца, на които преподавах както в селото без център в единствената класна стая. Когато Савичев ме попита защо седя при тези отрепки на Женския пазар, излъгах, че искам да стана монахиня.

Той мълчи като вас, господине, но не пие вино, седи и ме наблюдава. Кара ме да подреждам лъжиците му, старинните му оръжия, цигарите. Отначало опитвах две хапки от всяка гозба, която консумираше той. После изхвърли манекенката си поради неизвестна за мен причина, може би защото момичето беше подпалило учебниците за 7 клас в килера ми, може би защото с мен не се налагаше Савичев да показва колко е велик, а аз не струвах нищо в никакво отношение.

Едва когато детето му се роди — тоест когато родих син на Савичев и лекарите казаха, че е нормален, той престана да ме изхвърля от килера. Забрани ми да ходя до Женския пазар, но аз отидох — надявах се да кажем още веднъж с бабичката „Извора на белоногата“, но сянката на старата вече беше вградена отвъдното, а апартаментът й имаше метална врата. Туркинята пък ми каза, „Ще ти дам жълтицата на майка ми, за да останеш да живееш с нас.“

Синът на Савичев е здраво момче и той го показва на приятелите си.Аз познавам всички подправки на провансалската, баварската и калабрийската кухня. Мога да правя 21 вида спагети. Чаршафите са подвити на 12.5 сантиметра от основата на всички легла тук.

Допийте си виното. Пригответе се, моля, това ще ме улесни. Надявам съпругът ми да ни завари. Просто не виждам никакво основание, поради което би сметнал за правилно да ме задържа повече тук. Имам пари. Достатъчно, за да купя единствената класна стая в онова село. Всъщност не зная дали там има още деца.

Той се изправи, приближи се към нея. Беше щедра жена. Точно на 12.5 сантиметра от креслото му беше оставила сноп банкноти. Както преди.

Тя го погледна и скъпото вино в ръката му потрепери. Мъжът остави чашата си на пода.

— Слав ви праща това — рече той. Думите му прозвучаха грапаво, старинни мечове в златистия въздух на шекспировите трагедии. — Това са парите, които ви дължи. Нае ме де ви издиря — в ръката му парите се бяха изгърбили, от тях се разнесе вълчи вой и плясък от криле на бухал. — Слав дълго време ви търси.

Жената отпи спокойно от виното, ръката й, бяла като извора на белоногата, не посегна към парите.

— Каза ми, че откакто ви изпратил онзи вестник със стиховете, вече не можел да пише — прошепна мъжът.

 


напред горе назад Обратно към: [Здравка Евтимова][СЛОВОТО]

 

© Здравка Евтимова. Всички права запазени!

 


© 1999-2017, Словото. WEB програмиране - © Пламен Барух