напред назад Обратно към: [Здравка Евтимова][СЛОВОТО]



Ще те спася


- Това са всичките пари - баща им не ги гледаше. В ръцете му няколко тънки, омачкани банкноти потрепваха заедно с вените му, с ръцете и ръкавите му, с небето над тях. И с тяхната къща, която вече не беше тяхна. Продадоха двора, старите череши в него и старата дюля, в клоните на която Пирина беше пораснала. Сега, изправени пред къщата чакаха - тя, двете й сестри и майка й, със старата сламена капела, нахлупила сякаш цялото слънце върху главата си. Бяха продали онези дни, когато небето не ги мразеше, когато слънцето беше тяхно и къщата, макар и малка, със сива мазилка беше тяхна. Парите в шепите на баща им нямаше да стигнат да платят и да плюят след камиона да закара покъщнината им в бараката на баба й, но Пирина не виждаше камиона - беше август, а тревата се люлееше мъртва, жълта, задно с продадената им къща и двора.

- Хайде - каза майка им. - Тръгваме.

Просто не беше за вярване, че от къщата, от двора, от черешите и дните им в миналото бяха останали само толкова пари, които потрепваха във вените и шепата на баща й.

- Трябва да си намерите работа - каза за трийсети път този сутрин майка й. Слънцето върху скъсаната й капела се разсърди и хвърли сянката й под гумите на камиона.

Сестрите й кимнаха едновременно, ти си бяха такива - мълчаха през повечето време и кимаха, когато се съгласяваха с теб, а когато имаха нещо напротив, нищо не казваха, просто една след друга, първо по-ниската Сара, после по-високата Люба се изплъзваха и гърбовете им, тънки като облаци изчезваха бързо, заедно с несъгласието им. Гърбовете им бяха тяхното не; така правеше и майка им - и тя лека, подвижна като гущер, жената, която гледаше най-добрия пипер и най-тежките домати в Старо село, жената, чиито тикви ставаха като луната, но три пъти по-големи от нея и светеха нощем под прозорците им. Но сега бяха продали луната над къщата и двора, който раждаше луни, и трябваше да си намерят работа.

Баща им, с бастуна и строшения в мината крак, който мяташе надясно, сякаш се пазеше от мухите, а земята се движеше напред-назад под него, баща им чакаше с четирите омачкани банкноти, които сега бяха къщата, дюлята, дворът и гробът на покойната им баба.

Пред тях се простираше полето, едно време футболен стадион, сега място, обрасло с магарешки бодили и две мършави магарета - скъсани корабни платна на този изгорял от жегата кър, който вятърът се опитваше закара до океана, но слънцето искаше да опече магаретата направо върху коловете им. Лятото беше изтръгнало последната капка влага от тревите, въздуха, и бе превърнало реката в кафява лента изсъхнала тиня, върху която лъщяха белите кореми на рибите и сивите кореми на поповите лъжички.

Сестрите и работеха в кухнята на мотела, който отначало се казваше "Черната котка", после "Белия манастир", после "Венеция", но винаги си оставаше паянтова постройка, закопана в земята, с два реда стаи колкото арестантски килии и прозорци, обърнали гръб на пътя и паркинга с тировете. Една от тези килийки струваше 5 лева за два часа, достатъчно време шофьорите и момичетата да свършат любовта, за която я бяха наели. Това в стаичките го правеха по-младите, по-неопитните шофьори. Другите успяваха на седалките пред волана или в храстите, но където и да успяваха, хората трябваше да ядат, а сестрите на Пирина готвеха в кухнята.

Там зиме и лете беше жега, слънцето живееше постоянно във фурните на печките, затова сестрите й обличаха много тънки блузи, толкова тънки, че гърдите им личаха дори за момчетата от околните села, които полепваха на гроздове до ниските прозорчета на кухнята и въпреки миризмата на слънце и прегорели запръжки не се отделяха от стъклата.

Една от сестрите й, по-голямата, Сара, понякога отиваше с някой шофьор в малкия килер, който чорбаджията на мотела, Яков, беше отпуснал на сестрите да си държат партакешите. От такива шофьори не само в Липница, но и в околните села се носеха такива хубави приказки за сестра й Сара, че момчетата не пиеха цяла седмица любимата си бира, дори спестяваха от обяда, за да отидат отново в килера. Едно от момчетата, Ставри, дълго като зид, с луничаво лице и тънки пръсти, които можеха да рисуват комари, кучета и хора така, сякаш са ти пред очите и се готвят да те захапят, я рисуваше - ту лицето на Сара, ту приказната й тънка блуза върху капачки от буркани, върху кутии от цигари и салфетки, върху тухли понякога, които зидаше по строежите на целия окръг, за да си изкарва хляба. Тухлите на къщите в цял окръг гледаха хората с очите на Сара.

Сара както всички в къщата им с многото луни в бостана, Сара, по-голяма луна от истинската на небето, беше мълчалива, с гръб от облаци и гърди от пролетен вятър, заради които момчетата даже от Дупница идваха и вместо бира, пиеха вода и я гледаха пресипнали.

Другата им сестра, Люба, също работеше в кухнята, но тя не отиваше с момчетата, макар че и нейният гръб бе от облаци, а гърдите и - от нощ и август. Да я пита човек, мислеше Пирина, защо вечер, след като бе рязала цял вагон лук, картофи и чушки, след като бе пекла кебапчета за шофьорите и им бе правила салата, нарязвайки ръцете си като дръвник за клане на пилета, да я пита човек тази Люба защо вместо да се просне в килера, тя взимаше някакви книги. Все дебели тухли ги избираше сестра й Люба.

Пирина обикновено убиваше с тях хлебарките и корици им бяха гробища за хлебарки, комари или мухи, но Люба ги четеше тези книги нощем, когато Сара си почиваше от момчетата и шофьорите, а лампата светеше като крадец, тънко и слабо светеше тази лампа върху книгите на Люба, но Сара нямаше нищо напротив. Сара така я обичаше тази Люба и дебелите й книги, че дори в кухнята, когато очите им ставаха локви от лютиви сълзи заради кромид лука, тя работеше повече, вдигаше тежките каси с пържолите, защото сигурно човек, който се мъчи с тези дебели книги е или болен, или още по-страшно - остава в края на краищата без мъж.

Но сега трябваше всички да напуснат къщата и с парите в ръцете на баща им да платят таксата за водата - неплащана цяла година, че и повече. След смъртта си баба им Пирина бе завещала борча на внучките заедно с паянтовата си къща. Макар че мината бе съсипала крака му, баща им щеше да нареди нови керемиди на покрива. Всъщност не керемиди, а каменни плочи, които бяха съвсем безплатни, защото ги махнаха от тротоара пред мотела "Венеция". Вместо керемиди щеше да ги нареди баща им, забит като знаме на покрива върху къщата на покойната им баба, но той нямаше да може да смени стените. Те бяха плет от колове и жилави върбови пръчки, омазани с кал - баба им казваше: - "Аз съм кал и къщата е кал. Двете сме си дружки."

Всъщност и съборетината, и гробът на бабата принадлежаха на Яков. Каменните плочи бяха също негови. Той накара бащата на Пирина да ги откърти и да нареди нови мраморни плочи пред мотела - те бяха мраморни само първия ден, после шофьорите натъпкаха мрамора с прах от обувките си - прах донесен от чужбина, и ги опикаха тези мраморни плочи. Може би се случи някаква реакция, щото мрамора от розов стана почти лилав, но така беше по-добре да го миеш. Пирина се грижеше за този мрамор и го псуваше наум почти непрекъснато - дори когато не го псуваше, пак го ненавиждаше жестоко с някой остатък на мозъка си, защото е почти невъзможно да изтриеш прахта от чужбина и мръсните надписи, които момчетата пишеха за Яков със спрей през нощта.

- Трябва да си намерите работа - майка й повтори за трийсет и първи път, защото Яков, човекът, който владееше всичко наоколо беше уволнил трите момичета. Сара по причина на това, че не му давала парите на момчетата, които водела в тесния килер на мотела; Люба - защото какво струва момиче, па макар и с гърди от вятър и любов в пазвата, щом гние над някакви книги, превърнали се в гробища за хлебарки и мухи. Какво струва едно хубаво момиче, щом не отвежда шофьорите в някоя стая, обърнала прозорец назад, към рижавото изсъхнало поле, пълно с магарешки тръни и оси? Такова момиче е негодно за кухнята и запръжките, то не реже лука, ами се порязва по-често отколкото по шосето минават тировете към Гърция, а кръвта се стича в супата и я прави кървава.

В книгите пишат боклуци и само се ядосваш, че хабят хартията, вместо да я направят на тоалетна хартия. Защо например не спестят парите, че да опекат повече ракия и кебапчета за хората? Нека си търси друга работа това негодно момиче, което като го викнеш, защото си видял нещо под тънката й блуза, нещо доста интересно - тя не отговаря, дори не ти казва сиктир, а се обръща към лука в тигана, към хлебарките се обръща, а на рафта вместо тенджера е сложила дебела книга.

- Жалко, че си толкова хубава - казваше майка й. - Много жалко, поне да беше грозна да не те харесват мъжете, а така само помисли колко пари изпускаш.

И майка й, и баща й подозираха, че Люба иска да стане калугерка, защото бе сложила една книга "Парижката Света Богородица" на шкафчето до леглото си. Майка й каза: - "Не се заблуждавай, няма нищо на небето и нищо на земята, ако не се научиш да запържваш лука както трябва. Зарежи книгите, баща ти беше глупав и такъв си остана, но ти още можеш да се поправиш."

Баща им четеше кротко, очите му дъвкаха думите от вестника бавно и упорито, лицето му бе изопнато сякаш от зъбобол. Той още пазеше една оръфана книжка със стар български правопис от детството си - за рибаря и златната рибка. Той, а не майка им разказваше приказки на децата, когато не беше втора или нощна смяна в мината. В приказките му винаги имаше един въглищен цар, който подарява на малките момичета златен пръстен и в крайна сметка се оженва за тях. Дрън, дрън, казваше майка им. Знаеш откъде си вади парите Сара...С оная си работа ги изкарва. Сега къде да се местим, Яков ни уволни.

Камионът вече беше натоварен - старите им легла, край които момичетата живееха заедно с червеите дървояди, стария бюфет с прозрачни ракиени чашки, с които баща им пиеше с приятелите си ракия, но вече спря, защото един след друг приятелите му пукнаха и той остана сам с кривия си крак, без работа в мината, и започна да плете кошници като циганите от циганската махала. С тях понякога пиеше ракия със същите чашки, които сега смирено чакаха в камиона да ги закарат в къщата от дървен плет и калена мазилка на края на селото, доста далеч от "Венеция", тировете, кухнята, в чиито печки слънцето спеше и денем и нощем.

В далечината нещо започна да се червенее страшно, а щом нещо страшно се червенее и бръмчи, от него се носи скъп пушек с миризма на изгорели долари и бензин, значи нищо добро не може да ви чака - това обикновено е червеният Мерцедес на Яков или червеният джип на Яков, или в краен случай червената Мазда на Яков. Независимо дали е Мерцедесът, джипът или Маздата, шофьорът на Яков е един и същ - Сара го бе водила в една от килийките на "Котката" и знаеше добре що за стока е този сто и двадесет килограмов шофьор, особено като изгълта преди това няколко ракии.

Това здраво момче беше Киро, който можеше да захапе със зъби въже, на което е вързана и каруца и да ви дърпа с каруцата до Перник. Този Киро беше казал на Сара - "Айде", а това можеше означава всичко - хайде, обърни се с гръб; дай ми нещо да плюскам, хайде, чакам си ракията и т.н. Но дори Сара, която разбираше що за парцали са мъжете само по това как стискат парите с пръсти, не можа да преведе това "айде" на шофьора, защото то означаваше - "Пренеси се да живееш при мене". Едва когато намериха пребити няколко момчетата, на които Сара се бе усмихнала, стана ясно, че тука е пипала ръката на Киро. Той искаше Сара.

Така, че поне що се отнася до Сара, тя имаше къде да отиде - не че Киро бе кой знае колко богат. Той живееше с майка си, една стара висока жена с големи като мотики кости. Тя постоянно носеше рокля- избеляла и евтина - копаеше в градината си, мърморейки под нос тежки закани по адрес на мъжа и сина си, които бяха пияни на смени и лежаха на одъра в антрето. Тя мразеше в къщи да й мирише на Яков и на евтина кръчма.

Бащата на Киро бе също над сто килограмов блок от мускули, косми и корем, пълен с ракия. Той също се заглеждаше в Сара и в младите циганки от циганската махала. Не се заглеждаше единствено в жена си, която вечер сърдито сипваше му фасул чорба в чинията - кълнеше мъжа си и го гледаше в очите.

Жалко, че сега Яков се червенееше в оная кола с два ауспуха, заедно с Киро. Като Яков се появи някъде, значи все ще ти вземат пари - тия пари в шепата на баща им, които се бяха залепили за вените му и трепереха заедно с него. Тия пари от къщата и двора щеше да вземе Яков, щото той ако не вземе нещо, просто никога няма да си отиде, докато не прегази някого под дебелите гуми на Мерцедеса. Вече единият крак на баща им беше трошен в мината, ако го прегазеше гумата и през другия крак, тогава как щеше този човек да ходи из тръстиките и да бере шавар за кошници? Значи Яков в никакъв случай не идеше тук да им даде още пари за къщата, за дюлята и черешите. Майка им, която мълчеше като камък, люто прошепна, "Още се размотавайте!Ако си бяхме вдигнали парцалите по-рано, оня щеше да ни хване шалварите!".

Но всъщност нямаше никакво значение дали Яков ще те завари. Ако е рекъл да те намери, ще му паднеш на мушката - лично Киро ще те стисне за гушата и ще не занесе при него. Яков беше изкупил земята на повечето граждани от населението тъдява. Щото тази земя беше покрай магистралата на тировете, сигурно щеше да направи още един мотел: "Черна котка", "Черно куче" или "Венеция", щеше да докара момичета от София за шофьорите. Тогава тукашните момичета и Сара кой знае къде трябваше да си търсят прехраната. Разправяха, че по София гражданите търсели магарешки тръни и си правели чай от тях - мъжете, за да остават мъже десет години след като побелеят, а жените изобщо не побелявали от такъв чай. Та Сара и другите момичета можеха да започнат нов бизнес: да берат магарешките тръни и да оставят магаретата на суха храна - вода от реката, въздух и троскот.

-------- --------

Баща ни приказва най-много измежду нас и с купешки думи от вестниците - това са стари вестници, които му дава неговият приятел Матей, заедно са били войници на сръбската граница и Матей му изнася старите хартии от кметството - стари вестници от една месец и повече назад, но баща ми ги чете, защото думите могат да те ухапят, ако са се строили на зъл ред, но могат и да ти пеят за април, докато спиш.

Та баща ни, когато спря джипът на Яков пред нас, побърза да скрие останалите оръфани банкноти от къщата в джоба си, поне да не са на показ и тихо хвърли една дълга пернишка миньорска, каквито хората по тоя край казват вместо добро утро, щото утрото без друго не е хич добро. Яков слезе и настъпи сянката на мама.

Всичко настъпва този човек - слънце, човек или хлебарка - няма разлика за него. Купува къщите и дворовете на комшиите ни за софийските момичета, които ще правят любов в непостроения още мотел и хората се изнасят - като кофа с въглища се изнасят, да изгорят някъде. Какво ще правят с четири оръфани банкноти на дъното на джоба, които са залепнали за сърцата?

Когато парите не стигат и са залепнали за сърцето ми, пея - не че знам някаква песен, не че знам думите - нищо не знам, но си мънкам - мън,мън мън - под носа. В тая песен има змейове, които ме пазят и хапят, но това го зная само аз. Заради това мънкане майка ми отначало мислела, че съм ненормална - казвала ми да млъкна, аз съм мънкала като скърцащи панти на врата, тихо и дразнещо. Тя си рекла, че съм глуха и не чувам. Като никой не чува, тя му плясва шамар, че да си прибере змейовете обратно в устата и да мълчи, щото ние в нашата къща сме свестни и тихи хора, и не дрънкаме много. Но сега като продадохме къщата, значи вече не сме свестни и можем да дрънкаме колкото щем, затова мога да си мънкам на моите змейове. Те ме пазят от момчетата, които идват тихо, когато Сара не ги ще. Мога просто да ги ударя между очите с камък - винаги си нося камък, откакто съм на десет-единайсет години в джоба.

Мама ми беше забранила да си мънкам, нямах змейове да ме пазят и се пазех сама с камъка - тръгвах към човека, дето бе опитвал да ме прави като Сара, приближавах го на четири-пет стъпки и хвърлях камък в главата му. Така бях счупила главата на един човек, който лежа в болница заради тая работа, но като го зашиха докторите, пак дойде и пита мама - всички питат мама, VVV баща ми го оставят да си чете старите вестници и да куца из шавара, затънал до строшеното си коляно в тинята при пиявиците и водните бълхи. Та тоя човек пита мама: - "Славке, аз немах нищо лошо предвид, искам я Пирина, най-сериозни намерения имам и направо в селсъвета при кмета да ни венчае ще я водя."

- Пирина още няма шестнайсет - отсече мама. - Не, че си лош човек или беден, съвсем не (всъщност той беше беден като изсъхналата кал по пътя към корията).

Нямах си никого и ща не ща трябваше да ходя в старата къща от плет и мазилка на покойната ми баба Пирина, в която тате каза, че се въдели дървесни жаби. "Поне да можеше да пееш хубаво - казваше майка ми. - Щяхме да те заведем в Димитровград и да те направим чалга певица. Тия събират пари ако не в чували, то поне в бурканчета от бебешки пюрета. Ама ти само зееш и който те чуе или започва да заеква, или сънува, че Яков отива при него по няколко пъти на нощ. Ти може и да не се ожениш заради това мучене. Като те чуе мъж как врещиш, или ще го хване рак, или ще избяга от тебе светкавично."

Какво да правя, докато Яков лази с червения си джип към парите на дъното в джоба на тате? Да взема да мънкам, да викна змейовете? Това не става никак.

Помня, като бях малка, за да не ме зашлевява мама, аз се качвах на дюлята точно през горещниците в края на юли. Тогава лютото отива в мозъка и го убива, но аз не се криех в северната стая при Сара, която естествено спеше, Люба бе забила очи в някоя от нейните парижки свети богородици и четеше. Тогава аз не оставах дори в северната стая при стария портрет на баба Пирина и дядо Тодор и при единствената златна гривна, която един шофьор от Йордания бе подарил на Сара, пламнал като сноп слама от любовта й.

Аз се покатервах на дюлята при паяжината - защото бе юли и горещниците стискаха всичко живо, паяжината бе здрава като рибарска мрежа и в нея се гърчеха мухи, пчели, оси, понякога дори стършели, а около тях се въртеше един паяк. Не съм виждала по-голям от този звяр, с космати крака, по-широк от шепата ми, с тяло като синя слива. Той беше слонът сред паяците и аз му пеех - мън мън мън - пеех му с най-фалшивия глас, който сигурно ще те накара да сънуваш, че Яков идва у вас по няколко пъти на нощ. Но паякът хич не се отвращаваше от моите змейове, даже ако питате мен, добре се погаждаше с тях и им беше роднина - стоях в жегата при него и двама пеехме - никой не даваше пет пари за мен, защото дори магаретата и змиите се криеха под камъните на хлад.

Един ден мама я заболя главата и защо се запитала тя, тая глава я боли точно на обед, може би има тумор и ще мре скоро, преди да е оженила поне една от щерките. После се сетила, че не ще да е тумор в главата й, ами е от нещо дето я дразни и щом я кове главата от болка, значи то е заради моето мучене. Тя е една много решителна жена, излезе да ме намери, видя ме на дюлята и рече - сега била убедена, че съм ненормална. Момичета като мен вече били надули кореми и деца чакали да родят всеки момент, а аз съм се покатерила на тая дюля с чавките и гаргите горе. Сара, господ да я убие, също не мязала на нормалните жени, кой знае дали не е ялова. Люба с тоя ум, дето го разнася в празната си глава, ни мъж, ни котка може да завърти, нито пък бебе ще врекне покрай нея, щом спи само с оня парижката света богородица. Аз съм ненормална и не се сещам за такива работи.

Така мама се оплакваше, че от три щерки нито едно внуче не се задава на хоризонта. Баща ни й беше казал тая дума и тя знаеше, че хоризонтът започва от нашия праг и свършва някъде към бунара в края на двора.

Сега бяхме продали и бунара, и прага, и хоризонта. Та мама рече, че ще я отсече, тая крива дюля, но аз не й повярвах, защото мама обичаше конфитюр от дюли и правеше от семките им лек против магарешка кашлица зиме. Баща ми постоянно имаше магарешка кашлица, тя му беше подарък от мината, та мама едва ли щеше да отсече дървото. Не го отсече, разбира се, но ми уби паяка и оттогава аз така и не намерих на кого да пея за моите змейове. Беше ми останала само една надежда тоя паяк, лъв сред буболечките, да си роди малки паячета, на които да разкажа за моите хвъркати змейове, защото ако нямаше на кого да пея, щях да си умра или наистина да стана малоумна, за каквато ме смяташе мама. Онзи човек, дето беше беден като изсъхналата кал по улицата към корията, идваше вечер - той беше другоселец и говореше меко, не като хората от Пернишко - той, същият, всяка вечер ми казваше да не се плаша от него. Аз въобще не се плашех и дори съжалих, че му бях счупила главата с оня камък.

Обичам си тоя камък, щом счупя главата на някого, ходя да си го прибирам, измивам го от кръвта и пак си го слагам в джоба, откакто нямам змейове да ме защитават. Дори челядта на онзи паяк, моя приятел, се плашеше от мене - като почнех да мънкам, дребните буболечки се разбягваха панически и ме оставяха да пея на гъсениците, които се тъпчеха с листата на дюлята, докато майка би не ги отрови до крак заедно с паяци и паяжина с Б-58 - прах, който аптекарката й даде. Аптекарката беше една добра женица, на която ходех да мета двора. Тя имаше син - едно кротко чернооко момче, Калчо, с много гъсти мигли - след като изметох двора им, тя ми даде Б-58 за мама. Ако знаех, че ще ми избие паяците и гъсениците, въобще нямаше да пипам метлата на аптекарката, но това е друга история.

Та казах аз на сина на аптекарката: - "Ще ти дам един лев, ако ме послушаш как пея." Тоя същия лев ми го беше дала майка му заедно с пакета Б-58. Добре, съгласи се Калчо и започнах полека да викам змейовете - един след друг, тихо: мън, мън мън - и така си пях не знам колко, и не го поглеждах, щото се страхувах, че лицето му се е сгърчило от мъка. Например, устата на мама се изкривяваше, когато ме слушаше. "Вземи си левчето - каза той. - Аз ще те слушам и без да ми даваш тоя лев." Сигурно си ненормален, казах му аз, но още по-добре, хайде, змейчета, мън мън мън! Той каза - "Може да ми пееш, докато свършат новините по БНТ!" Но... Ако искаше като онзи мъж, на когото му счупих главата с моя камък... "Ей, Калчо, нали го знаеш тоя камък—тука, на това място, е по-тъмно. Това е от кръв, дето не можа да се измие на чешмата. Та ако си решил нещо, още петна от кръв ще се появят на камъка и това ще е кръв от твоята глава." Не, не, няма, в никой случай, каза Калин, само да те задържа за ръката... Така, даваш ли? "За ръката ли? Та с тая ръка аз беля един вагон лук на ден, изкормвам скумрия и пилета, пека кебапчета в гранясало олио и кой знае как ми мирише тая ръка. "Това е най-хубавата ръка, дето съм виждал - разправя Калчо, но аз не го помислих за ненормален. И докато ме държеше за ръката, аз си мънках тихо, тихо на воля и ми беше по-хубаво, отколкото когато пеех на паяка, на неговото потомство и на гъсениците в дюлята.

Сега идеше Яков с джипа си, потта на тате сигурно бе удавила парите, дето Яков ни даде за нашата къща, за черешите, тиквите, луната в тях, за най-тежките домати на мама, за моите паяци и гъсениците. Идеше Яков, а аз си сетих за Калчо, защото сигурно той, синът на аптекарката, беше роднина на моите змейове.

------- -----

Слънцето ходеше по главите ни - на мен, на мама и на сестрите ми, а татко сигурно го тъпчеше в сърцето, защото видях как сви юмрук, ръката му се разигра и я той я скри зад гърба си - така си криеше ръцете зад гърба, когато мама понякога го обиждаше, че е куц нещастник, щом не може да си нахрани момичетата, защо, питаше го тя, Сара се въргаля с ония отрепки от Тировете, защо Люба не може да я пратим да учи, да стане медицинска сестра, а тъй ще изгние с парижката света богородица. Кой знае каква секта е това. Тате свива юмрука и го крие зад гърба си да не я удари.

За мене мама нищо не казва - жалко за Пирина. Аз нито се въргалям с ония отрепки от тировете, нито гния с парижките свети богородици, дори хлебарки не убивам. Беля тихо лук, беля картофи, пера, също така понякога, когато зная, че никой не ме слуша, си говоря със змейовете. Много тихо го правя и мама казва, що пък сега си дереш гърлото, ма? И да ревеш, и да не ревеш, пари няма. Когато тя ми приказва гадни работи, аз запържвам боб наум - много хубав боб готвя - хем режа лука наум, хем не я чувам.

Както си запържвам боба наум, за да не гледам Яков и неговия шофьор Киро, изведнъж усещам - малък пръст с дълъг нокът ме одра по рамото. Разбрах, че освен дълъг, е и мръсен нокът, с много кал под него. Ако си носех моя камък в джоба, тоя дълъг пръст нямаше да посмее да ме пипне втори път.

- Ти - каза дългият нокът на Киро и ме боцна още веднъж по рамото. И двете ръце на баща ми се скриха зад гърба, за миг устата на мама посиняха - те посиняваха винаги когато тя изричаше "куц нещастник" на баща ни. Сестра ми Люба, оная от сектата на Парижката света Богородица изфъфли:

- "Не я бутай!

Само Люба можеше да каже "Не я бутай" на Яков. Неговият дълъг нокът заора в рамото ми втори път. Тогава сестра ми Сара, най-най-хубавото момиче, което някога съм виждала през живота си, Сара, с най-кафявите очи - такива като облаците зад прозореца през зимата - Сара тръгна към Яков и бутна ръката му настрана от мен. Какви хубави пръсти има Сара. И хубави зъби има - видях ги как захапаха ръката на Яков и сигурно щяха да му пуснат много кръв на Яков, ако го Киро, оная двуметрова греда, не беше наблизо.

Като бяхме деца аз постоянно ревях - пак за моите змейове си ревях и Сара, за да ме накара да млъкна, ме ухапа по крака - през панталоните ме ухапа, плетени панталони от дебела домашна вълна - през домашната предена вълна ме гризна и от мен изтече една локва кръв. Тогава мама я наби заради мене, със ситото я би по главата, а на мене би беше жал и нарочно след това спирах да си говоря със змейовете, дори хлипах, да не изяде бой заради мен моята толкова красива сестра.

Обаче Киро, шофьора на Яков, бутна сестра ми и Сара се свлече на земята, като водопад се свлече, защото косата й е лъскава като езеро, кожата й блести. Така, бутната на земята, Сара пак си беше най-хубавото езеро, което бях виждала - не знам какво са си мислели мъжете, дето са били със сестра ми в оная килия с прозорците, обърнали гръб на магистралата. Дали са разбирали, че е най-хубавото езеро на света тази моя сестра - сигурно, щом не са пили бира половин месец, за да я завлекат във "Венеция". Тя ми даде веднъж парите от бирата на тия мъже и каза - "Ходи си купи сандали, ще гръмнеш от жега с тия затворени обувки през лятото."

Тя лежеше на земята, бялата й кожа свита на малка локва в краката на Яков. Аз не го мразех, че ме бута с гадния си дълъг нокът, аз го режех вместо кромид лук за запръжката, дето си я правех наум. Режех го, че бе съборил на земята най- красивото момиче, което бях виждала.

Пържех в своята запръжка и Кирил, шофьора, и небръснатата му седем дни брада пържех. Киро вървеше с чадър - огромен бял чадър, с който пазеше Яков от лятото и от магарешките бодили. Режех Киро, защото говореше какво му правела Сара в "Котката" и за колко пари му ги правела. Той имаше пари. В кухнята, при тенджерите ми се беше наврял веднъж да ми ги покаже - едно тесте пари, дебело като учебника по география за четвърти клас.

Аз го пазех тоя учебник, защото там пишеше за разните страни по света, които и ден, и нощ исках да видя. Да, аз сигурно нямаше да се добера до тях, но моите змейове ги виждаха всеки ден. Затова си пазех учебника по география за четвърти клас - от време на време вечер, когато не бях скапана от умора, ходех наум в тия страни. Карах по азбучен ред - днеска съм в Албания, после в Австрия, Белгия и така до Япония. Тоя учебник по география го обичах колкото Люба и колкото Сара. Та тестето на Киро беше дебело поне от Албания до Южна Корея. Той не требваше да спестява от бира, за да води Сара в дупките на "Венеция". Той казваше какво й правил с онова свое мазно тесте, а сега пазеше с чадъра главата на Яков от лятото.

- Ти - каза Яков и ме пипна с показалец по гърдите. - Ти ще дойдеш в нас да ми чистиш къщата и да ми готвиш.

- Ама чакайте... ама... - започна мама, а ръцете на баща ми така бяха скрити зад гърба, като че не крака му беше строшен в мината, а двете ръце, къде ти - направо раменете му бяха строшени в рудник "Света Ана".

- Не може - рече Люба. Горката, тя бе толкова омотана в дебелите си книги. Мислеше си, че и тука е така, както при парижката света богородица. - Пирина няма да дойде при Вас.

Тука беше нашето село, нашите магарешки бодили, тука не предеше парижка света богородица. Тука ставаше онова, дето Яков беше казал да стане, обаче майка ми е чепата жена, прави се на ударена, демек не разбира:

- Ама чакайте... господин Яков чакайте, тя не може... щото е болна...

- Не е болна - стъпва напред Люба към него. - Не иска да ви чисти и да ви готви - но Яков пет пари не дава за Люба. Кой ти взема на сериозно едно момиче, заболо нос в дебели книги, които са толкоз стари и прашни, че за тоалетна хартия не стават. Не стават и да си увиеш закуска в тях, щото са жълти от старост и може да те отровят.

- Пирина няма да дойде при вас - каза го много тихо Люба, тя така си говори - тихо като че на ръцете си говори, но в гласа й окоп след окоп - човек трябва да й е викал "како" десет години, за да ги усети тия окопи, а аз и викам "како" седемнайсет години. Яков не ги вижда, за него тя муха дори не е, защото мухата Киро или ще я изгони, или ще я размаже с юмрук на стъклото на джипа.

За него Люба и кал не е, защото в калта можеш да плюеш, а сигурно не познаваш Люба, щом мислиш, че можеш да я плюеш по нея. Киро я бутна настрана.

- Айде, тръгвай, ма - казва Киро, а аз си мисля за онова тесте с парите, дето ми го показваше в кухнята, между тенджерите.

"Виж, колко пари са това, давам ти ги, ако дойдеш за един месец в Студена, на къщата ми." Студена е едно село до язовира, на края на язовира Киро има колиба, на която вика "къща". "Ще ти нося ядене. Ама требва да си там през цялото време. Дето се вика, да си на разположение, като съм свободен, щото съм ти хвърлил око...Виж к’ъв съм джентълмент." Тогава ме млясна както му беше потна устата и както си дъвчеше парче картоф и ме пипна там. Аз нищо не казах, щото знам, че светата богородица на Люба няма да ме чуе от Париж. Виж, ако удариш някого с камъка, ако кръвта му се разпилее в калта и започнат да я пият мухите, съвсем друго е. Съвсем друго - тогава не казах нищо на Кирил, но той още си носи оня белег над веждата от моя камък. На камъка ми още има петно от неговата кръв.

- Тая е див дивак - казва Кирил на Яков за мене. Яков ме бутна с пръст малко под шията.

Баща ми така не бута нашето куче Джафер, баща ми обича нашето куче Джафер, което издъхна от старост. Спря да яде и си умря като честно наше куче, което мама постоянно ругаеше и му казваше да пукне, но като наистина пукна с отворени към къщата очи, тогава мама плака. Само за няколко секунди, докато запалиш газовия котлон, но дотогава аз не съм я виждала да плаче, а за Джафер запали няколко газови котлона със сълзите си, че и газта им изгоря, докато преглъщаше на сухо.Сигурно мама се е научила да плаче със сухи сълзи, усещах горещина цялата нощ - сухите й сълзи горяха цяла нощ от горест за нашия Джафер, който си умря като честно и доблестно куче пред портата. Сега бяхме продали и портата, пред която погребахме Джафер, а Сара вместо молитва каза "Мамка му и живот!"

- Пирина не може да ти готви - каза накрая баща ми. - Болна е.

- Ама Паисий Хилендарски - рече Киро и посочи Люба. - Паисий Хилендарски разправя, че не е болна.

Яков не обърна внимание на никого, като че сме пясък под сандалите му. Но ние дори пясък под сандалите му не бяхме - щото върху пясъка стъпва, а върху нас не може - едва ли някой може да стъпи върху мама, дори върху татко, макар че сега си бе скрил разтрепераните ръце зад гърба - за да не удари Яков.

Яков извади едно тесте пари - наполовина колкото моя учебник по география от четвърти клас.

- Зимай - каза той, но не стана ясно на кого го каза - на гаргите ли, накацали като черни кратуни по оградите, на мама ли. - Това е добавка за къщата, ако Пирина дойде при мен.

Да отиде някой при Яков значеше след няколко месеца да си тръгне от Яков. Но никое от момичетата, дето бе готвило манджите му и чистило къщата му, не казваше и дума какво е правел Яков. Дали същите неща, дето шофьорите работят на Сара, или други, но после им давал пари да отидат до София на пазар.

Знаехме, че Яков бе наел един синеок Марин. Щото в Гърция яловите жени искали па-синеоки бебета да осиновят. Едно синеоко бебе вървяло с пет хилядарки отгоре над чернооко бебе, та затова момичетата, дето готвеха и чистеха на Яков бяха все синеоки. Във "Венеция" при Сара беше идвал същия този Марин, синеок като смок, ама сини изцъклени очи - за пет хилядарки над черните. Та синеокият смок не правил нищо на Сара в оная дупка във "Венеция", седял кротко до нея като изгорял котлон, седял си и я накарал да изядат заедно по една супа, дето аз им я сготвих в кухнята. Яли супа, яли и той казал: "Сара, никоя жена няма толкова хубави кафяви очи като твоите" - което е най-голямата истина, дето съм чула човек да изрече.

Майка ми видя тестето с парите - сигурно и държавите до половината на моя учебник видя и си помислих - ще каже: - "Хайде, Пирино, ходи да му готвиш и чистиш пък… то гъркините чернооки деца не искат... ти чернооко ще добиеш и то ще си остане за нас."

Как ще си остане за нас - полето празно. Магарешките тръни не са жито да ги ожънеш и да ги ядеш. От катърите ли ще доим мляко за бебе? Като ми дойде това на ум, се сетих за влака...

Влаковете минават по моста над Струма - един железен мост с малки дървени пътечки отстрани - за железничари. Веднъж като бях малка и още си нямах змейове, легнах на едната от тия пътечки и зачаках влака. Баща ми затова побеля един ден, за един следобед побеля. Помислил си , че ме прегазил влакът. Но влакът не ме прегази. Влакът миришеше на хубаво, на много хубаво - на брегове, при които отива Струма. Като пораснах спях с учебника по география за четвърти клас, спях и с мечето Миньорчо, което първо бе на Сара, после на Люба и накрая на мен. Аз сядах под моста и отивах наум с влака. Понеделник в Гърция, вторник в Африка, само в четвъртък никъде не ходех с влака, защото тогава трябваше да кормя рибата в кухнята.

- Защо четеш тия дебели книги? - попитах веднъж Люба. - Няма ли в главата ти една голяма книга, пълна с поле и магарешки бодили, с мама, със Сара и мъжете, които не пият бира, за да я видят във "Венеция"?

Само в главите на лудите има книги, каза ми Люба. С нея никой мъж не искаше да приказва, нито някой я търсеше, може би защото нямаше книги в главата си - а всички ние, татко, мама и Сара имахме. Тя четеше книгите от главите на другите хора и се връщаше все при оная Парижка света богородица, която сигурно много я обичаше - вечер Люба ходеше до града за лекарства и никой не я нападаше. Да се чуди човек: Люба също имаше цяло поле сняг в бялата си кожа и се питах дали са слепи тия мъже, не виждат ли хубостта й. Само един се беше опитал да я целуне - някакъв пиян на гарата на Радомир. Тя не го напъдила, никак даже не го гълчала. Всъщност отде да зная какво са правили, но този същият рус тип идва до нас преди да продадем къщата. Видя книгите на сестра ми, видя Парижката света богородица, попита - "Ама каква е тая секта?" и повече не се вестна у нас.

Русият пъзльо ходил във "Венеция" и като видял сестра ми Сара, спрял да диша. Полели с едно шише вода - разправят, че си продал палтото и часовника, за да отиде с нея в една от дупките на "Венеция", но Сара като разбрала, че е онзи от радомирската гара, единственият, дето харесал Люба - му върнала парите и го изритала като мръсно коте... Всъщност, моята котка Грозника е едно мръсно коте, което обичам. Той е коте слънце, но ми утрепаха Грозника - Киро го утрепа и кръвта му попи в чакъла. Но аз си осинових друг Грозник и той сега пак е коте слънце.

- Гледай, ма - каза ми Киро през зъби, като че говореше с ауспуха на джипа, или с оня бял чадър, с който вардеше Яков. Яков извади още едно тесте десетолевки. Не обичам да гледам парите - представям си какво вършат на Сара, за да й дадат толкоз пари, но мама обича да ги гледа, а още повече обича да ги слага в джоба си.

- И това дава Яков в добавка - за черешите в двора. Да дойде Пирина да му чисти и да готви. Незабавно. Трябва да сте луди ако Пирина не отиде.

Тукашните момичета са родили деца колкото за цяло село в Гърция,онзи Мирон все синеоки ги докарвал, разправя Сара. Той й казал, че като види в Гърция около Солун синеоко дете, с очи като смок, сини, та даже лилави, си мисли, че това дете е негово. Яков му плащал добре, в Гърция около Солун порасли много синеоки деца, Мирон натрупал куп пари, на Сара се похвалил, че ще си купува къща и тя ако иска да живее с него - да дойде още утре сутринта. Дано поне едно дете имат, дано да е с кафени очи като нейните, в които винаги е есен. Винаги е есен в очите на Сара, казал синеокият, а той толкова обичал есента.

- Млъквай - разправя Киро на сестра ми Сара. - Пирина я зимат да готви.

- Едно магаре ще добавя към парите - изведнъж се обади Яков. - Киро ще го докара. Ти тръгвай.

Мама държи в ръцете си двете тестета пари и ги гледа много интересно. Баща ми няма ръце, сигурно се е родил без ръце и после са му пораснали, затова треперят зад гърба му - да не удари мама с тестета пари, а аз не мога да повярвам, че ме продават вместо едно магаре. Нищо викам си, нищо, поне няма да отсекат черешите. Там, в черешите, са гнездата на моите змейове - толкова обичам череши, че през юли спях напрано в клоните. Дори да родя някое синеоко, какво от това. И си викам, дано нещо да ми е сбъркано, дано не родя никое синеоко, да го закарат в Гърция. Аз за една череша ще пукна, ако я отрежат, ами цяло дете, макар и синеоко да ми вземат, сигурно ще пукна два пъти.

- Върви - казва полека баща ми.

- Тръгвай - казва мама. Колко са хубави в ръцете й тези две тестета пари. Два учебника - или може би един учебник по география за единайсети клас. В него сигурно има много повече страни, отколкото в тоя за четвърти клас, много повече брегове, които миришат на хубави влакове и железопътни релси. - Ще се виждаме - мърмори мама, без да ме гледа.

Сара ме целува и устата й бяха толкоз топли, цялото лято се е събрало в нейните уста с черешите, реката и релсите. Така ме обича Сара, винаги ми е давала да обличам нейните дрехи. Люба ме прегръща, тя и сега е облечена грозно - със синя дочена престилка, каквито носеха прислужничките в училище, с дълъг ръкав въпреки жегата - дългата престилка скрива краката й, но лицето й не скрива и аз се чудя на ума на онзи пияния от радомирската гара защо не я е целувал, докато Люба припадне. Толкова е хубава Люба, макар че се опитва да си затрие хубостта под дебелите книги.

- Не си давай змейовете - казва тате и ме разрошва косата. Обичам да ми разрошва косата тате - ръката му е напукана и в пукнатините се е набил въглищен прах от мината. Мисля си, че ако попадне семе на магарешки бодил в тая прах, като нищо ще порасте магарешки бодил и ще стане висок чак до върха на черешите.

Яков вече се е прибрал в червения си джип, Киро стои с отворен чадър като мраморен и очите му са сраснали с парите от тестетата в ръцете на мама. Джипът каза "звън - звън", тоест клаксонът се обади като послушно куче и Киро се юрна към волана, каза "тръгвай" и ме блъсна с чадъра към джипа.

Продадената ни къща ми кимна, полето ми махна с всичките си магарешки бодили. Другите къщи - някога резедави, червени и жълти, някои също продадени на Яков, ми се усмихнаха вкупом със сивите си стени: и най-резедавият цвят става сив, като не го боядисваш двайсет години. В джипа на Яков беше дошъл декември, Глория пееше нежна чалга, а по телевизорчето няколко човека здраво се налагаха и се гърмяха с пищови. После се показа някаква мацка, но тя не струваше колкото един отрязан нокът от малкия пръст на крака на Сара.

-------------------

 

- Ти разбираш ли - идва една, ама крава във всички посоки, и в главата крава, и в краката крава. Като изсипа няколко думи, си викам: - "Тая и в акъла е крава" - мъжът, който разсъждаваше по този начин, беше тънък, с брада като ламаринената трева. Косата му беше рядка, сплъстена и рошава, само неговият глас се чуваше над столовете и масите, разположени пред кръчмата "Черната котка" - не луксозният мотел за шофьорите на тировете, със столове от кожа, върху които потниците им се превръщаха в лепило, не масите, върху които беше забранено да драскаш псувни и мръсни думи. Това беше кръчма, дето само името й беше "кръчма", защото тука идваха такива като тоя човек - с редки сплъстени коси, с мръсни работни дрехи, от които след дълго носене се бяха изтрили дори думите "Кабел Ремонт Строй".

Тука една ракия струваше 50 стотинки, но не се знаеше от какво беше правена тя - може би от мухлясалите домати, които дори пилетата категорично отказваха да кълват; може би от ряпа, а може би от стари автомобилни гуми я варяха, но щом е 50 стотинки и от пясък да я правеха, пак щеше да има клиенти на тия столове - изписани с гъсти псувни и пробити с три четири стрели сърца.

Мъжете не приказваха - вересиите им бяха по-големи от Струма - от извора й чак до Бяло море, а кръчмарят, който настояваше да го наричат Антоанет, човек - който едва ли се чувстваше уютно сред осеяните с неприлични думи столове и маси, облечен неизменно в безукорно бял жакет въпреки желязната жега - та тази Антоанет понякога прощаваше цялата Струма от вересии, избираше си някого от притихналите по столовете жадни клиенти и го поеше обилно - първо с някакво особено хубаво питие. Докато още бяха трезви хората спореха дали е "Бърбън" или "Сто гайди", но кой можеше да преброи сто гайди след втората чаша?

След втората чаша Антоанет даваше не гайди, а ракия от ряпа и домати, но я даваше щедро, а вечер предоставяше безплатно пиене на двама по-трезви клиенти да занесат избраника в апартамента на Антоанет зад кръчмата. Някои веднъж предпочетени господа подхвърляха намеци кръчмарят да ги предпочете втори път и да им даде барем две гайди от оная бутилка със стоте, но Антоанет беше особняк. Не обичаше хора с неизрязани нокти и мръсни чорапи - а сред мъжете тук, в "Котката" такива нямаше.

Антоанет и плавно отплува към русолявия мъж с рядката, но сплъстена коса.

- Господине, бих искал да имам удоволствието да узная как се казвате.

Мъжът, който смяташе, че онази жена е била крава във всички посоки встрани от краката си, си онемя внезапно, впери поглед в Антоанет и започна да се чеше по шията.

- Какво искаш? - накрая се свести той, но Антоанет вече беше протегнал към него чаша с една гайда, която искреше кафяво с прекрасната си миризма.

- Искам да ви почерпя и бих желал да имам удоволствието да науча името ви.

Рошавият зяпна, съвсем утрепен от това дълго изречение, но веднага грабна гайдата и я изсипа в устата си.

- Давид се казва - заяви един от мъжете. Той беше с изрязани нокти и чорапите му, видими малко над сандалите, се белееха, пълни с надежда. - Давид се казва и вчера го уволниха от строежа на магистралата.

- О, така ли? Така ли? - заинтересува се живо Антоанет и отпусна ръка върху рамото на човека, точно където последната буква от "Ремонт Строй" се беше изтрила наполовина. - Какво ще пиете, г-н Давид?

- От онова, предишното - каза мъжът с рядката коса и точно когато Антоанет му наливаше от онова кафяво шише, което имаше вкус на огън, пържола и гарнитура едновременно - шише, пълно с течност, от която престава да ти се яде, а ти се пие още повече - тъкмо Антоанет наливаше в чашата огън, пържола и гарнитура, когато край тънките железопътни релси, обрасли с коприва и джанки, се появи една фигура. Сигурно беше жена, защото беше облечена в избеляла синя престилка - като на чистачките в училището в съседното село. Много дълга синя престилка, която бе беляла сигурно десет години, преди да скрие краката почти до глезените на тази жена. Престилката беше много широка - жената стърчеше като сабя в нея. Мъжете не се отлепиха от 50-те стотинки на ракиите си. Макар че чашите се бяха вмирисали на ряпа от тази ракия, те не искаха да гледат избелели престилки.

- Оная минава - изрече Антоанет, плю на тревата и избърса устата си с безукорно бяла кърпа. Презрението оживи околната атмосфера. Няколко от клиентите също плюха на земята.

Жената носеше една купчина книги - беше ги прегърнала като бебе пеленаче тези тлъсти тухли, за които Антоанет отбеляза - това са нейните свети богородици, тя спи с тях, вместо със сексуален партньор. Жената отмина, мълчалива, мършава като пресъхнала вада.

- Какво търсиш тука? - извика към нея Антоанет. Жената залепи очи в хартията пред себе си, сигурно си представяше, че ще бъде погребана там. В този миг мъжът с рядката коса, когото бяха уволнили от магистралата, замръзна, зазяпан в жената. Ръката му спря, вкопчена в ракията, която свиреше със сто гайди. Той гледаше мършавата с отворена уста - сякаш се канеше да глътне наведнъж всичките си зъби, гледаше я озъбен, забравяйки да гаврътне кафявото питие.

- Тая е куку - обади се презрително единият от клиентите, в чиито е малко по-бели чорапи над сандалите имаше още надежда. - Чете света богородица. Не може да почерпи една ракия.

Може би я варяха от мъх тая ракия, а може би от обикновени плевели я изпичаха и наистина не си струваше човек да се хаби за жена, дето не може да почерпи с чаша от този боклук. Обаче уволненият от магистралата - да се чуди човек какво толкова бе видял у него Антоанет - извика.

- Ей! Ей!

Жената се закова за миг под камарата книги, под цялата тежест на Париж, после изведнъж затича - като луда напред, към ж.п. линията и копривата.

- Стойте тука, моля - каза Антоанет и отпусна двете си ръце върху изтритите букви от комбинезона на рошавия. Той обаче все още гледаше жената с богородиците и устата му остана отворена. Гледаше удивен и не дишаше, а единственият мъж с чисти чорапи, подхвърли:

- Не се унижавай! Накарай я първо да те почерпи с нещо свястно.

"Нещо свястно" по тези места означаваше в най-лошия случай сливова ракия. Останалото беше ряпа и гнили домати. Веднага се познаваше кой бе пил една от стоте гайди - този тип миришеше цяла седмица на мазилата, с които Антоанет го бе смекчавал в стаята с огромния телевизор и чаршафите от черна коприна.

Давид се размърда под ръцете на Антоанет, които още държаха буквите върху синия му работен комбинезон, и тръгна към железопътната линия. Тя разсичаше България на две парчета - една на Черната котка и стоте гайди, другата - с лъскавите кожени канапета, които успокояваха разбитите от дългите пътища бъбреци на шофьорите на тировете.

- Мой човек, ти пи от най-скъпото ми уиски! - извика отчаяно Антоанет, разочарован, че уволненият го заряза сам с двете празни чаши и няколко неприлични израза, изписани с много правописни грешки върху пластмасовата маса. По линията профуча влак, пълен със жега. Вагоните му бяха видели толкова много лета, че се бяха разглобили по ъглите; увиснали по прозорците на влака, край кръчмата профучаха заспали физиономии, към които някои от мъжете,ентусиазирани от доматената ракия, направиха неприлични жестове. Антоанет обърна гръб на гледката, изразявайки презрението си към БДЖ. Вагоните никога не му бяха донесли другар и сърце, което да го разбира. Кондукторът изхвърляше тук само типове, които не се бяха къпали цял месец. Неблагодарници, които дори и да пиеха от уискито му, накрая го ограбваха и го оставяха самотен при жабите, гущерите и нецензурните писания върху масите. Топлото безплодно лято понякога караше Антоанет да копнее за красиви неща, за красиви хора и много приятели, които няма да го обиждат с гадни ругатни, когато се напият. Възпитани интелектуалци, които не се наливат с питието му на аванта и не хъркат като волове върху неговата коприна.

Влакът бе скрил от погледа му този рошав, но някак симпатичен човек, който нямаше един квадратен сантиметър чистота върху себе си, хлапак, набит с прах от магистралата и натрошените камъни, но той не беше оттук. Всеки мъж, който не беше от тези диви, безплодни места, бе надежда за Антоанет.

--------

- Аз съм Давид - каза й мъжът. - Ти коя си?

Тя го погледна - очите й бяха с цвета на неговия комбинезон, преди да го навлече - наситено синя боя в някоя кофа. Очи вир в Струма привечер, затова той отново я зяпна, като че току що бе глътнал голяма кост. - Разправят, че си била бедна като ония ръждясали релси... Опитвала си да примамиш някой от строителите. Аз съм от Перник, обаче си правя сметка да духвам в Испания... паля моторетката и казвам чао на тая тъпа държава. Та коя си ти?

- Люба - каза жената и притисна още по-здраво купчината книги към избелялата си престилка.

- Ако искаш може да примамиш мен - подхвърли той. - Щото ми харесваш като те гледам - това парижки свети богородици ли са? - попита той и посочи книгите. - Ако ги издадеш като вторични суровини, можеш да изкараш за две ракии - едната за тебе, едната за мене.

Тя забърза напред, затича, оплитайки крака в избелялата престилка, която беше дълга до глезените. Изведнъж една от книгите й се откъсна от камарата и тупна в копривата.

- Слушай, аз казах, че може и без пари. Запази си левчето - извика той. - Дето се казва като те гледам, сигурно хартията ти не струват цял лев - Давид я настигна с един скок, взе книгата от копривата и измърмори: - "Бру-ле-ни хъл-мо-ве". Абе какви са тия простотии? Брулят се сливи, а не хълмове, момиче. Зарежи някой друг да ги брули тия хълмове... Ела. Не щеш? Ма ти си била о глупава жена. Хайде. Свали тая престилка. Дай да видя какво има под нея.

Тя взе книгата от него, прегърна хартиената камара и хукна напред, през тревата и тръните, вдигайки синята си престилка с една ръка. Под нея блеснаха глезените й, сребърни в зелената пещ на копривите. Веднъж ръката й придърпа избелялата престилка малко по-високо и внезапно се мярна ъгълче от коляно. Едно бяло ъгълче, толкова особено, че рошавият не разбра защо хукна след нея. Ми като човек види някоя глупава жена, трябва да й обясни нещата, нали е джентълмен, мама му стара. Не може да остави жената да си тича проста из магарешките бодили.

- Слушай какво, аз ще ти купя една ракия... не искаш ракия? Ти си луда във всички посоки.

- Махай се - каза жената, но каква ти жена беше тя. Беше си много хилаво момиче, въпреки че носеше дочена престилка на толкова лета, колкото бяха пътували раздрънканите вагони на онзи влак.

----------------

- Мене ме уволниха и майка ми умря, затова ще духна в Испания - започна рядката коса, без да откъсва плитките си очи от момичето. - Тука какво - селото празно като празен шкаф, какво да правя сам аз там? Баща ми пукна отдавна - пукна, без да се усети, беше здрав като бетон, а си пукна най-спокойно и далновидно, напи се като честен човек и на сутринта се събуди умрял.

Беше горещо, небето се топеше - кофа сини облаци, подмятащи жълтата топка на слънцето. Релсите се потяха, безкрайни и монотонни под жегата.

- Не ти ли е топло с тая престилка, а? - поинтересува се Давид и свойски придърпа една от книгите към себе си. Момичето се сви, първо прошепна: - "Не пипай", после му обърна гръб.

- Слушай, бе жена - подхвана рядката коса. - Ти знаеш ли колко книги аз съм прочел? Ти до толкоз не можеш да броиш. Толкоз чаши няма в "Котката"! Не можеш ти мен с книги да ми направиш впечатление. Стой де. Стой. Къде запали моторетката сега?

Момичето не спря и той тръгна след нея.

- Ти знаеш ли, че преди да ме уволнят ми вкарваха 400 лева на месец - значи аз не съм Сульо и Пульо! Аз мога за редя плочки, мога да лепя тапети, мога да правя окачени тавани във формата на мадами, мога да зидам, мога да рендосвам дъски. Други ще почнат да ми вкарват по четиристотин лева, щом ме наемат. Това искам за го знаеш.

Тя спря , скрита зад купчината книги. Давид я приближи.

- Мале, каква е тая тухла? Ти ме ще ме застреляш! Голяма си терца... Ти тия боклуци четеш ли ги или на майка си ги носиш да си палите печката? Я дай на батьо да ги поноси... Щото си хилава... Хайде да палим моторетките сега - той взе книгите й, половината под едната мишница, другата половина под другата и добави: - Един разправя, че си му предлагала една ракия, за да си го водела у вас.... Вярно ли е?

Тя не отговори, потънала до уши в избелялата си престилка, по-стара от камъните и семето на копривите.

- То няма лошо човек да предлага - избърбори Давид и добави: - Я да седнем за малко под тая джанка, иначе ще се сбръчкаме след десет минути. Виж, джанките са се изцъклили като жаби от тоя пек... - но тя не усещаше слънцето и продължи напред, мършава като релса. Ако от време глезените й не се мяркаха и онова бялото парче от коляното й не се показваше между избелялата престилка, Давид решително щеше да я зареже. - Стой ти казвам, абе ти ще се намериш в приключение с мене... Ако не спреш, ще ти хвърля книгите в реката. То пък реката пресъхвала... Нищо. Ще ти ги запаля всичките тия томове, до един ще ги изпържа. Ей сега си намирам запалката.

Тя спря, приближи го и без да говори измъкна светите богородици изпод едната му мишница.

- Добре, щом си толкоз дървена - примири се рядката коса и я остави да издърпа останалите книги. - Не съм виждал толкова глупава жена като тебе - а знаеш ли с колко жени съм се познавал? Повече от плочките пред мотела. Може и да са от всичките страници на твоите бумаги. Ясно ли ти е?

Момичето продължи напред. Точно там пътеката свършваше, но тя запали моторетката направо през тръните, през осите и магаретата. Давид остана да стърчи до полуизсъхналата фиданка.

- Много си хубава - измърмори той под нос и седна тежко, свивайки крака, за да ги побере в оскъдната сянка на малкото дръвче. По челото му, по шията, по носа веднага започнаха се търкалят капки пот. Давид отвърза криво-ляво връзките на обувките си, събу се и легна в тревата, при мравките, които се движеха упорито към Испания през изсъхналото жълто поле. На Давид също му се искаше да тръгне с тях.

После старата като влака престилка се върна при него заедно с момичето. Давид се надигна любопитно. Тя нищо не му каза, остави при мравките избелелите си книги, подвързани със стари вестници, и седна до него. От нея не се виждаше нищо - само скапаните ръкави и книгите - прашна камара от френски светии.

Тя седеше до него, не говореше, не го гледаше, по-дребна от купчината томове.

- Ела под сянката - предложи Давид, но дръвчето беше една шепа. Тясна беше сянката за двама, той се отмести на слънцето, но тя не дойде по-близо и сянката остана между тях като окоп. Рядката коса решително се протегна през окопа, набута нос към лицето й, което според него беше първата и последна стъпка към целувката. Момичето се дръпна.

- Добре, защо дойде при мен, щом не щеш? - попита я разочаровано Давид. Тя рязко се отдръпна към книжните светии и светици. - Добре, добре, тогава, нищо няма да правя. Виж, слагам си ръцете зад гърба. Нищичко няма да ти направя, не се бой.

Тя не го погледна, остана настръхнала - чак тогава рядката коса видя,че хилавата държи камък в ръката си - един от онези жълти камъни, които бяха повече от земята в този край. Тия камъни естествено нищо не раждаха, само малко картофи, но никой не садеше картофи тъдява, защото и без друго ромите и колорадския бръмбар ги изяждаха много рано. Поради тази сериозна причина картофените ниви останаха без картофи, колорадските бръмбари се пробваха да ядат камъни, малко по малко взеха да мрат, купища колорадски бръмбари се натръшкаха пукнали край магистралата, малките циганчета ги събираха и вечер хвърляха измрели колорадски бръмбари в огньовете вместо бенгалски огън. Така почти цялото Колорадо стана светещи искри от подпалени буболечки.

Момичето седеше до него неподвижно като бръмбар, умрял преди два дни от глад, и чакаше да го хвърлят в някоя клада, за да пламне като Колорадо.

- Щом искаш аз да не правя нищо, прави ти на мен, не се плаши - каза й Давид. Остана проснат с босите си крака и главата под слънцето, с корема на сянка. Но тя нищо не направи и той тъкмо щеше да почне да й разправя за неговото село - едно празно във всички посоки село, защото старците сдали багажа по-бързо от колорадските бръмбари и както се казва запалили моторетките направо за оня свят. То иначе хубаво село, но той ще дръпне към Испания. Майка му, лека й пръст, се изнесла към Господ миналата година, а братовчедите кой пияница, кой с язва, не можел да си приказва с тях... Момичето си събра книгите и се изправи.

Рядката коса също се изправи.

- Какво? - попита той.

- Ела довечера тук. Когато минава влакът за Кулата - избъбри момичето, без да го гледа.

Тука е пълно с пияници, искаше да й напомни Давид, тия пияници само чакат да видят момиче като тебе и край. Всъщност тя запали моторетката толкова бързо, че не можа нищо да й каже. До влака довечера имаше сто години време и можеше да се напие в "Котката", но как да се напие в "Котката", като имаше само един лев - за да се напие като честен човек му трябваха поне три лева и 50 стотинки. Тоя влак за Кулата е гъсеница, едва лази, докато го чака ще се изпържи в жегата. Тъкмо си мислеше за гъсениците и жегата, когато отдолу по пътя се зададе оня кръчмар на "Котката", който му даде да спусне без пари от хубавата ракия със стоте гайди. Какъв му беше номерът на тоя кръчмар с хубавата ракия - положително идваше да си събере вересията.

----- ----

Беше тъмно като в долапа с празните тенджери, въздухът беше черен - не се знаеше дали е нощ, или денят е почернял от края на лятото, дъждът беше болен, ситен и страхлив. Станимир, бащата на Сара, Люба и Пирина, стиснал празния пищов, с който пазеше шивалнята на Яков, седеше пред оръфат куп стари вестници и гледаше вестникарската хартия с тиха тъга, сякаш слана беше паднала във вестника и буквите умираха една след друга пред очите му. Пред него, на масата с мушама с толкова избелели цветя, сякаш и в мушамата беше дошла есента, стоеше чаша - в нея имаше нещо прозрачно - вода, която той опитваше на малки, скъпернически глътки. И в тая чаша имаше само есен, много есен, която щеше да издълбае очите му.

- Станимире, ела да обелиш чушките - това беше жена му Славка, за която вестниците бяха средство единствено за разпалване на огъня. Тоя огън на Славка знаеше толкоз много неща, беше изгорил старите обувки на трите й момичета - оръфани до голо обувки, които помнеха петите на децата, училището в Старо село и госпожа Вучкова, която им разказваше с насълзени очи "Бяла спретната къщурка".

Огънят помнеше също дрешките им, превърнали се достойно в парцали, първо носени от Сара, после от Люба, после Пирина. Огънят знаеше за треските и ангините, които бяха изгаряли децата, за оскъдните стотинки в джобчетата, за сълзите на Сара, която беше изгубила цял лев и не можа да купи вафли на сестрите си. Трите стояха пред бакалията изплезили езици, Сара намрази тоя лев до края на живота си.

И още нещо знаеше огънят - писмата, които Славка, майката на момичетата и жена на Станимир, беше получавала от един миньор от Перник, "Ще те чакам Зад Пощата" или "Ще те Чакам в Царевичака". Този човек, горкият, не знаеше къде да слага главна и къде малка буква, затова като му се стореше, че доста дълго време е карал без главна буква, току изпраскваше дума с главна буква. Славка, дето сега караше мъжа си за бели чушките, Славка, дето вадеше най-тежките домати в Старо Село, защото ги поливаше с вода, в която бе разтваряла прегоряла кокоша тор, Славка няколко пъти бе ходила до Царевичака и зад пощата. После като гръмотевица бе връхлитала в къщи, при момичетата си, които си играеха на кукли под дюлята.

Гледаше ги какви са - такива хубави момичета, че и тя, майка им, беше хубаво момиче, щом онзи миньор от Перник дава по три лева, за да дойде в прогнилия от киша царевичак, щом се промъква зад пощата на Старо село, където се целуваха циганчетата, за да целува нея.

След миньора тя връхлиташе при тенджерите с фасул и при запръжката, при мъжа си, който и тогава седеше зад купчина стари оръфани вестници с очи, от които дори есента отдавна си беше заминала. Сигурно Станимир я беше виждал как бяга към царевичака с оня миньор, сигурно беше виждал нейния Станимир как миньорът слиза от раздрънкания автобус. Славка дори си бе приготвила багажа - то какво толкоз багаж може да има една жена като нея - освен трите момичета, които си играеха с парцалените кукли, дето самата Славка им бе съшила от една своя стара пора. Тя си бе прибрала единствената нова рокля, с която ходеше зад царевичака и зад пощата, беше прибрала и малкото джезве. Искаше да си вземе и зелената емайлирана тенджера, но сърце не й даде да я вземе, защото в какво щеше да вари картофена чорба на момичетата Станимир, след като тя си заминеше с миньора?

После погледът й все попадаше на строшения му крак, един такъв, къс крак, като опашка на тяхното куче Джафер. Забелязваше чашата върху масата с избелялата мушама - в тоя чаша той си наливаше вода. Не че не му се пиеше ракия на Станимир, той си наливаше вода, за да не дава пари за ракия. И не даваше пари за вестници, не даваше пари за дрехи, за нищо не даваше пари, а само за олио и панталонки на момичетата за детската градина, и глупакът му неден, пилееше пари за книжки с приказки, като че приказките бяха печени чушки или пилешка чорба, за да им напълни стомасите. Станимир беше станал чер като есенен ден, така тихо и безшумно седеше край оная избеляла мушама, като жълт лист от дюлите, довлечен от вятъра. Тоя човек, мъжът й, дето пестеше от всичко, извади и й даде пет лева. Каза:

- Купи си нови сандали. Не можеш да тръгнеш със скъсаните с оня миньор.

Тогава тя захвърли новата рокля в най-долното чекмедже на скрина и не отиде никъде. Остана да се гледа на онова пукнато огледало в спалнята. Язък, че съм толкова хубава, мислеше си Славка. Колко съжаляваше, че се бе оженила толкоз рано и че бе родила и тя като козите три деца. Но като ги погледнеше под дюлята, с ония кукли, които им беше ушила от собствената си пола, и като видеше мъжа си с чашата на избледнялата мушама, и после куция му крак, само въздъхваше и си казваше - може да не е чак толкоз язък. За него барем да съм хубава. За Станимир.

Станимир вече белеше чушките - тук, в Радомирско, на тия последни дребни чушцици им казваха "пабирок". Повечето бяха лютиви като змии, целият двор се беше размирисал на пабирок и на люти змии. Небето миришеше на дълга зима, очите й миришеха на туршия, каквато мъжът й правеше, а тя не знаеше дали да се гордее или да се срамува, задето най-малката й дъщеря Пирина беше във вилата на Яков. Сърцето й, малко и люто като онзи пабирок, я болеше още повече, щом хвърлеше поглед към двора и зърнеше средната си дъщеря Люба.

Навън беше студено и сиво, Люба пак беше потънала в оня грозна избеляла престилка. С нея ходеше през голямата жар на август, с нея беше и сега, под черния дъжд и обелките на чушките и докато ги печеше, държеше една от дебелите си книги - някаква тухла, в която пишеше само лъжи, иначе защо щеше да се шашардиса толкова момичето й? Като малко беше съвсем нормално - играеше си с кукли и на дама като другите деца, а сега прегаряше зеленчука. Люба беше занесена като баща си, язък, че Славка толкоз се бе привързала към тоя човек. Той съсипа втората й дъщеря. Тъкмо се замисли, че Пирина се заби като камък на дъното в тинята при Яков, във вилата, която наричаха по този край "конака", когато погледът й попадна на дръвчетата в малкия им двор. Да, бяха успели да останат в къщата си, Славка обра десетте дюли, увиснали като звезди на дървото и веднага ги превърна в двайсет бурканчета сладко за зимата.

Но какво ли правеше Яков с Пирина, щом им позволи да останат в къщата? Хубаво дете беше Пирина, язък! Но Славка никога не се даваше на тая дума "Язък" . Винаги изплуваше отгоре, по-високо от нея. Ще дойде време Славка да си има внучета, нали сега са си вкъщи, дори и кучетата им са тука, на добре вървят нещата. Язък, че Люба чете оная тухла и прегаря чушките, но нали вече хулиганите не драскат по тарабите на оградата, че е ненормална Че плащала на мъжете. Славка да беше, щеше да утрепа наред де що мъж види. Можеше и такива думи да им нареди, че сами щяха да се гръмнат.

Славка мразеше изписаните с тебешир или спрей мръсни думи по оградата. Веднъж улови двама пияници - пишеха "Люба си плаща", ама те си платиха, а не Люба, щото Славка първо пусна Рекси срещу тях, после излезе със сатъра да коли пияниците. Иначе кой щеше да спаси тая нейна кротка като памук дъщеря, дето по-далеч от носа на Парижката Света Богородица не виждаше? Ако Станимир със строшения крак не беше докретал дотук, зарязвайки старите вестници, Славка можеше да го претрепа онзи пиян маймун. Да си пише друга ограда, щом толкоз го бият парите. Все пак Славка успя да го клъцне и ризата му се напои със кръв - като боб се накисва във вода, за да го свариш по-бързо на чорба. "Тая ме закла" ревна мъжът, а Станимир, куцук, куцук, успокоително му разправя, "Още не те е заклала, чакай."

Славка никак не я беше страх за първородната й дъщеря. Сара никога не беше чела за светите богородици, нито стари вестници. Тя постоянно изкарваше двойки по български език в училището и госпожата идваше да се моли на Славка - "Занимавай се с това дете, така ще си остане неграмотно, а това е грях." Колкото повече двойки по български изкарваше Сара, толкоз повече хубостта й нарастваше и Славка се чудеше как в едно малко момиче можеха да се поберат толкоз гиздави черти. "Доведи я на занималня - молеше се учителката на Славка. - Да се научи да пише и да чете." Щом Сара тръгна на занималня, всички момчета от цялото училище от втори до осми клас тръгнаха на занималня.

Обаче не се занимаваха с българската граматика и литература, а зяпаха Сара и вместо да учат хубавите български стихотворения и разкази, момчетата се биеха кой да носи чантата на Сара до тях - до къщата с изтърбушените от дървояди тараби. Всеки ден няколко хлапака се сбиваха заради нея и се прибираха разкървавени от бой по домовете си. Майките им идваха да се оплакват на Славка.

- Вземи си я тая щерка, ще затворят училището зарад нея и децата трябва да пътуват до Опалово.

Даскалицата се принуди да пише тройки на Сара само и само момичето да не идва в занималня и да не стават побои. И с тия тройки, и без тях Славка не се боеше за Сара.

Втората й дъщеря, Люба, само шестици по всичко въртеше и учителката дойде да се моли на Сладка да я изпрати на олимпиада по български език в Перник... и какво от това? Като се прибираше от училище Люба, децата я заобикаляха и я оставяха да върви сама - така от първи до осми клас. В училище седеше сама все на първия чин, вперила очи в даскалицата им по български език, сякаш оная плюеше жълтици.

Все пишеше нещо в тефтерите си мършавата Люба, вечер си идваше от училището сама - понякога даже не си идваше, ами се отбиваше в поляните, където хората забиваха коловете за магаретата си. Там четеше дебелите книги, дето й ги даваше даскалицата по български. Тогава Славка ходи да се кара с даскалицата.

- Ти ще направиш така, щото детето ми да откачи - изфуча й Славка. - Обаче ако то откачи, аз и тебе ще те накарам да откачиш. Не й давай повече книги.

Оттогава Люба започна да мъкне парижките свети богородици под мишница и взеха да подмятат, че си плащала. Учителката спря да й дава книги, но Люба дотам беше отлепила, че се пренесе в селската библиотека. Там имаше толкоз много прашлясали книги, че човек моментално хващаше астма или рак на белия дроб. Люба седеше в библиотеката върху единствения здрав стол. Другите столове библиотекарката ги беше бракувала и един по един ги изгори в къщи. Така хем спести откъм въглища, хем се отърва от досадни читатели. По-рано и мъжът на Славка ходеше да дреме при астмата и прашлясалите томове, сега пък Люба, а библиотекарката ходеше да си копае царевицата, да си плеви пипера, да си присажда ягодите, а Люба четеше за оня дето духа. Имало и книги със стар правопис, на български език от времето на бабата на Славка с много ер малък и няколко ер голям. Дотук добре, но като изчете книгите в библиотеката и изяде прахта им, Люба взе да чете книгите на своята даскалица, затова Славка отиде у тях с един кол, който извади от бостана с домати.

Даскаличката, една самотна душа, се бе дотътрила тъдява чак от Кюстендил. Ако беше свястна, в това умряло село ли щеше да се закове, щеше мъж да си намери, а тя сама се облещила, с дебелите дебели книги. "С тях нощувай, вместо с мъж! Това си е за тебе - викна й Славка. - Сега ще те пребия, ти ми побърка детето."

Славка удари даскалицата само един път с кола - само един път и то много леко, защото тя бе научила Сара да чете. Не кой знае колко хубаво да чете, но жената беше научила и Пирина да чете, а Славка знаеше, че човек е човек, когато може да срича из лъжите, дето ги лъжеха по вестниците. Но тоя удар с кола беше достатъчен и даскалицата на следващия ден си събра багажа. Накъде ръгна, към Кюстендил ли, там да обучава хлапетата на гражданите, в Перник ли, или може би се бе хвърлила да бере маслини в Испания - така и не се разбра.

Като даскаличката си събра багажа и си дигна чуковете от Старо село, на Славка й беше криво - не трябваше така да я гони, не трябваше. Трябваше само да я наплаши, да я напсува като хората и с това работата щеше да се оправи, но язък дето беше взела онзи кол...

Люба си го отболедува, няколко деня стоя с температура. Челото й беше жежко като водата в чайника. И Пирина рева за даскалицата си, и Сара, която навиваше двойка след двойка, също пусна две сълзи, а кривият мъж на Славка, Станимир, на следващия ден не пи вода, докато ровеше между буквите на старите вестници. Отвори една бутилка ракия - тая, която пазеха за разтривки и лек срещу грип и туберкулоза през зимата - и полека-лека я изпи. Без дума за каже, без да гледа никъде, сякаш пиеше камъни, но Славка се изуми, когато той натрупа вестниците на двора, покри ги със суха трева и ги запали. Остана така, срещу пушека, който му пълнеше очите. Нейният крив мъж беше откачил. Не помръдваше настрана от пушека, а се завираше в него. Точно в най гъстия сноп на пушека потъна мъжът й, а очите му се измокриха. Но тава сигурно беше от пушека. Сигурно беше от пушека.

--- ---- ----

 

- Слушай какво, ти ще попаднеш в приключение, моето момиче - Давид се беше постарал да се обръсне, макар че ножчето му беше тъпо като мотика и се беше нарязал на три места. Беше изпрал и ризата си, но нямаше ютия и я беше облякъл чиста, но негладена. Беше си мил главата на реката. - Абе гадже, закъсня с час и двайсет минути - каза той на момичето, чието име беше забравил, но го позна по избелялата престилка. - Кажи на батьо си защо закъсня?

Тя нищо не каза, той я приближи и както е нормално, за да не го помисли за обратен, веднага я прегърна. Под ръката му стана грешка - онова момиче започна да трепери, престилката му се люшна, кожата му се сви като гъсеница, която бодеш с клечка. Той се рече - "Тая е луда." С риск да си помисли, че е съвсем обратен, Давид свали ръката си от рамото й. Реши, че прекалено я е уплашил със заплахата, че ще попадне в приключение и полека и каза: - "Не бой се, няма да попаднеш в приключение", стремейки се да я успокои. Сигурно това й подейства, тя наистина се дръпна - но съвсем леко - настрана, към бодлите и към стръмния бряг на Струма.

Сега реката се бе стопила като малка бара, водораслите й се бяха изпържили на зелена суха кора в злия пек.

- Можеше да те заведа да ядем някъде, но нямам никакви пари - само петдесет стотинки, ама ги изпих в "Котката". Сега имам някъде лев двайсет, с които трябва да изкарам до неделя. Слушай, искаш ли да ти набера киселец?

Тя пак не отговори, само кимна с глава. Това го успокои - дето се казва, щом кима с глава, значи не е от ония фръцли, които ще ти бият дузпата, само защото имаш лев и двайсет до неделя. Куражът му се върна. Пусна се малко из поляната, ама къде ще набере киселец - тревата суха като желязо. Какво да прави? "Абе налага се да паля моторетката и да открадна малко домати от съседните бостани - каза й той. - Няма никакъв киселец наоколо."

Тя нищо не отговори, отново бръкна под престилката и извади едно хлебче - ала не от тия преоценените, каквито продават в "Котката", ами честен бял хляб.

- Я, ти имаш хляб - изненада се той. - Ама той топъл и мирише на хубаво... на боб с наденица. Знаеш ли, ще те черпя малко хляб - Давид разчупи хляба й на две. От това, че кората миришеше на ръката й и на боб, така му се прияде, та чак му се зави свят. На три глътки излапа своята половина, а нейната половина миришеше още по-хубаво. - Слушай, ще го ядеш ли тоя хляб? Щото ако не го ядеш... - Чак тогава си припомни, че не бе хапвал нищо от сутринта. В "Котката" при онзи с белите дрехи изпи една ракия, а белите дрехи - който тоя път си беше вързал косата на опашка и я беше боядисал червена, му даде безплатно една супа. Супата мирише приятно и Давид я изпи, после изми чиниите в кухнята на Белите дрехи, после подреди масата в стаята на Белите Дрехи, после Белите дрехи му подари една бяла риза, но тя беше голяма на Давид.

Все пак Давид се надяваше да трампи ризата срещу два хляба във фурната в Старо село. Не успя, беше гладен и изяде половината хлебче на момичето.

- Слушай, как се казваше ти? - попита я той. - Значи забравям имената на гаджетата, но твоето ще ми го запишеш и ще го запомня завинаги.

Тя не му каза как се казва. Извади още едно хлебче - едно малко хлебче като детска кофичка с пясък. Давид не я пита повече за името, а направо заръфа препечената кора. Толкова хубаво хлебче не беше помирисвал от петнайсет дни, когато взе последната си заплата, преди да го уволнят от строежа на магистралата. Излапа кравая, преди да се покаже месецът, а колко му е на един месец да се покаже в края на август - десет секунди и вече е лъснал между облаците. Небето негово, август негов - показва се месецът на небето и си свети най-далновидно. "Имаш ли още хляб?" попита я Давид и се нахвърли на третото хлебче, още преди тя да го измъкне от сивата торба зад гърба си.

- Много ти е хубав хлябът. Злато! - каза той. - Щях и аз да ти купя нещо за ядене, ама нали изпих петдесетте стотинки... Утре ще ти наловя риба - после се сети, че едва ли ще да й налови риба, щото Струма нямаше нищо общо с реката, която беснее през ноември и изважда дърветата с корените нагоре. Струма сега беше изсъхнали камъни и жабуняк - Виж, жаби мога да ти наловя - успокои я той. - Риба няма. Ще запаля моторетката, ще измета в кръчмето на Белите дрехи и все нещо ще ти купя.

Протегна се към нея, сложи ръка на врата й и отново под пръстите му стана голяма грешка - избелялата престилка взе да трепери, мършавото момиче престана да диша.

- Ама ти да не си шест без десет? - попита я той. - Нормална ли си? Щото ако си ненормална, не ми губи времето."

Тя нищо не каза, надигна се заедно с оная сладка торба с хлебчетата, които миришеха на злато. Лицето й бе меко като август - той се успокои, като го видя. Хората с лица от август не ти правят лошо, дори да са шест без десет.

- Стой, де, не казвам, че си шест без десет! - спря я той. - Ела, нещо няма да ти направя. Само ако имаш още хляб и него ще изям.

Тя нямаше повече хляб, пък и вече не му се ядеше, просто искаше да я разгледа по-добре. Каза наслуки: - "Я седни тука" - не че очакваше тя да се подчини. Сякаш есента я обрули от най-високия клон на някое старо, студено дърво, така бързо седна в краката му. Давид я хвана за ръка и си рече: -" Студена й е ръката, сигурно не е добре. Лошо е на жена да й студено още в края на август." Взе другата й ръка и отново усети мирис на хляб. "Да имаше още малко ядене", измърмори й той, но не я пусна да бърка в торбата, в която пазеше и хлебчетата, и златото. Целуна я такава, както се бе разтреперила, и му стана смешно. Избелялата й престилка под месеца му заприлича на лунна пътека.

Веднъж Давид бе ходил до Варна да докарват пясък, пирони и тесли, и видя лунната пътека - тая нейна престилка беше точно същата, сребриста, и сигурно затова момичето миришеше на лунна пътека. Тръгна да я целуне още веднъж, но тя се измъкна - така измъква вода, щом се опитваш да я запушиш във вир. Изтича и отишла, та се не видяла, не можеш да уловиш никаква риба в нея.

Момичето побягна, но бялата й престилка разтвори една лунна пътека пред Давид. Той затича и макар че тя със сигурност беше шест без десет, Давид за пръв път виждаше такова момиче - с ръце от хляб и август.

- Стой де - извика безпомощно той. - Стой, няма да ти изяждам хляба - но тя вече беше прескочила Струма и остана да стърчи до изсушения жабуняк, зад голите камъни, които се бяха напекли като котлони в жегата. "Не я питах как се казва -сряза го студена мисъл. - Май аз съм шест без десет."

Трябваше да разпитва Белите дрехи от "Котката" как се казва това момиче и защо така избяга от него. "Сигурно съм много страшен - рече си с упрек Давид. - С какво я стреснах така? С момичетата трябва да си фин - това означава - изпиваш най-малко сто грама и си фин, та оттатък. А аз пих само петдесет и й изкарах акъла."

Видя, че бе спряла до тополите - високи хилави дървета, в които гаргите си виеха гнезда и си деряха гърлата, а отстрани изглеждаше, че тополите грачат. Сред гракналите тополи тя спря и лунната пътека на гарваните спря пред нея. "Никога не тичай след жена, келеш такъв - така го инструктираше най-добрият му приятел Пламен, който обаче остана да работи на магистралата. - Жените са подли и само чакат да тичаш по тях, за да разправят на приятелките си какъв си будала." Човек, който работи на магистралата, може да вижда жените като подли, защото може да си вземе момиче на час във "Венеция", но като имаш лев и двайсет до неделя... Давид намрази тоя лев и двайсет до неделя, забрави и Пламен, виждаше само нея - с престилката и торбата, в която вече нямаше хляб.

Той затича през Струма, през жабите и голите камъни, под които се бяха наврели кротушките и чакаха с нетърпение есента. Тъкмо да я стигне и момичето побягна пак. Бързо бягаше това хлапе, ще го вземат мътните, знаеше козите пътеки между тръните и глогинките. Давид обаче се закачаше на де що трън има наоколо, де що гарга имаше, запищя срещу него. Момичето, като видеше, че пак се е оплел в треволяка или е паднал в някоя дупка от отдавна окрадения газопровод, спираше и обърнато към него, чакаше.

Тая обезателно беше шест без десет, но и той сигурно беше шест без десет, защото тичаше като див след нея. Накрая изпод месеца се показа една къщурка.

Дали бе къщурка, или кокошарник не му стана особено ясно. По цвят приличаше на привечер през септември, кафява като гущерите - къща за кукумявки оттатък края на селото, но момичето влезе вътре. Потъна в къщата кокошарник и щеше да е жалко, ако Давид не отидеше да види защо се бе напъхала там. "Може да е събрала няколко хаймани да ме заколят - помисли той. - После ще ми продадат бъбреците и сърцето и ще пият месец и половина в "Котката."

Все пак той влезе. Да не е луд да се откаже след толкоз тичане?

Когато влезе, се усети като застрелян - типове със сатъри да го бяха клали, нямаше да го изумят толкова. Десет кукумявки да бяха си измътили пилетата на прага, нямаше да му се стори толкоз налудничава тази работа.

В кокошарника гореше свещ и вместо с кокошки, единствената стая беше претъпкана с книги. Двайсет и осем милиона книги направо на земята, наредени като щайги, едни грамадни тухли, други тънки книжлета, трети средни. И прозорците бяха затапени с книги, като зазидани. Само през едно наполовина затъкнато с тетрадки прозорче се прокрадваше месеца. Избелялата лунна пътека на престилката й беше потънала в прах. Престилката бе метната на пода, а момичето стоеше голо под малкия пламък на свещта, която осветяваше само коленете й, и като нищо можеше да запали тия гъсто натрупани хартии.

И двамата заедно с кокошарника щяха да се опекат в пожара. Жалко за момичето и жалко, че свещта не беше по-нависоко, за да я освети навсякъде. Тя нищо не му казваше с тази запалени колене. Давид стоеше, объркан, смазан пред толкова много хартия.

- Можем да ги върнем като вторични суровини и да отидем на морето за два дни - предложи той, пристъпвайки към нея. - Твои ли са?

Тя остана неподвижна. Давид взе свещта и внимателно я вдигна нагоре, към най-дебелите томове на върха на камарата. Изчака светлината да стигне до най-голямата книга, някаква зелена, с дебели корици. Изведнъж тя го целуна. Не можа да уцели устата му, студените й устни - въпреки че беше август - го парнаха някъде на бузата, точно където тъпото ножче го беше нарязало сутринта. Изведнъж му замириса на прах и беда, на свещ, която ще направи голям пожар тук.

- Не мога - каза й той. Наведе се към единственото нещо, което не беше книга в кокошарника - избелялата й престилка - и я хвърли върху раменете й.

Тя нищо не каза, сигурно щом облечеше тая престилка, онемяваше, а може би онемяваше заради тънката светлина на свещта. Момичето изскочи навън, при месеца и прилепите, които ловяха нещо за ядене точно по това време привечер. Давид остана сам със свещта, която щеше да направи световен огън от тези натръшкани като зелки книги. Той можеше да изкара с тях дори пет дни, стига да ги издадеше на вторични суровини.

--- ------ -------

Белите дрехи, който настояваше Давид да му вика Антоанет, му оказа непоклатимо доверие. Даде му бус, купен на старо от Германия, ама бус-столетница, удряш го по покрива и от него капе бензин като маргарит. Пие масло, пие гориво, все едно е купен не от Франкфурт, а от някоя в пустиня и не е помирисвал нафта десет години и половина. Такава таратайка беше тоя бус и с него Давид ходеше до Перник да докарва кайма, замразени пилета и друг асортимент за кръчмата.

Някои от постоянната клиентела на Белите Дрехи завиждаха на Давид, други подсвиркваха след него, ако го видеха да се разхожда сам под напеченото слънце, нахлупил каскет с надпис "Котката", която Антоанет специално му беше поръчал от София, от улица "Пиротска" при един шивач. Същият стилист, който шиеше белите дрехи на Антоанет от френски плат. Антоанет и слиповете си шиеше от френски плат, през два дни даваше безплатно чаша ракия на някой от постоянната клиентела да му ги простира на дълга тел пред заведението. Мъжете, приятно затоплени от алкохола, ги брояха и цъкаха удивени.

Давид спеше в една малка стаичка, която дори в края на август миришеше на мухъл, но Антоанет плати на двама майстори да я ремонтират и боядисат в бяло. Преди да заспи, Давид мислеше, че са го опаковали в бяла кутия за лекарства. Антоанет се обръщаше към него с "Хубавецо" и така започваха да му викат всички пияници. Антоанет нае специален бръснар от Перник, който идваше със стар Москвич да подстригва Давид и да го бръсне. Антонет дори подари на Давид няколко свои стари бели костюма, които бяха прекалено големи на Давид. В тях той изглеждаше като бременната лекарка, която се грижеше за здравето на Старо село и мечтаеше кога ще тегли една дълга на здравето в това село и ще се оттегли в София, защото там беше истинската наука и техника.

Няколко пъти Давид ходи на онова място, където за пръв път онова момиче му бе дало да изяде всичкия й хляб. Пита двама пияници как се казва тя , но те мълчаха като плочките по пътеката към гробищата. Той ги черпи по две ментета всеки, за да ги смекчи, но те го питаха възмутено "Затова ли ти докарва фризьор Антоанет?" и това си беше. Тези хора сякаш си бяха изплюли езиците в Струма. След известно време вече не беше нужно повече да пита. Давид я видя.

Тя седеше в училището - преди Давид да дойде в Старо село, сградата беше жълта, но сега бе станала на места кафява, на места сива, но най-много бе останала без мазилка, само по тухли, защото кметът нямаше пари да я измаже. В двора на училището се бяха сбрали няколко хлапета - дребни като джанки циганчета, стиснали моливи, а момичето, пак в тая престилка, дето правеше лунни пътеки, седеше под сянката на големите кестени. "Какво им прави тая?" - рече си той, но не на глас, защото от радост забрави къде му е гласът. Заряза пилетата да се топят в буса-столетница, пренебрегна страха за филето от бяла риба, което в жегата щеше да се превърне в пастет, и изтича към голите тухли на училището.

- Ей! - викна Давид.

Малките циганчета като малки щрауси се наежиха срещу него, едно стиснало нож, друго стиснало шило, а третото - просто голям ръждив пирон. Дали бяха момичета, или момчета Давид така и не разбра. Всичките бяха остригани еднакво - като че някой ги беше подрязвал с резачка за дъски. На места бяха окълцани до череп, на места косите им падаха малко над врата.

- Няма да ви бия, бе - увери ги той, но те не го разбраха и едно от тях, най-якото, посегна да го убоде с шилото.

- Недей, Асенчо - спря го момичето с лунните пътеки. Изведнъж циганче и шило увиснаха насред удара към главата на Давид.

- Ей - каза й Давид. - Няколко пъти ходя до реката. Никаква те няма.

- Хубавецо, хубавецо - започнаха да подскачат наоколо хлапетата и взеха да скубят и опипват белите му дрехи - ризата с къс ръкав и панталоните от френски плат, които му бе подарил Антоанет.

- Какво ги правиш тия деца? - попита той.

Тя не отговори, стана и прекоси училищния двор - наполовина засипан с червена сгурия. Тая сгурия беше физкултурният салон на децата и зиме, и лете. Другата част от двора, обрасла гъсто с татул и магарешки тръни, беше опитното поле. Хлапетата престанаха да викат "Хубавецо, хубавецо" и тръгнаха след нея - одърпана опашка на паун, стригана на места до череп, на места до раменете с резачка за дъбове "Хускварна".

- Ей, ей, къде поведе тия деца? - Давид тръгна след опашката на пауна, тотално забравил пилетата, които се топяха в буса. За миг се сети за филето, което Антоанет лично щеше да изпържи на вечеря и щеше да го покани да го изядат с няколко гайди за добър сън.

- Къде запали моторетката сега! Стой.

- Учи ни да пишем, за да не сме такива будали като тебе - подхвърли голямото момче с рядък мъх под носа и размаха заплашително шилото. - Само ако я пипнеш, ще останеш без кратуна - ясно ли ти е!

- А това какво е, дето го влачите в торбите? Какво сте краднали? - Давид ги настигна. По-скоро настигна гърба на голямото момче, не можа да се добере до избелялата престилка на момичето. Никой не даваше пет пари, че Давид е тук и рибата му - бяло филе от 12 лева килото - е станала на мухлясала каша в буса. - Какво е това в пликчетата ви?

- Това ни го дават майките да го дадем на кака Люба, дето ни учи да пишем да не сме тъпи като тебе - каза едно дете. Сигурно беше момиче, защото носеше пола, дълга и кафява като жегата, толкова тясна, че Давид си рече: - "Сигурно това е бил един от крачолите от панталона на баща му."

- Майките са го краднали от нивите на хората - измърмори Давид. - Ей, жена, стой де. Защо запали тая моторетка, бе човек? Къде тръгна сега - зад училището е бунището. Какво ще правиш там?

Но тя сигурно имаше какво да прави там, защото нито се обърна, нито му каза нещо, а момчето с шилото изрева: - "Назад, щото ще ти отрежа нещо - ако въобще го имаш."

- Мама разправя, че тия, дето носят бели дрехи като тебе, нямат такива работи - подхвърли момичето в пола от крачол.

- Довечера ще те чакам там, дето ти изядох хляба. Чу ли ме? - извика Давид.

Но го бяха чули само големите сенки на кестените.

Децата, найлоновите торби с крадени домати и зелки за тяхната учителка изчезнаха към бунището. Там Давид лично изхвърляше всички празни бутилки на "Котката" - от кока-кола, фанта и спрайт. Той полека запристъпва след хлапетата и щом зърна бунището зад гърбовете им, изхълца. От празните пластмасови шишета циганчетата и тяхната учителка бяха направили къща с прозрачни стени от спрайт и фанта, с покрив от кока-кола. Цялото място миришеше на пластмаса и вкиснати безалкохолни, но къщата на децата беше толкова хубава и бляскава, че Давид не можа да проговори.

--- --- ---

После булдозерите започнаха да ограждат планината - първо с ров както през ония - как се казваха - Средните или черните векове - Пирина не можеше да си спомни, понеже едва бе вързала тройката по история при госпожа Глаушева. Но знаеше, че благородниците копали такива ровове - пълни с тиня, крокодили и усойници - да пазят фустите на жените си от други благородници, докато господата са на рицарски походи или се млатят някъде на война. Сега булдозерите копаеха ровове около планината и около една грамадна поляна - толкова голяма, че колата на Яков не можа да я обиколи два дни. Рововете се пълнеха със смокове и скакалци, нямаше вода. Къде вода през август, от Струма беше останала само тиня. После започнаха да ограждат дъбовете, гъбите и зайците.

Пирина имаше право да кръстосва гората където ще, но след нея ситнеше Мартуша, мърморейки клетва след клетва. Всъщност Мартуша постоянно се питаше на глас какво можела да очаква от такава смет като Пирина, дето си дигала полата още щом помиришела изгорелите газове от джипа на Яков.

Пирина скитосваше в горите, направо тичаше, но Мартуша, въпреки че беше дърта като жабуняка в Струма, подхвърчаше след нея. Яков я бил натоварил да я гледа с четири очи Пирина да не се среща с някого. Че с кого ли, като доктор Стоименов бе откаран в болница след оня случай, когато се напи за пръв път заради жена. Стоименов, който толкоз години лекуваше хора - някои изправяше на крака, някои провождаше за вечно лечение на небето, а след това ходеше лично на гроба на пациента си с шише лимонада и изронваше по няколко сълзи. "Не си никакъв доктор ти, докторе, щом ревеш за тия нещастници - разсъждаваше Мартуша преди ядене. Хем за апетит, хем да залъже ума си и все той, д-р Стоименов, й беше на езика. - Народът си избира лекари да му улеснят смъртта. Но реви, щом оня червей Пирина ти взема акъла! Язък, докторе. За пръв път, откак Герги пукна и го зарових, ми се дощя мъж и това беше ти. Колкото по-дърт ставаш, толкоз повече щях да те обичам. Сега пет пари не хвърлям за тебе, да го знаеш."

Пирина запя. Днес си въобразяваше, че пее на гръцки и затова подхвана още по-здраво - ей, гърци, аз съм затворена между четири планини, оградени с кале и ров. Ров като онзи, дето през средновековието и през турско рицарите са вдигали, за да пазят цървулите на жените си. Мама копае доматите без мене, татко пие вечер вода вместо ракия над старите вестници.

Докторът умира без мене. Сестра ми Сара спи с някого и вечер няма на кого да разкаже, че на някои хора любовта е много крива. Дано Люба да е прочела вече тая откачена книга и да се е научила да запържва лук, защото така ще си умре - като молец, затиснат между страниците. Дано вече не дават на татко стари вестници, защото някой вечер ще изсъхне над купчината, сините му очи изтекли между буквите.

Когато Яков идваше на обяд, отвеждаше Пирина в червената стая. Тук всичко беше червено - паркетът, стените, вместо таван, имаше огледало от Швейцария, което старателно отразяваше гърба му, докато той отслабваше чрез любов. Пирина беше намразила своя учебник по география за единайсети клас: Яков й купуваше дрехи от всички страни, написани в учебника. Къси панталонки от Ямайка, блуза от Швеция, а обувките от Германия бяха толкова здрави, че можеха да стъпчат локомотив под токовете си. Пирина имаше целия свят, неговите рокли, обувки, хладилници и телевизори в оградените с кале и турски ров планини. На масата се вдигаше миризма на манджи от Гърция, Италия и Северния Полюс.

Тя вече не можеше да пуска змейовете си да тичат след влака и вечер да й разказват какво са видели. Затворена с бабата, Пирина бе започнала да го мрази тоя свят, който беше клекнал пред Яков и му сервираше шоколад, обувки и крем за секс.

- Искам да си ида - каза веднъж Пирина на Яков.

Той нищо не отговори, не спря работата си - всъщност с нея той само това работеше - любов след любов. Когато беше ведър и свеж - в червената стая с огледалото от Швейцария. Когато беше изморен - в зелената стая, където дори огледалото беше зелено и отразения му тил беше зелен. Когато не му вървеше в бизнеса, той я водеше в кафявата стая, където нямаше легло, а дебел кафяв килим, толкова дебел, че Пирина потъваше и въобще не се виждаше в него.

Имаше и една черна стая - пак без креват - с черни стени от коприна, черни чаршафи от коприна - там Яков я водеше и я ругаеше.

Тихо говореше мръсни неща над ръцете й, корема й, гърдите й, и Пирина се чудеше как след такива думи може да яде хляб.

- Искам да си ида - повтори Пирина. Яков се вбесявал, когато му прекъсвали работата в цветните стаи, така споделяли другите момичета с Мартуша. Но Пирина не се грижеше хич дали Яков се вбесява или не..

- Гадже ли имаш навън? - попита я Яков.

- Не - отговори Пирина. - Пусни ме да си ходя.

Бяха в червената стая със швейцарското огледало.

- Ако те пусна, ще трябва да изхвърля вашите от къщата, да уволня баща ти и майка ти, да изхвърля Сара от "Венеция". Искаш ли това да се случи?

Пирина млъкна, усещайки червените стени в костите си.

- Добре - каза тя - Имам гадже навън. Искам да го видя.

Яков нищо не каза, а без предупреждение хвърли любовта си в нея. Някои хора имат тежка любов, чупят ребра и после пращат Мартуша за бърза помощ.

Същата вечер Пирина не получи вечеря.

- Значи имаш гадже навън? - пита я кротко Яков.

- Да - отвърна Пирина, която навън имаше само майка, най-тежките домати в Старо село, баща, две сестри и купчина стари вестници.

На Пирина не дадоха нищо за ядене. Бабичката и Яков дъвчеха патицата по китайски, с труд пъхаха парчета Китай в гърлата си, пиеха вино - всъщност вино пиеше само Яков в кристална чаша от Холандия, а Мартуша жабуркаше холандска минерална вода. Откакто докторът бе прогонен, кръвното искаше да я скъса. Щеше да си умре мърцина горката Мартуша и да остави тая богата обстановка на младите пепелянки, които Яков щеше да доведе, след като се насити на Пирина.

Пирина не яде нито патица по китайски, нито пи вино или вода. Цяла нощ стомахът й беше настръхнала от глад патица, полетяла към Хималайските планини.

- Искам да ме пуснеш да си отида - заяви сутринта на съвсем гладен стомах Пирина пред Яков, а патицата в корема й все така си летеше към Азия, омаломощена от глад.

Яков вдигна показалец и съобщи на Мартуша:

- Не й давай на обяд да яде.

Тоя ден Пирина не обядва. Когато Яков се отби да я обича за обяд, този път навън, върху острата като трион трева, Пирина заспа от глад. Слънцето над нея беше голяма топла, земята под нея - кафява филия, а ровът около четирите планини - жълт кравай и такъв си остана в съня й.

Като Пирина припадна от глад, Яков започна да я храни, както глезеше английския си сетер, една хрътка, прославила се, че умира да хапе непознати, ако ги напръскаш със специален шотландски спрей.

Яков обичаше лудо английския си сетер Янко. Янко беше с него от четири години, а през това време колко момичета бяха преминали в червената, зелената и черната стаи на конака - дори Мартуша, която водеше точен отчет в специална книга с дебели кожени корици, се объркваше относно броя им. Яков хранеше сетера с луканка и финландско филе, подаваше му късчета, които лично отрязваше с ножа си.

Той подреди парченца от финландско филе върху краката си, легна на тревата и зачака Пирина да изяде парчетата, както правеше сетера Янко. Пирина също легна - може би точно тогава змейовете се прибраха в България, може би Пирина мразеше да яде тънки като трамваен билет филе от нечии крака. По едно време тя отвори уста и запя - оная песен без никакви думи, без мелодия, нейните десет змея изхвърчаха между зъбите й, и се опитаха да настигнат китайската патица, която летеше вече към Северния ледовит океан.

- Имам гадже навън - извика тя.

Нямаше грам гадже навън, но искаше да прескочи оня ров с усойниците, с който благородниците пазели чорапите на жените си от още по-благородните мъже през средните, черните и лилавите векове. Пирина нямаше никакво намерение да кара векове тук.

--------------------

Ръцете й станаха камък, когато го видя - облечен в изтъркан син комбинезон, натъпкан с толкова много прах, че сигурно се беше циментирал. Калчо! Пирина веднага го позна.

Калчо беше синът на аптекарката, пенсионираната стара аптекарка, която имала магазинче в Перник, но го обрали два пъти, и се бе преместила в Старо село. Там даваше аспирин на бабичките, за да преборят със смъртта. Те се бореха и живееха, но то бе защото смъртта се гнусеше от тях. Съществена част от клиентелата на аптеката бяха пияниците, които плащаха на аптекарката в празни бутилки или копаеха ягодите й срещу един илач за сърце.

Всичките пияници ги боляха сърцата и когато се насвяткваха, след ракията глътваха сироп за сърце, надявайки се да оцелеят. Сега петима такива мъже, омаломощени от слънцето и лекарството за сърце, седяха с отпуснати глави като прерязани чамови трупи пред конака на Яков, а Яков собственоръчно ги пръскаше със специалния шотландски спрей.

Един от тия кротки господа беше Калчо - синът на аптекарката. Да се чуди човек защо бе дошъл доброволец да го пръскат със спрей. Той също седеше в аптеката и понякога вечер, когато юли пристигаше в селото в жежка каруца от южни ветрове и зрели домати, Пирина ходеше у тях и вечер му пееше. Той беше единственият човек, който я слушаше, без да се хваща за сърцето. Тя ревеше тихо - една вечер на гръцки, друга вечер на италиански, или индийски - без друго във воя й нямаше думи, но тя си представяше, че змейовете й летят към страната, на който език пееше тя. Калчо я държеше за ръката зад аптеката на майка си, веднъж й целуна дланта - нещо, което я накара да млъкне като застреляна и да се вгледа в него, като че и той беше застрелян.

- Да не си болен? - беше го запитала тя. - Човек трябва да се целува по устата.

Но Калчо не посмя - остана да я гледа кротко, докато тя самата не го целуна, защото това момче буквално не беше в ред и не знаеше какво да прави.

- Пирино! - извика той, както си седеше в редицата на пияниците, но Пирина въобще не му отговори, защото знаеше какво се беше случило с един мазач, с когото си бяха викали "Здрасти" през рова - тя клекнала на едната страна под зида, той - клекнал от другата страна. "Как се казваш?" беше изкрещяла колкото й глас държи Пирина. "Гошо!" изрева мазачът оттатък баира и това беше всичко. Но Яков уволни Гошо. Лошо, лошо. По тези места човек можеше да мете мотел "Венеция", да запържва боб и дробчетата в кухнята, а ако е хубава жена - да ходи с шофьорите на Тировете в мотела, с по-отраканите направо в кабините им. Гошо мазача сигурно бе заминал да маже в Испания, или в Кипър, където се бяха преселили повечето мъже от Старо село.

- Пирино, аз съм Калчо! - продължи да й вика синът на аптекарката, циментиран в синия комбинезон. - Калчо съм. Ти ми пееше вечер. Не ме ли помниш?

- Значи ти пееше? - попита Яков в своя изряден черен костюм. Пияниците не смееха да помръднат.

Двама казаха - "Да, пееше" и Киро, шофьорът на Яков, ги срита да мълчат. Другите двама ревнаха - "Не, не пееше" , но Киро срита и тях, затова четиримата стояха нерешително и гледаха петите си.

- Значи си гаджето на Пирина? - каза костюмът на Яков, който струваше десет декара гори и един ров гущери в тях.

- Да - потвърди Калчо.

Сигурно беше напълно откачил горкият от аспирина, който продаваше и от компанията на бабички и пияндетата - единствените, които се лекуваха с нещо, защото циганите въобще не се лекуваха. Ако юли ги изцереше от настинка, въшки и язва - добре. Ако не, двамата гробари ги лекуваха безотказно. Но циганите, както е известно, се раждат през юли и не мрат, дори без аспирин и аналгин си остават живи, кашлят, кашлят и чак когато вече съвсем няма накъде, майката открадва кокошка от някоя баба. Може дори да открадне кокошка от курника на самата аптекарка, носи кокошката на Калчовата майка и казва: - "Дай илач за Проданчо, защото ще умре мърцина."

Понякога циганката нищо съвсем не носи, но Калчо й дава илач. Циганките, млади и почтени жени, му предлагат най-човешки: - "Калчо, хайде ела зад стобора да ти платя." Дори старите цигани казват на майка му: - "Коено, ела да ти платя зад стобора."

Бащата на Калчо бе умрял в мината, затрупан от сто метра планина над него и жалко за кътния му зъб, който беше от злато. Всички цигани от селото ровиха в забоя да му измъкнат златния зъб от мъртвата уста, един ром и един българин заедно се заклещиха и им пускаха храна с въже. Накрая, когато извадиха бащата на Карчо на части, златният зъб все пак го нямаше в устата му и така не се разбра, кой го бе избил. В крайна сметка обаче, видяха един златен кътник, увиснал на златна верижка върху врата на Антоанет, онзи с френските копринени слипове: откупил зъба от двама клиенти за четири гайди от кафявото уиски.

После същият този зъб висеше на гърдите на Давид - шофьор, готвач, метач и доставчик на "Котката", който се обличаше в старите костюми на Антоанет и приличаше в тях на бременната Д-р Иванова, добра жена, макар и да желаеше да си замине за София. Мартуша, доносничката на Яков, дори се подигра на Пирина веднъж: - "Твоята алтава сестра Люба не можа ли да си намери мъж, ами се закачи за бременната крава на Антоанет?"

Мартуша разправяше, че Антоанет поръчал на метача истински костюм при софийски шивач, една вечер изгонил всичките клиенти от "Котката", собственоръчно измил пода, при което си счупил маникюра и плакал, а после запалил свещи, паднал на колене пред Давид и му подарил и костюма, и златния зъб на бащата на Калчо.

Но ставаше дума, че като някое циганче съвсем наближавало да мине оттатък и вече почти ритало камбаната, баща му дотичвал до майката на Калчо, старата, къдрокоса посивяла аптекарка, и изричал:

- Коено, ела зад хамбара да ти платя, ма.

Всъщност Коена не ходела да й плащат, мълчала, а косата й посивяла още повече. Давала без пари някакъв илач на детето и седмица след това - ако гробарите вече не били изработили гробче и се разминело - тогава и бащата, и майката идвали при Коена и й целували ръка.

- Господ да те спаси, Коено. Каквото кажеш, ще ти го откраднеме.

По същия начин и пияниците, когато усещали, че дори илачът за сърце, дето го пиели разреден с менте, не помагал, отивали прегърнати по двама: един болният, дето щял да умира, и здравият, който го водел при Коена. Здравият казвал:

- Дай на Мирончо един цяр, че ще си отиде като онова куче, дето вчера умря от глистите си. Дай цяр и ще ти платя зад хамбара.

Коена давала някакво лекарство и ако се разминело и гробарите не обзавеждали пияницата за вечни времена, дори да било вторник, в селото ставало неделя. Празничен ден. На баира оставала да зее една незапълнена дупка, два метра дълга, метър широка. Този баир е гробищата на Старо село и по-рано, като псовисвал някой, му садели череша на гроба - та сега вместо гробища имаше череши и циганите затова бяха толкова здрави. Там спяха и през лятото се лекуваха с черешите, а през зимата внимателно ги кършеха за огрев. Та значи ако болникът се разминеше с оная дупка под черешите, идваше след седмица да целува ръка на Коена и да й оплеви доматите.

Разправят, че един единствен път Коена отишла с един пияница да й плати зад хамбара. После всека вечер той взел да й плаща, накрая го прибрала при нея в стаичката, където стояли старите дрехи на покойния й мъж, затрупан с цяла планина земя в забоя. Онзи миньор, чиито откъртен зъб сега светеше върху златна верижка на гърдите на Давид -мияч, мазач и доставчик на "Котката". Онзи същият Давид, дето ходеше като бременната Д-р Иванова в старите костюми на Антоанет.

Пияницата се завъртял около месец в къщата на Коена и дори играел вечер на шах с Калчо, макар и ромите смятаха, че Калчо оттогава се чалнал. Мразел, дето майка му прибрала онзи в стаята при старите дрехи на баща му. По-рано Калчо ходел понякога с младите циганки да му плащат лекарствата зад хамбара, но откакто и майка му веднъж отишла там, взел да повръща от някаква болест и повръщал месец и половина. Разправяха, че само мученето на Пирина го изцерило. Пирина идвала при него и рекла: - "Ще ти дам един лев, само да ме слушаш как пея." Той слушал и полека-лека на другия ден повръщал по-малко, на следващи ден още по-малко, а вечер ходел да гледа как Пирина бели лук в мотел "Венеция".

Калчо беше давал на пияниците лекарства за язва, за въшки, за бронхит и краста ей така, без да му плащат, без да му плевят доматите и ягодите, защото човек не трябва да го боли нищо, човек не е направен за болка, ами да слуша как пее Пирина. Но може ли човек да е гадже на Пирина само защото я е слушал как мучи като змей, макар че от това спира да повръща и му минава болестта? Пък и може ли момче да се разболее от това, дето майка му се лекува с някой си човек в стаята със старите дрехи на покойния му баща? Не е логично човек да е гадже на жена само защото е спрял да повръща заради нея.

Всъщност пияницата, когото майката на Колчо прибрала, след две седмици окрал по-новите й дрехи, свил телевизора и електрическата й печка, обрал касичката на Калчо и хванал гората. В този край човек "да хване гората" означава да се омете в Перник - там и свети Илия с мълниите си не може да го намери, защото в Перник кръчмите са повече от хората, а жените, които искат да се лекуват с такъв човек са повече и от кръчмите. Та този пияница обрал лекарствата от аптеката на Коена. Всички го кълняха и търсеха не само майка му, но и баща му, и дядо му, и баба му. Сега, ако някой пририташе, Коена какъв илач можеше да му даде, освен чай от бъз? Известно е, че чай от бъз не лекува въшки и язва, макар че Коена и това опита.

Тогава циганите, които си отгледаха децата благодарение на нея, и пияниците, които си опазиха здрави сърцата благодарение на нея, и бабичките, което си говореха със смъртта, смучейки аспирин след аспирин - всички тези хора извадиха кой лев, кой петдесет стотинки, кой корито ябълки, кой тенджера леща и боб, и събраха пари Коена пак да си стъкне аптеката. Само тя и влакът, който вървеше до Атина, разбираше на каква болест какви лекарства се дават. Дори гробарите, тия най-безбожни люде в Старо село, дадоха по двайсетачка, защото и техните булки бяха закъсвали, и Коена ги бе вдигала на крака.

- Пирино, аз съм ти гаджето - извика Калчо, покрусен от това, че тя не го позна въобще, отчаян, че беше в такава скъпа рокля, от която изглеждаше не като Пирина, а като жена от телевизора - същата, каквито ги предаваше телевизорът от Лондон и от Америка, само че по-хубава от Америка. - Аз съм ти гаджето, Пирино!

След месец обаче пияницата, дето бе обрал Коена аптекарката, се върна и ето ти го - куцук, куцук - като простинал кон влезе в аптеката, която бе окрал със собствените си ръце.

- На ти - каза той, извади една пачка пари - толкова тънка пачка, че въобще не приличаше на пачка, а на петдесет лева, свити четири пъти - отляво на дясно и отгоре надолу. Точно това му беше пачката, петдесет лева. - На ти, Коено. Може ли пак да се върна при тебе?

Коена нищо не му каза, а продължи да бърка някакво си мазило. Сивата й коса, боядисана кафява, една такава ядосана кафява коса, нищо не отговори.

- Няма къде да отида, Коено. Дай ми да се върна при тебе. Полека ще ти върна всичко, дето ти вземах.

Как ли щеше да й върне телевизора, касичката на Калчо, старите дрехи на мъжа й, електрическата печка - тия неща в никакъв случай не струваха петдесет лева. Сигурно струваха петстотин. Този човек се промъкна към нея, хвана ръката й, която правеше мазилото и я целуна, като че Коена му беше дала цяр за две болни деца и смъртта се беше разминала и на двете.

- Ходи си с добро, Камене - каза му Коена, но той не си отиде с добро, остана вечерта пред двора й и понеже беше август и топло, се изпружи да спи пред вратата на аптеката.

- Да го утрепаме ли? - обърнаха се циганите към Коена, но червената й коса нищо не каза - нито "Утрепайте го", нито "Не го трепайте", а циганин щом може нещо да не направи, по никой начин няма да се напъва да го прави. Така Камен пияницата остана да си спи пред аптеката, зарит под клетвите на бабичките. "Бре какъв гьон бил тоз човек - клатеше глави населението. "Бре колко дебелоок, бе. Сега пак ще я обере тази светица."

Светицата нищо не каза и три нощи поред Камен, крадецът, остана да спи пред аптеката й, заедно с бездомните кучета и две три котки. На четвъртия ден Коена го прибра отново в стаичката, където вече нямаше стари дрехи на мъжа й, нямаше нищо, освен петдесетте лева на пияница, които тя остави на пода, когато го пусна да се прибере там. На следващия ден Калчо отново го хвана оная болест с повръщането и нито един илач от цялата аптека не можа да го спре.

Тогава лично Коена, голяма и тиха - най-голямото нещо в Старо село, сподирена от пияницата Камен, който вървеше на три крачки от нея, като шиле, което тъкмо е отбито от майка си, значи Коена и Камен стигнаха при майката на Пирина и я извикаха:

- Славке, може ли да поканим щерка ти Пирина да ни гостува за два часа?

Славка, която точно тогава правеше млени домати със сол, не можа да повярва на ушите си.

- Да не би Сара да търсиш, Коено? Всички търсят Сара... тя ми е най-хубавата.

- Моля те, нека Пирина ми погостува, Калчо пак взе да повръща, иска да я види.

- Че какво има пък да гледа Пирина? - с право се учуди Славка. - Пирина не е Сара и нищо не може да му помогне.

Щом Пирина отиде вечерта у аптекарката и влезе в стаята, където Калчо лежеше прежълтял като дюля, Коена я дръпна за ръката й каза:

- Попей му, бе момиче, моля ти се, попей му.

След това кучетата на двора се разлаяха, петелът взе да врещи в най-дълбока паника, изкукурига четири пъти, въпреки че месецът отдавна бе лъснал на небето. Такъв вой се разнесе от стаята Калчо, че будните магарета се включиха да пригласят.

Коена се скри в аптеката, а пияницата, когото отново бе прибрала, избяга направо в "Котката". Там останалите отказаха да пият с него. Той остана сам на една от пластмасовите маси - най-ощърбената в края на двора - а някой от постоянната клиентела се изпика точно до краката му.

На другия ден Калчо спря да повръща, вечерта отиде до къщата на Славка да се види с Пирина, но Пирина вече я нямаше там. Яков вече я бе прибрал в своя конак.

Сега Калин, известен сред местното гражданство като Калчо, дето много повръща, стоеше с останалите пияници, гледаше Пирина в очите и твърдеше, че той бил нейният приятел.

Яков нищо не реагира известно време, после измъкна пачка пари - истинска пачка - колкото учебник по география за единадесети клас, колкото телефонния указател, с който си служеше Антоанет в "Котката", обърна се към пияниците и каза:

- Ако го набиете тоя нещастник, тия пари са ваши.

Четиримата мъже, които не смееха да мръднат, забили очи едновременно в петите си и в Киро шофьора, готов да ги срита, изведнъж се оживиха. Пачката пари лежеше на половин метър пред тях - една красива пачка пари, каквато можеха да заработят за четири месеца блъскане на магистралата. Обаче кой ще ги вземе да блъскат на магистрала пък тях? Наемаха ги за два-три дни, колкото да престанат да мрънкат, иначе ще си вдигнат чуковете за Испания.

- Той не ми е никакъв - кресна Пирина.

Тя видя как мъжете, доскоро опиянчени от менте и слънце, изведнъж наобиколиха в плътен кръг Калчо, слаб като свещите от десет стотинки в църквата, която работеше само на Велик ден и Коледа. Църквата дори за погребение не отваряше, защото циганите щяха да й оберат всичко, което можеха да оберат.

- Още ли повръщаш? - попита Яков, гледайки Калчо изпод вежди. Момчето свещ от десет стотинки не отговори, но един от пияниците побърза да обясни - "Не. Спря."

- Вие май не искате тези пари - подметна Яков.

Четиримата мъже не помръднаха. Истинската пачка си остана голяма като телефонен указател под слънцето. Блестяща, четири месеца блъскане на магистралата за Кулата. Мъжете щяха да заритат Калчо всеки момент. Крачолите на панталоните им играеха.

- Стойте! Стойте! - извика Пирина. - Не ми е никакъв! Но искам да ми е някакъв!

Никой от четиримата не посегна към купчината пари. Дали мислеха за язвите, които им бе церял Калчо, дето повръща, или за гриповете на хлапетата им, от които бе отървала Коена. Може би виждаха ония местата на баира под окършените череши, където отдавна щяха да се наместили, ако го нямаше онзи цяр за сърце, дето им го беше давала аптекарката.

---- -----------------------------------

 

Стискаше двете си ръце на куп, просто бе вплела пръстите си, за да не се чеше. Сърбеше я цялото тяло, краката - като че някой я кълцаше с ножче за бръснене, сърбяха я ръцете между пръстите и коремът я сърбеше, избелялата й престилка я сърбеше, не можеше място да си намери под това слънце, което правеше крастата й още по-свирепа. Циганчетата до нея дружно се чешеха по ръцете, краката и коремите, но стояха и я гледаха в устата.

Люба ги обучаваше как се пише българската азбука - много трудна беше тая завързана българска азбука, но те я учеха, защото кой ще те вземе да работиш в "Чистотата" в Перник, ако не знаеш поне две-три букви от зор заман и не можеш да си напишеш името? Крастата си беше нещо най-обичайно, те си мислеха, че е нормално така да ги сърбят ръцете и гърбовете. Майките им казваха - "Мравки ви лазят и ви гризат мравки", но възможно ли е непрекъснато да те хапят тия мравки? Не се ли уморяват, не спят тия мравки, ни си ли гледат малките мравчици?

Пирина беше хванала крастата, стискаше ръце една в друга да не се чеше пред децата и за да се разсее от сърбежа, показваше буквата Щ на едно малко циганче Валя, която най-много обичаше азбуката. Валя си беше си изразяла от изхвърлените кашони от уиски "Сто гайди" отделни букви и ги носеше, притискайки буквите до мършавите си гърди, точно както Люба носеше своите книги. Буквите върху стоте гайди бяха латински, разбира се, но детето не знаеше това. Всяка вечер, когато майка му изгаряше по една буква на огъня в разградения двор, докато печеха картофи, Валя плачеше, защото така изгубваше буквата и вярваше, че втора като нея няма. Майка й шляпваше един шамар за успокоение, но детето не се успокояваше, а тихо хлипаше за изгорялата си азбука и сутринта молеше Люба да й я напише някоя нова буква.

Макар да бе най-малка, Валя вече можеше да срича - посред пладне се скриваше под кестените в училищния двор, измъкваше отнякъде стар вестник и сричаше заглавията. Не знаешедали написаното е на гръцки, на швабски или на български, тя сричаше вестника - разбираше само късите думи и си съчиняваше другите. Така прочиташе приказка - винаги една и съща за едно момиченце, което вечер си изгаряло буквичката, и за една какичка Люба, която го обичала и щяла да го заведе до къщичка със захарни стени, пълна със пилешка супа и бял хляб. Това момиче Валя беше най-болно от краста, може би имаше краста и в сърцето, или в гърлото, защото и там го сърбеше, но майка му казваше: - "Нищо, от това няма да умреш. Ако не те сърби, ще умреш по-бързо."

Люба не можеше да ходи у дома при мака си и баща си, още повече при Сара, която беше най-чистото нещо в къщата им, най-благоуханното нещо, което и докато спи, пак мирише красиво. Люба не биваше да се прибира у дома, защото всички щяха да пламнат от краста и после майка й трябваше да изварява чаршафи, одеяла и юргани. Вечер Люба отиваше в къщата на покойната си баба, която така си умря неграмотна, но Люба напълни къщата й от плет и кал с книги: най-старите книги с непоносимо трудния стар български правопис от затворената библиотека, книги без картинки и книги с нормален правопис, всичките от селската библиотека, които иначе щяха да изгорят за подпалка.

Люба вечер се прибираше в пустата калена къща и си мислеше за онова циганче. Не трябваше да го учи буквите, защото буквите те правят ненормален; защото тя, Люба, можеше да приказва единствено с книгите, а с хората не умееше да приказва и само тия циганчета, които научаваше на българската азбука, си мислеха колко е хубава Люба и колко хубави букви знае.

Малкото циганче Валя, което си съчиняваше приказката за къщичката от шоколад, пълна с хляб и супа, се молеше ден и нощ на Господ Люба да му е майка. Валя мислеше, че господ е голямата черна греда на тавана в тяхната къща и точно върху тая греда беше издълбало с ножа, с който колеха откраднатите кокошки, думата "Луба". Луба - защото още не знаеше, че в българската азбука има и буква "Ю", за да напише "Люба".

Вечер Люба, след като следобеда бе рязала лук, изкормвала риба и запържвала чушки и домати, бе белила десет щайги картофи, през цялото време усещаше крастата по ръцете и краката си. Чувстваше как крастата се излива в супата, която запържваше, и потъва в пържолите за момчетата от тировете. Нейната краста караше и небето да се чеше.

Вечер Люба заминаваше в къщичката на покойната си баба Люба, майка на баща й, която сега някъде на небето сигурно бе насадила градинка със зеле, димитровчета и копър. Люба вечер спеше сама в сред хилядата тома книги. Въздухът миришеше на книги, на много човешки сърца и любов, но преди всичко миришеше на краста и там, сред книгите си, тя най-сетне можеше да отпусне ръце и да се чеше колкото си ще - по краката, ръцете, гърба, но от това крастата, разбира се, не минаваше.

Както се чешеше между пръстите, където имаше ситни бели мехурчета, Люба чу, че някой блъска вратата. Понякога идваха нейните циганчета - от мотел "Венеция"Люба им вземаше хляб и остатъци от храната, като обясняваше, че взема за кучетата. Друг път се радваше, че хлапетата идат, но сега не искаше никой да прекъсва чесането й. Освен това имаше безплатна луна и можеше да почете още малко от една книга със странното име "Часовник без стрелки". И нейният живот беше часовник без стрелки с много краста по циферблата.

- Влизай, влизай - каза Люба. Тя още не си беше получила заплатата, Яков им плащаше на 20-ти, а дотогава имаше осем лева и дванайсет дни. Беше решила на заплата да купи от Коена аптекарката шише лекарство против краста и да се излекува - и себе си и децата, но какво като ги излекува?

У дома пак щяха да започнат да се чешат, защото крастата по тия места е като прахта по улиците, навсякъде я носи вятърът, тъкмо я изринеш от прага, тя се изсипала в двора на голяма купчина.

Силуетът, който се очерта на вратата, не беше на нито едно от нейните циганчета. Това беше един тежък силует на грамаден мъж, който вкара нощта през прага.

Макар че безплатната луна си светеше най-усърдно на небето, Люба не можа да види точно кой е мъжът, преди да го чуе:

- Събличай се и ми дай с добро - каза Киро. Това беше онзи Киро, който пазеше Яков от осите, от слънцето, от дупките по пътя, от другите хора, който му докарваше питиета и го возеше с джипа до София, Смолян и Прилеп. - Дай ми с добро, щото иначе трябва да те насилвам, а съм се изморил. Що да седиш така, сама като некой паяк. Какво като си луда, нали си жена... - подхвана гигантът и си запали цигара. - Нищо че си луда... Айде...

Тя не помръдна, остана вперила очи в часовника без стрелки, като че думите на грамадния мъж не се отнасяха до нея, а до десетте хиляди книги, натрупани на прашни камари навсякъде по пода.

- Айде, свали си престилката, че ме е гнус да я пипам - каза той. - Слушай, мога да ти докарвам мъже. Е, няма да са като ония на сестра ти Сара. Ще ти дават по два лева. Вместо да седиш така в тая прах, все ще си изкараш някой лев... Айде, ма.

- Не искам - прошепна Люба, всъщност може би го изрече съвсем на глас, но отдавна не бяха чували гласа й и не знаеха как звучи.

- Дай с добро - повтори Киро без никаква злоба. - Сега ти е излязъл късмета, може иначе така да си изгниеш като тия стари греди.

- Не - прошепна Люба.

- Ти да не мислиш, че съм бил път като някой глупак, да ми пробутваш сега "Не". Хайде бе - каза Киро и я улови без никакво усилие. Беше слаба, ако стиснеше по-здраво, в ръката му щяха да останат половината й кости, натрошени на дребно.

- Болна съм - прошепна остро избелялата престилка на Люба.

Той я вдигна във въздуха, разтърси я, пипна с едната си ръка челото й и отсече:

- Нищо ти няма, не ме будалкай. Нямаш температура.

После я хвърли върху купчината книги, чиито автори започваха с буквата "Б", първият от които беше Булгаков, и скъса съвсем без да се напъва избелялата й престилка. Старите сини копчета се разхвърчаха като сачми между избелелите корици.

- Ще се заразиш от краста - думите на Люба потънаха заедно с копчетата между книгите.

"От краста не се мре", реши Киро. Тежкото му тяло я притисна към "Майсторът и Маргарита" и към Булгаков, който се беше свил на кравай под краставата й кожа. Няколко книги от другите купчини паднаха върху тях - това бяха книги, чиито автори започваха с буквата с буквата "Х" - Хайне и Хайтов се стовариха върху гърба му и върху нейната краста. Тя изведнъж заплака, но Киро бе виждал повече сълзи отколкото нормални лица. Това никога не можеше да му попречи на любовта.

Люба плачеше под лунната светлина, под "Дивите разкази", тя плачеше за Пипи Дългото чорапче, за "Ода на радостта", но тихо, както правеше всичко, само с очите си плачеше, защото книгите под гърба й я боляха, защото "Дивите разкази" плачеха с всичките си страници. Тя плачеше и за циганчетата, на които не беше разказвала нищо за "Дивите разкази" на Хайтов и за "Ода за радостта".

- А, ма, никой преди мене ли не те е... - възкликна Киро. - Нямаше да повярвам Тц. Нямаше да повярвам.... за пръв път ми се случва такова нещо...

След малко той разбута купчината книги, които започваха със "С" - няколко оръфани книги на Петко и Пенчо Славейкови - и легна върху тях.

- Имаш ли нещо за ядене.... дай нещо за ядене.

Люба още плачеше - този път за Петко и за Пенчо Славейков, не хлипаше, плачът й не се чуваше и нямаше нищо за ядене, съвсем нищо освен торба диви кисели круши, които беше набрала по пътеката към къщата на баба си. Но за нищо на света нямаше да му ги даде.

- Никой няма да ми повярва като му кажа - измърмори Киро. - Що па да казвам на някого, що па да казвам на някого, ще вземат всички да ми се подиграват... Толко ли е закъсал, ще кажат, че с оная лудата се захванал...

Той протегна ръка и я пипна по лицето.

- Ти ревеш ли, ма? Що си мокра цялата като мивка...

После пак я метна върху Булгаков. Въпреки че беше гладен, имаше много сила в него.

Още преди да си тръгне, Киро започна да се чеше - по ръцете, по краката, по врата. За секунда главата му скри нощта и луната, той се помая на вратата, грабна напосоки една книга, откъсна първата страница от нея, и си обърса врата. Посегна да откъсне още една страница, защото гърдите му бяха потни и искаше и тях за забърше да не го сърбят.

- Не! - викна Люба и се изправи - гола като луната, бяла. Само ръцете й от лактите надолу бяха кафяви, опечени от слънцето като камъни. И лицето и беше опечено като камък, но луната направи тялото й искрящо, една лунна пътека от облаци и книги направи луната от тялото й. Киро, както се бършеше със снопа страници, които бе откъснал, изведнъж престана да диша. Това тяло бе с цвят металик като Мерцедеса на Яков, но много по-меко от Мерцесдеса на Яков. Тялото на Люба, луна и Мерцедес металик, което леко светеше пред него, го изуми.

Той забрави, че трябва да си тръгва, забрави за книгите, които беше решил още на сутринта да продаде за вторични суровини и да изпие парите. Виждаше я само нея и се върна, задавен, огромен.

Тоя път не я хвърли на Булгаков, нито върху "Ода на радостта". Тоя път въобще не я хвърли, а я остави внимателно, заедно със сълзите й, с мокрите й бузи, върху някаква купчина от дебели квадратни книги и облиза соленото й лице. Облиза сълзите й и сигурно бе откачен, и сигурно беше най-големия нещастник на света, но по-сладко нещо от тая вода по това разциврено лице никога не беше опитвал.

- И аз полудях - каза той. - И аз съм откачил. - Няма да те давам на никакви мъже. На никой няма да му дам да те пипне, ако ще и десет лева да иска да плати.

Никой няма да ми повярва... никога не съм попадал на такава глупачка като тебе - измърмори той, но я притисна към себе си, макар че беше толкова топло. От луната ли, от звездите ли, които грееха точно над дивата круша, идеше тази жега? Той не искаше да я пуска и навря небръснатата си брада в сълзите й, в най-вкусните сълзи, които беше близвал, откакто беше човек.

--- ------------ ---------

 

Тогава това беше най-страшното нещо и най-глупавото нещо, което човек може да направи. Давид причака Киро, за да го смаже.

Давид, онзи шофьорчето, снабдителчето, чистачът, готвачът, едновременно дясната и лява ръка на Антоанет, който с копринените си ризи управляваше "Котката", та неговото момче Давид, на което някои завиждаха, а други го питаха дали е сладко виното, което пие вечер на свещи с Антаанет и слуша как Антоанет рецитира някакви стихотворения за любовта - значи шофьорчето Давид причака Киро, който пътуваше към дома си с третия по големина джип на Яков. Този джип нощуваше в собствения гараж на Киро - по-рано пълен със сено, с което баща му хранеше кравата Маруся, а майка му го кълнеше за гадния му характер, за болестите, които бе придобил поради неограниченото количество изкъркано от него менте и неограничения брой разпасани жени, по които бе хойкал.

Киро беше спокоен, защото под нощното небе уверено звучаха клетвите на майка му, а баща му басово я ругаеше от време на време, като също от време на време псуваше и кравата им Маруся, хей така, по навик, защото добичето щеше да се разболее, ако не чуваше подобни строги думи, та успокоен от нормалните клетви на майка си и псувните на баща си, Киро прибра джипа при сеното и както имаше обичай, плю няколко пъти в нажежената от летния ден улица, за да има добър сън.

Вместо добър сън в полумрака се показа силует - силует който не беше нищо повече от карикатура, облечена в огромен бял костюм от френски коприни, които висяха по човека като стари афиши. Това беше мазачът, доставчикът и най-скъпото нещо на Антоанет, мениджъра на "Котката" - това беше шофьорът Давид.

- Сега те убих - каза Давид със съскане, но не стана ясно на кого го каза, дали на кравата Маруся, която кротко се бе отпуснала под естествените ругатни на Кировия баща, дали на кучетата, по-големи и по-дребни, свити на топло кълбо на бунището.

- Абе, Давиде, вярно ли, че Антоанет ти падал на колене и пеел всяка вечер - попита Киро и се изхили срещу луната, с което уплаши купчината кучета.

- Вярно е - изсъска Давид, всъщност той може би не изсъска, а прошумоля коприната от костюма му. - Ще те убия.

Обаче Киро въобще не смяташе, че е възможно някой да го убие.

- Вярно ли е, че Антоанет е цанил един художник от София и тоя художник те рисува как следобед дремеш по бельо зад "Котката" до празните бирени каси?

- Вярно е! - извика доставчикът, миячът на чинии и готвачът на "Котката", човекът, когото най-скъп софийски художник изобразяваше полугол, проснал се върху две каси бира до изсъхналите кестени.

Давид просто не можеше да се побере от яд в широките си коприни, макар че в тях можеше да се побере спокойно джипът на Яков, който Киро бе вкарал преди малко при сеното в гаража. Доставчикът се хвърли на врата на Киро и го захапа. Прегриза кожата на гърлото му и изпод яката на бодигарда на Яков блъвна кръв, сякаш го бяха заклали. Същевременно шофьорът, на когото вечер Антоанет пееше на свещи и му рецитираше разни стихотворения за любовта като "Мила родино", бъхтеше с юмруци върху железните гърди на бодигарда. Киро кой знае защо изпитваше чувството, че едновременно го лазят и хапят гъсеници. Всичко го сърбеше, а когато оня като го захапа за гушата, съвсем го вбеси.

Киро, огромен като джипа и Маздата на Яков, взети заедно, само леко помръдна. Той беше свикнал на много кръв: такава, която му течеше на него, хич не го плачеше, а оная, дето течеше от други, буквално го пълнеше със задоволство и склонност към размисъл. Той леко замаха и двата му юмрука се стовариха върху челото на доставчика и шофьора, за когото Антоанет бе поръчал тъмносини ризи от шведска коприна, изтъквайки, че очите на доставчика били същата шведска коприна - дори шведската коприна нищо не струвала пред очите на дребния Давид. Изведнъж шофьорчето се отпусна, дори не издаде стон, не извика, устата му се отвори от само себе си, пълна с гъстата кръв от гърлото на Киро.

Киро го удари още веднъж, но не силно, просто не му беше ясно защо трябва да пребива този шофьор. Щом Давид се изгубеше за по-дълго време от "Котката", Антоанет изпадаше в покруса и започваше бясно да го издирва по GSM-а, изскачайки през две минути на шосето да види не се ли задава отнякъде автобусът на дребосъка.

- Какво ти става? - каза Киро. - Защо ме ухапа така? Да не си полудял?

Онзи отдолу се опита да рита, на дращи, започна да плюе, но с един шамар Киро го накара да се откаже от ритането и плюнките.

- Какво ти става? - повтори удивен Киро и както при всеки проблем, пипна челото на човека, когото беше пребил, да види дали има температура. Очевидно шофьорчето нямаше температура, но може би бе откачило по някакъв друг начин.

- Ще те утрепя - успя да извика Давид, а Киро се чудеше как ли ще стане това, защото само да притиснеше огромното си коляно по-силно върху гръдния кош на доставчика на Антоанет, от Давид щяха да останат шепа ребра и локвичка кръв. Той само му шляпна още една плесница, за да си изясни положението и попита: - Какво искаш, дребен?

Но шофьорчето нищо не каза, шамарът на Киро му беше разкървавил носа. Очите му се напълниха със сълзи, лицето му заплува в коктейл от пот, сълзи и слюнки, от устата му се разнасяше само хъхрене - глухи, дълбоки хрипове, които едва се измъкваха изпод гигантското коляно на Киро, но означаваха "Ще видиш ти, гад!"

Бодигардът на Яков леко го поотпусна, шофьорчето продължи да плюе кръв и сълзи, накрая каза: - "Ще те убия."

- Защо, бе? Защо ще ме убиваш? - сега наистина Киро се вбеси, мразеше като говори на някого, оня да си прави оглушки и да иска да те убива. Това го беше научил от Яков - прави ли си някой оглушки, бий го, за да започне да те разбира.

- Люба! - извика заедно със своята и кировата кръв в устата си шофьорът на Антоанет. - Заради нея ще те убия!

- Люба ли! - викна Киро, смаян, невярващ. - Люба? Ако... чуваш ли ме, бе. Само ако погледнеш към нея, ей това вратле, дето го имаш, ще го стисна с два пръста и повече няма да имаш вратле.

- Ще те убб убия—изхриптя още веднъж Давид, хапейки отчаяно сянката на Киро. - Не закачай Люба повече.

В тоя момент коляното на бодигарда притисна гърдите му и думите на доставчика на "Котката"се смесиха с особено тънко писукане в гърлото му.

---------------------

Той вървеше сред копривите и му се струваше, че кръвта му полека изтича, описвайки тънка диря след него - като червен смок. Вървеше през тръните, през магаретата. Беше гладен и го болеше гърба. Боляха го ребрата. Имаше разни храсти, по-скоро малки джанки, които бяха поникнали нагъсто и бяха оплели бодлите си, но той вървеше направо през тях и ги чупеше с кръвта си. После зад джанките се показа къщата от плет, измацан с кал. Беше му трудно да се довлече тук чак от линията, от експреса за Кулата, който без малко щеше да го сгази. Бездомните кучета, усетили мириса на кръв, също се впуснаха след него, по червената диря на кръвта му, която пълзеше по тревата.

След него вървяха бездомните кучета на селото - седем-осем помияри, някои едри като кози, други ситни като ярки.

На опашката подтичваше пуделчето, което Антаонет бе изгонил, отчаян, че кутрето е завъдило бълхи и освен това не иска да го целува. Така пуделчето от мястото си до сребърния поднос, застлан с дунапреново юрганче, се оказа на опашката на кучетата, които душеха кръвта на Давид и всички заедно се приближаваха към къщата от плет и кал. Може би кучетата очакваха Давид да падне и да умре в широките си дрехи от бяла коприна, в които приличаше на бременната Д-р Иванова.

Те се надаваха с кучешките си мозъци като издъхне, да го изядат и да си направят удоволствието в края на лятото. Лятото е сезон, когато се живее. Ппез зимата много кучета умират от студа, но повечето умират, защото няма кого до изядат и остават накацали като гарги над железопътната линия. Там чакат експресът за Кулата да умре и да го изядат - поне веднъж да си направят празник, докато са живи през зимата.

През зимата става толкова страшно, че големите кучета започват да умъртвяват и изяждат по-малките. В такъв случай пуделчето на Антаонет нямаше никакъв шанс. То или трябваше да се върне и отново да започне да целува своя стопанин, или да се разхожда гладно покрай замъка на Яков и оттам да отиде да лае на оня свят.

Давид спря пред къщата и се изкашля - наоколо миришеше на толкова много книги, че кръвта му изведнъж спря да тече. Той видя, че вратата зее отворена, но тая врата нищо друго не можеше да прави освен да зее, защо едната й панта се беше изхлузила от стената. Той се опита да влезе, но не можа - още зад вратата имаше куп книги, нови и лъскави, с дебели подвързани корици, някои с кожени подвързии. Зад тях стърчаха два чувала от изкуствена тор - отворени и натъпкани с книги. Давид тихо влезе, следван от изтичащата си кръв и от кучетата. Още преди да потъне в ниската стаичка, каза:

- Не бой се, аз съм - но книгите без друго не се бояха, а в стаята нямаше никой, само една топка стар сивкав плат, в която той позна старата престилка на Люба. Тая топка плат на времето му беше показала част от бялото й коляно, а после лунната пътека. В стаята имаше две набити круши и половин хляб, но кучетата моментално го надушиха и най-голямото от тях, сподирено от гладните очи на компанията си, го глътна, без да се колебае ни секунда.

- Къде си, ма? - извика Давид и се отпусна върху най-ниската купчина книги. Кръвта му попи по горните им страници. Той седна на пода, облегна гръб върху "Галската война" на Цезар и започна бавно да яде крушите, смесвайки ги с кръвта си. Вече започваше да се стъмва, кучетата загубиха интерес към особата му и едно след друго се измъкнаха от книгите, като не пропуснаха преди това да ги припикаят, особено по-новите. Давид остана да гледа как песовете се нанизаха на върха на баира зад линията.

По едно време баирът започна да лае нестройно - заедно с джанките и камъните - срещу празните релси. После GSM-ът на Давид издрънча една италианска мелодия за любовта, която му беше инсталирал Антоанет, и му каза, че GSM-ът много обича Давид, че Давид е любовта на живота му, но шофьорът продължи мълчаливо да гризе набитите кисели круши. После се протегна на пода - всъщност не можеше да става дума за под, защото пръстта беше застлана с два-три реда книги: - история на България, история на Византия и прочее истории на още няколко Византии.

Давид ги гледаше скръбно и полека се превръщаше в една тъжна Византия заедно с останалите книги на пода. По едно време навън се чуха стъпки, много стъпки на бързи крака - като че експресът за Кулата се беше покатерил до къщата от плет и кал, от него бяха слезли много пътници. Вътре при книгите нахлу ято циганчета, които се изправиха пред Давид, наредиха се в тънка нестройна редица и започнаха да го гледат как яде набитите круши.

- Какво правиш тука, бе гей? - каза най-голямото циганче и го наплю по краката.

Другите циганчета изведнъж едновременно взеха да плюят по него едно през друго. Давид можеше да скочи да ги изкорми, но го боляха ребрата и му беше мъчно за кучетата, които се бяха изплезили срещу железопътната линия. Той просто остана неподвижен, проснат върху историята на България и многобройните истории на Византия, цялото му бяло сако от естествена шведска коприна кърваво до пъпа. Тогава едно малко циганче - сигурно беше момиче, макар и да беше остригано до черепа с неравни откоси на ножица и бръснач - едно циганче, което се беше напъхало в пола, направена сигурно от единия крачол на панталоните на баща му, се приближи до Давид, протегна ръка и го пипна по челото.

- Болен ли си, бате? - попита то и пипна с показалец онова място от сакото, което беше най-ярко окървавено - малко под сърцето на Давид.

- Болен съм - отговори шофьорът. - Умирам. Идете си.

Но циганчетата не са такова племе, което ще си иде, без да провери какво има във всички джобове на тоя, дето ще умре пред очите им. Най-голямото циганче, което имаше вече черен мъх по бузите, най-безцеремонно бутна Давид и бръкна в джоба на окървавеното му сако. Вътре имаше само петдесет стотинки. Циганчето ги взе, после бръкна в другия джоб - другите гледаха и не можеха да повярват на очите си, че Давид не мърда, а стои като заклан заек кротко в кръвта си и ги гледа с умиращи очи. Циганчето намери в другия му джоб GSM-а и нерешително го прибра. Едва тогава Давид каза: - "Дай. Дай." Циганчето върна неохотно GSM-а, обърна се, изрита Давид в краката и гордо тръгна към вратата, стъпвайки на пръсти между книгите.

Другите го последваха, само малкото циганче, момиченцето, с пола от крачол, се наведе над него и каза:

- Аз съм Валя. Искаш ли да ти донеса вода, бате?

- Искам - каза Давид и Валя, с орязаната си на неправилни откоси коса, му донесе едно празно шише от Спрайт, без капачка, с малко вода на дъното, в която се беше удавила една муха. Детето се опита да извади мухата, но Давид взе шишето от ръцете й, отпи и въздъхна.

На-голямото циганче, онова с черния мъх по бузите, се върна назад, блъсна го по рамото и изръмжа:

- Само да си и пипнал някой книга! Само да си посмял да й наплюеш някоя книга! Запомни ме - аз съм Захари. Ще те издебна как спиш в "Котката" с оня и ще ви запаля в черните ви чаршафи. Разбра ли ме?

Давид не го разбра, толкова го боляха ребрата, толкова го боляха краката и гърдите. Циганчето се опита да му бръкне в джоба на панталона, намери там един химикал, взе го и без повече да приказва, направи знак на останалите.

- Няма да лежиш тука. Ще й измърляш книгите - каза циганчето и заедно с останалите се заеха да го издърпат навън. Давид замахна и добре че не удари някое от тях, защото може би тук щяха да завършат дните на удареното дете. Ръката му хвана само въздуха, а въздухът е нещо, което не боли. Глутницата деца го извлече навън. Само момиченцето с полата от крачол не го теглеше. Гледаше го с черните си очи, в които нощта отдавна бе паднала, и мълчеше. Зарязаха го близо кучетата, които бяха притихнали и вече не бяха ядосани на релсите и на експреса. Можеше да се обади по GSM-а на Анатоанет и бусчето щеше да дойде да го прибере. Може би Антаонет лично щеше да дойде да носи носилката му, но Давид остана с кучетата, които се заинтересуваха от кръвта по бялото му сако от шведска коприна.

- Вие се махнете - каза голямото циганче на останалите. - Аз ще остана с него. Искам да видя нещо.

Другите го послушаха, отдръпнаха се надолу като черен чувал, пълен с остригани черни глави и дрехи втора и трета ръка - ризи и панталони подарени или просто събрани от контейнерите в Перник. Като ги гледа тия деца, човек можеше да разбере каква е била модата преди половин век, стига само да успее да се досети какъв е бил истинския цвят на дрехите, преди да изблее върху гърбовете им. Момчето с мъха на бузите изчака останалите да се махнат, клекна до Давид и му каза:

- Слушай. Кажи ми - щом Антоанет спи с тебе веднъж и ти ли ставаш като него?

Давид мълча дълго време. Боляха го костите. Изведнъж му стана мъчно и за това циганче, което бе клекнало до главата му, вперило очи в неговите.

- Чу ли бе, гей? - прошепна момчето.

- Защо питаш за Антоанет? - рече Давид, учуден, че бе още светло, а върху лицето на момчето отдавна се беше стъмнило.

Някъде от другата страна баирът лаеше, дори пуделчето на Антоанет от Торино, също започна да лае. Беше време да мине пътническият за Перник, от който слизаха работниците на магистралата и пиеха в "Котката". Вечер Давид ги прибираше, ако бяха много пияни и с бусчето ги закарваше до общежитието. Блок с отдавна немити прозорци, стаи със строшени врати, в които мъжете спяха на походни легла.

- Мразя го. И тебе те мразя - каза без злоба момчето. - Него ще го подпаля. Тебе може и да не те подпаля. - Давид много му се щеше да запуши, умираше за цигара, но го боляха гърдите и ръцете. - Искам като порасна да се оженя за нея - измърмори хлапето.

- За кого ще се жениш? - попита го Давид.

- За нея - каза момчето. - Още не ме е научила да чета. Много съм тъп, а азбуката е трудна, мамичката й. Но аз ще я науча.

После момчето се изправи, плю като големите мъже, които слизаха от пътническия влак за Перник и работеха на магистралата. Преди да си отиде, хлапето се обърна назад и викна:

- Ей, гей, да не й изцапаш книгите. Ще те запаля жив, само да си и се напикал върху нейните книги! - после сянката му се спусна, ловка като кълвач, между дърветата, камъните и кучетата, надолу по каменистия баир към къщите на селото, повечето от тях празни, или заети от по-заможните работници по магистралата. Имаше, разбира се, и вили, в които пристигаха софиянци и перничани с кучета и коли. Вили, които бяха натоварени като магарета с охранителни системи, но за циганчетата системите бяха истински фасул. Още не беше измислена система да спре циганите, които Люба обучаваше на българската азбука.

Давид не беше научил никого на нищо през целия си живот.

Чу я да идва много след като кучетата го напуснаха. Само пуделчето на Антоанет остана вярно - свито до главата му, рошаво същество, чиито дъх още миришеше на тополи, каквито растяха само в Торино - оттам го бяха донесли на Антоанет. После я видя. Беше облечена в нова работна престилка, съвсем синя, която изглеждаше като кълбо захарен памук, само че син. Носеше книга, която държеше като мотика пред гърдите си. Това го ядоса. Надаваше се да не държи тази книга точно там.

- Ей! - извика й Давид.

Тя го чу и се сепна. После го видя. Видя го, но не се отклони към него - може би защото го бяха умирисали кучетата, а може би защото по земята около него имаше доста камъни и тръни. Всъщност и в гърба му имаше доста тръни, но Давид сега не мислеше за тях. Тя се обърна назад и пое с бързите си стъпки надолу, към линията и черното поле с плевели, които прескачаха камъните и растяха напук на жегата високи и едри като дървета. Тя изчезна като ятото гарги, които прелетяха над Давид, като глутницата циганчета, които го бяха наплюли. Той си мислеше, че кръвта му изтича, но това едва ли интересуваше някого.

- Ей! Ей!

Синята й престилка трепна, тя свърна към него и бавно, като че влачеше след себе си цялата планина, направи няколко стъпки към колосаното в собствената му кръв сако от бяла шведска коприна. Момичето остави книгата си върху плевелите и се наведе - тогава престилката му показа малко парченце от коляното й, бяло парче кожа, от което му се зави свят и в устата му загорча.

- Люба ... - изфъфли той. Тя се наведе и парчето кожа, което му показа новата й престилка, порасна и се покатери нагоре по крака й. Това го уплаши и горчивият вкус в устата му хвана чак до ушите. Тя разкопча сакото и изсъхналата му кръв, без да приказва го остави сам, отнасяйки коленете си далеч някъде към къщата, макар че той й вика "Ей" толкова дълго, сякаш в устата му се бе напъхал лаят на двете най-големи кучета. Стана му мъчно за коленете й, за това, че се беше уплашил от тях и му стана още по-мъчно, че го оставяше сам с кръвта му, която беше колосала сакото - най-скъпото сако, което някога бе слагал на гърба си. Продължи да шепне "Ей, ей", но толкова тихо, че човек можеше да си помисли - вятър някъде е задухал в тая безшумна вечер.

Може би го чуваше само нейната книга, която лежеше върху плевелите и камъните. На него му беше мъчно и за тая книга, която тя беше зарязала до главата му. Вятърът също извика: - "Ей, ей". Ето, че тя се върна - с една синя кофа и някакъв парцал в ръка, сигурно беше парче от любимата й стара престилка. Започна да го мие - усещаше ръцете й като козината на пуделчето на Антоанет; толкова леки ръце с мокър парцал, който лекуваше болните му ребра, който докосваше гърлото му, още пълно с кръв, и лицето му. Изведнъж Давид се уплаши, че ще започне да го мие и надолу, ще откопчее големия колан със сребърна катарама от Мароко, който Антоанет му беше подарил. Това го хвърли в паника, но част от кръвта, която все още бе останала в него, се надяваше тя да го измие и надолу. Добре, че новата й престилка не му показваше вече коленете й, а само ръцете, най-обикновени ръце, които изкормват риба, мият плочки и правят запръжка. Ръцете й го успокояваха. Тя не продължи да го мие надолу и това го отчая.

- Можеш ли да ходиш? - попита го тя. Това бяха първите й думи, които му прозвучаха успокояващо, също като ръцете й.

- Мога - тя се наведе и престилката можеше да му покаже толкова много неща от тялото й, но Давид въобще не обърна поглед към тях. Люба доближи лицето си до неговото и това беше много хубаво, никак не го уплаши, защото тя беше много мършава жена, слаба жена като пуделчето на Антоанет, която не можеше да му направи нищо лошо. Помогна му да стане, прехвърли едната му ръка над раменете си и се опита да го поведе надолу към къщите, повечето или празни, или взети под наем от работниците на магистралата, но той каза:

- Не натам. Не искам натам.

- Накъде? - попита Люба и сините й очи се учудиха. Това също го окуражи. Не обичаше очи, които знаеха всичко.

- При историята на България - каза й той. Тя се усмихна и това много го успокои. Тя знаеше колко хубаво се спи върху историята на България. Двамата тръгнаха бавно към къщата от плет и кал, към историите на Византия и България на пода, и му беше хубаво и кротко да ходи с нея, толкова хубаво и кротко му беше да ходи с нея, че обърна лице към нейното. То беше загоряло от слънцето, дори сините й очи имаха малко кафяв тен, такъв тен имаха и жабунякът на Струма, жабите и комарите - всичко беше кафяво в края на лятото. Само Люба не беше кафява.

Тя го заведе при книгите, при прахта и миризмата на букви, от които човек се чувстваше още повече замаян. Остави го да легне и попита:

- Гладен ли си?

Давид кимна с глава, сега разбра, че беше гладен, сега разбра, че най-хубавото нещо днес беше оная набита круша, която бе изял при нейните книги. Тя му даде парче хляб - който беше петдесет стотинки във фурната, точно колкото едно недобро менте ракия в "Котката". Като се замисли човек, едно менте си струва повече от хляба. Той започна да яде бавно и благодарно, без да пуска едната й ръка.

- Имам краста - каза тя. - Ще се заразиш.

Но той не се страхуваше и не пускаше ръката й, докато дъвчеше. Гледаше я и не можеше да повярва, че онова, което й бе направил Киро е истина - единственото различно нещо в нея сега беше новата й престилка, по-дълга от старата, което го ядоса. Точно сега искаше да види коленете й, а престилката ги криеше. Тя измъкна ръката си от неговата и каза:

- Да ходя ли да кажа в "Котката", че си тука?

- Тук ще спя - измърмори той.

- Не може - каза тя и вдигна книгата като лопата пред гърдите си. - Аз спя тук.

- Прочети ми малко от тая книга - помоли я той, надявайки се да види коленете й. И когато Люба започна да чете за някакъв си барутен буквар и някаква си каруца, която никак не интересуваше Давид, той се надигна и целуна края на новата й синя престилка.

Тя се изненада, повтори, че има краста и трябва да чака до двайсети да вземе заплата, за да си купи лекарство от Коена, аптекарката. После трябва да чака пет дни да се лекува, защото крастата била особено упорита болест. Чакай, каза й Давид, започна да бърка по джобовете на белия си копринен панталон чарлстон, смазан от яд, че тя не бе решила да го измие с водата от синята кофа и по-надолу.

- Ето това исках да ти донеса - каза той. Извади едно нещо, което светна на последните слънчеви лъчи като примамка за риба.

Люба се вгледа в ръката му - видя, че е жълто парче от нещо, което приличаше на изваден зъб.

- Това е златно - каза й Давид. - Пали моторетката и ходи да си купиш лекарство за краста. Това е златният зъб на миньора, дето пукна в мината. Антоанет ми го подари. И аз ще се лекувам с тебе.

Тя му върна малкото парче злато. "Двайсети наближава - каза тя. - Ще изтрая да ме сърби до двайсети." Давид се надигна, каза че го болят ребрата. По това време престилката му показа бялото й коляно и той отново целуна престилката й от благодарност, макар че все още много се боеше от коляното.

Тя седна до него, помежду им нямаше нито една книга и това, че тя ядеше хляба си по-бавно от него, беше много добре.

- Ако искаш да дойдеш с мене в Испания - каза изведнъж Давид. - В Испания се печелят много пари - надигна се леко към нея, целуна рамото на престилката, откопча първото копче, после второто и когато кожата й заприлича на лунна пътека, такава каквато беше виждал, когато караха пясък към Бургас, си каза, че може да я гледа така, докато лунната й пътека изтече и се превърне в нощ. - Ожени се за мене.

После се учуди защо й го е казал, защо е откопчал копчетата на новата й престилка. Добре, че тя не се съгласи веднага, добре че се дръпна към историите на Византия и не го докосна никъде. Добре, че закопча двете копчета, които той бе откопчал.

Синята престилка отново скри лунната й пътека от него и това беше много тъжно. Това беше най-тъжното нещо в живота му. Тя се усмихна - като че отново някой изми кръвта от гърдите му."Ще паля моторетката към оня свят - помисли си Давид. - Щом не мога да целуна това момиче", но тя още се усмихваше, още се усмихваше. Може би на книгите си, може би на него или на Византия, и той не знаеше какво да мисли. Знаеше, че може да остане тук при миризмата на букви и лунна пътека, при лаещия баир и при двете закопчани копчета на престилката й, докато е жив.

- Помогни ми да пренесем книгите - каза му Люба и той се учуди. Защо й притрябвало да ги пренася, не може ли само да си ги запали - да извика циганите да си сварят ракия на пожара, или някой от селото да си изпече чушки за зимата. - Ще ги занесем в плевнята на Захари.

Той взе да се чуди кой е тоя Захари и кой ще даде на Давид пет лева да влачи книги в плевнята на Захари. Кой е луд да влачи книги в плевня на Захари, като може тука да си изгорят най-честно и необезпокоявано.

Видя как тя нарами тежкия чувал, толкова огромен чувал пълен с Хайне, Хайтов и още други хора, които Давид никога не беше чувал, а тя ги носеше, докато престилката й се превърна в ято гарвани.

"Господи" рече си Давид. Антоанет често казваше "Господи" и гледаше на една сабя, забита на два сребърни пирона на стената. Така Давид знаеше, че господ е сабя и може да ти цепне главата, ако много знаеш.

Вечер понякога Антаанет сваляше сабята от сребърните пирони, слагаше я на гърдите си и казваше - целуни я. Притрябвало ми е да целувам господ, мрънкаше Давид, но целуваше острието, което дори в жегата беше студено като смъртта, но кожата на Антоанет беше топла и това му действаше успокояващо. Господи, каза Давид, после изруга и се надигна. Ребрата му сигурно бяха станали на юфка, но се изправи и нарами един от чувалите.

Най-отгоре имаше Иван Вазов и още някакъв тип, и той тежък като Вазов, и като цялото му иго, на което Давид бе изкарал честно необезпокоявано доблестна четворка при госпожа Петрова в седми клас. Можеше да изкара и петица, но не знаеше как е умрял идиота Мунчо - неговият най-любим образ от оня тип Вазов, защото на Давид цялото училище му викаше Мунчо.

Давид не знаеше как е загинал Мунчо, поради тая причина удари четворка, но това го накара цял живот да уважава онзи тип Вазов, макар че сега ребрата му бяха юфка и го боляха.Той взе чувала с Вазов и с другия тип и бавно го повлече през тръните и камъните. На места, където кучетата не бяха облизали изсъхналата му кръв, тя лъщеше по земята, беше съсирила тревата и плевелите. Люба вървеше някъде напред с Византия и България на гръб, той виждаше парче от кестенявата й глава и това го успокояваше. Вече не се ядосваше, че не бе настоял повече - "Ще се ожениш ли за мене?", сега просто тихо наместваше Вазов и чувала върху счупените си ребра. Беше топло, вятърът миришеше на тиня и попови лъжички, но това беше успокояващо. Сещаше се за онова, което му беше показала синята нова престилка на Люба, и му ставаше приятно като на попова лъжичка в непресъхналите вирове на Струма. Вървеше след нея, само веднъж викна тихо - "Ей!".

Тя спря, остави чувала с книгите на земята и се обърна към него. Давид се надяваше , че ще го почака повече, защото "Под игото" му тежеше като олово, но тя си вдигна чувала и бавно продължи - една нова синя престилка, която скриваше прасците, ръцете, гърба й, но и това бе хубаво. Коленете на момичетата го плашеха. Люба завлече чувала си в един разграден двор, в далечния край на който имаше съвсем празна плевня - и тя направена от преплетени пръти.

Тук не се виждаше нито сламка сено, нито бала слама, само купчина стари дрехи и дюшеци - в тоя плевник хората от селото изхвърляха непотребните дрехи на своите мъртви. Имаше стари снимки на мъже с мустаци и жени със седем-осем сополанковци, подредени по големина в снимките. Тук, върху дрехите на умрелите, Люба остави България и Византия, дойде до него, взе от ръцете му чувала с Вазов и другия тип, който се виждаше най-отгоре и каза:

- Благодаря.

Боляха го ребрата, гърлото го белеше и зъбите го боляха, но тръгна с нея нагоре, към оня стара къща от плет, където го бяха следвали кучетата, където баирът лаеше и където влакът за Кулата се бе покатерил да го сгази. Двамата вървяха един до друг, без да говорят, понякога стъпваха върху изсъхналата му кръв в тревата, но това нямаше никакво значение. Беше рядък мракът, той хвана ръката й, но тя я издърпа. "Имам краста до двайсети", повтори, но той не я пусна и двамата продължиха редом през плевелите, през тръните и джанките. А там, където младите джанки бяха сплели бодлите си, се наложи да я пусне и Люба избяга напред. Това го обиди.

Не че имаше краста до двайсети, тя просто не искаше да го държи за ръка, но Давид я настигна, каза "Господи" на господ, който обикновено беше в сабята върху гърдите на Антоанет, и отново хвана пръстите й.

- Защо не искаш златния зъб? - попита я, тя каза, че извадените зъби носели нещастие. После смъкнаха още два чувала - книги от някакви типове, които бяха турци, шваби или американци. Дебели томове, които хубаво можеха да сварят два казана ракия, но тя ги докосваше, сякаш бяха сабята на гърдите на Антаонет и господ беше в чувалите. Така се върнаха в полумрака по съсирената диря от кръвта му и на отиване той й държеше ръката. Люба се отчая и престана да я дърпа - така, че Давид държеше хилавите й пръсти съвсем честно и си мислеше, че иска книгите от ония типове в къщата никога да не свършват, за да идва с нея още десет пъти и да държи ръката й до горе.

Там кучетата бяха кацнали като гарги на баира и лаеха мрачно, очаквайки влакът да умре на релсите, да си направят пир и да изядат всички пасажери в края на лятото.

- Защо ги преливаме тия книги от пустото в празното? - попита я Давид. - По ли ще им е хубаво върху дрехите на хората, които са умрели преди десет години?

Отначало тя нищо не каза и той се скара:

- Ама ти да не си откачила, да не би да не ти харесва къщата на баба ти?

Тя пак не отговори и той се зачуди. Защо мълчи това момиче, защо - да не се бои, че ще й подпалят книгите, да си варят ракията с тях, да си пекат чушките за печената туршия с Вазов и ония типове - турци, англичани или шваби. Но тя мълчеше, дори си изтегли ръката от неговата, а това го ядоса.

- Абе ти къде запали моторетката? - измърмори Давид. - Местиш си книгите, щото те е страх да не се върне Киро горе, в къщата на баба ти.

Тя мълча десет часа, докато кучетата чакаха да свърши лятото, и поклати глава чак когато Давид усети, че раните му се отварят и отново почва да му тече кръв. Всъщност не кръв, душата му излизаше от раните, черната злоба срещу Киро излизаше от раните, защото онзи идиот беше посегнал на неговото момиче. Единственото момиче, което Давид се бе осмелил да държи за ръка.

Не се плашеше от топлината й, нито от коленете й, не искаше да се разделя с мършавите й пръсти дори там, където младите джанки бяха оплели бодлите си и не ги пускаха до къщата от кал и плет. "Значи заради Киро" - прошепна Давид и като чу това име сам не знаеше защо изведнъж се обърна - уж към джанките, които ги спираха да минат към баира, но всъщност се обърна към нея. Добре че джанките тръгнаха с него по лунната пътека, която лицето й бе направило както през онова лято, когато караха пясък към Бургас.

- Не бой се - каза й той. Целуна я.

За пръв път целуваше такова момиче през живота си.

Тя се дръпна изненадано и той се дръпна изненадано и баирът се дръпна към линията с експреса, защото никой не очакваше такова нещо.

- По някое време ще намина към книгите ти в плевнята при мъртъвците - каза Давид. - Дано и ти да си там.

Тя нищо не каза, пак изтекоха десет години, пак кучетата зачакаха края на лятото, докато Люба поклати кестенявата си глава. Да, ще бъде там, при книгите, при мъртъвците и дрехите им в стария плевник на циганчето Захари.

Искаше му се да я заведе в стаята си, чиито стени бяха облицовани с коприна в "Котката", искаше да й покаже Господ - в оная сабя, увиснала на сребърни пирони над главата му, искаше дай подари златния зъб на засипания в мината миньор. Не вярваше, че зъбите носят нещастие - всеки човек има 32 зъба - това значи ли, че е нещастен? Със златния зъб можеше да си купи лекарство за краста и да нея сърби чак до двайсети. Но тя тръгна към плевника, който беше на циганчето Захари - едно от момчетата, която обучавала на българската азбука, най-голямото момче.

Това момче твърдяло, че има два дома - беше си избрало две от празните къщи в селото, където старците бяха умрели преди няколко месеца. Отиваше да спи в къщите, промъквайки се през прозорчетата на мазетата. Поканило Люба да отиде с книгите си в някоя от тия къщи, докато си излекува крастата. Люба не искала да заразява майка си Стефка, баща си и сестра си Сара. Зарази ли се Сара с краста, значи всичките тирове ще се заразят и крастата от Старо село ще отиде в Испания, Италия, Гърция, Близкия и Далечния изток, я може би и Япония, но Япония е в океан и Давид не беше сигурен дали типовете могат да преминават през океана с крастата на Сара.

--------------------

Люба не можеше да отиде в чужда къща. Плевнята, където живите на Старо село хвърляха дрехите и дюшеците на мъртъвците си, беше ничия и затова Захари си я беше присвоил. Той си беше присвоил баира, ливадите и Струма. Всичко около Старо село беше на Захари, макар че той трудно се обучаваше на българската азбука и беше научил само как се пишат псувни, за да ги напише върху къщите на хората, които мразеше. Преди два дни се беше появила жестока псувня върху гаража на Киро, лоялният телохранител на Яков. След това същата псувня разцъфтя върху къщата на телохранителя, лъсна се дори върху един от джиповете на Яков, което правеше работата дебела. Никой обаче не можеше да се усъмни, че злодеят е мършавото циганче Захари, което от българската азбука познаваше само буквите А, З и Л.

Освен това Захари можеше да пише и думата "Люба".

Давид си отиде в "Котката", в оная стая с черните копринени чаршафи, с Господ и сабята върху сребърните пирони. Тази вечер Антоанет беше изгонил цялата си клиентела, която седеше не на масите, издраскани с гъсти псувни, и не върху пластмасовите столове, ами седеше на брега на Струма, превърнала се в тънка лента от тиня и попови лъжички. Клиентелата пиеше менте направо от лимонадени шишета и тихо негодуваше срещу черните чаршафи на Антаонет. Самият Антоанет бе запалил свещи на бара, на всяка маса, а най-голямата свещ, от десет лева парчето, беше запалил пред прага на стаята на Давид. Да свещта бе оставил бутилка червено вино.

- Къде се изгуби? - попита Антоанет, когато Давид се прибра със строшените си ребра, омекнали като юфка, с разкъсаната си, колосана в изсъхнала кръв копринена риза. - Какво става с тебе... - ужаси се управителят на "Котката". - Ти кървиш! - Давид не му обърна никакво внимание. - Всичко това е заради тебе - свещите... виното. Виж! Виж! Изгоних мъжете оттук... да ти у уютно. Виж! И виното е за тебе. Ти кървиш!

Но Давид влезе в стаята си, без да забележи свещта върху нейния свещник, прескачайки бутилката отлежало червено вино, беше особено скъпа бутилка от Франция.

- Защо? - попита го тихо Антоанет. - Защо?- после собственикът на "Котката"съвсем тихо простена, наведе се към прага, а от очите му се отрониха няколко сълзи. Свещите продължиха да пукат весело, люлеейки пламъчетата си ту към Струма и железопътните релси, ту към стаята на Давид.

После падна нощта - за пияниците, за мъртвите и за най-обикновените хора. Нощта падна дори и над конака на Яков, макар че на всеки седем метра блестеше запалена лампа, която огряваше заградените планини, ридове, невестулки и сърни.

Нощта падна и в плевнята на Захари, и в двете му къщи, и върху неговата поляна, и върху неговите магарета, и в неговите светулки, но той не искаше да спи тая нощ при четиримата си братя и трите си сестри до казана, където баща му вареше ракия. Захари не искаше да спи и в двете си къщи, които станаха негови преди месец два, когато издъхнаха техните собственици.

Той затича към стария плевник - там хората изхвърляха душите на умрелите си близки, умрели кокошки и боклуци - стари тенджери, ръждясали решета, каквито не искат в пунктовете за метали.

Там изхвърляха и бутилки от кока кола, но народът по тия места нахитря и вече не хвърляше никакви бутилки, ами си палеше огън с пластмасовите работи и се грееше, и си печеше откраднатите картофи на запалената пластмаса. Никой вече не беше толкова загубен да хвърля в плевника му нещо, дето гори, знаеше Захари. Той се надяваше, че тя, Люба - единствената жена, чието име можеше да напише без грешка - вече се е преместила заедно с крастата си в неговия плевник.

Той тайно се молеше на гредата в къщата на баща си - защото това без съмнение беше Господ. "Господи, боли ме!" казваше майка му, когато раждаше братята и сестрите му, и гледаше гредата над главата си. Та Захари тайно се молеше на тая греда Люба да има краста по-дълго, ако може цял живот да си я има тая краста, но някак си да не я сърби толкоз и да не се мъчи. Значи, да си я носи крастата под синята престилка и да седи в неговия плевник. Така Захари вечер можеше да отива при нея и да я пита за буквите.

Докато тя говори, да гледа колко бяла е тя и колко синя в очите - като оня вир на Струма, пълен с кротушки, които той можеше да хваща с ръце, а после печеше върху ламарина. И в очите на Люба също имаше кротушки, такива едни, които той също можеше да хване с ръка, но никога нямаше да опече на плоча, а щеше да им се радва и да ги лекува от нейната краста.

Предната вечер беше ходил в плевника и тя беше там - но кой бе довлякъл и книгите й? Захари много го беше яд на онзи, дето беше довлякъл книгите й. Той сам можеше да й ги донесе, ако не бе останал с баща си да варят ракията, дето щяха да я продават на един тип в Перник и на Антоанет. Впрочем и върху кръчмата на Антоанет се появи оня, тлъстата псувня - единственото нещо освен името "Люба", което Захари можеше да напише през целия си живот. Тая мръсна псувня се появи, надраскана с флумастер и върху белите копринени ризи на Антоанет, и върху стълбището към стаята му, но кой можеше да заподозре Захари, че е злосторник, като от всички букви можеше да пише само А, З и Л?

Та предишната вечер той бе ходил в плевника и бе заварил Люба заградена в зандан от книги, като че някой я бе зазидал от всички страни. Той й носеше салам, който бе откраднал от "Котката", носеше й ягоди, които бе откраднал от вилите на софиянци и перничани, макар че вилите и оградите им бяха натоварени като магарета с охранителни системи. Но за Захари нямаше нито неохранителни нито охранителни системи - беше набрал ягоди и череши и ги беше занесъл на Люба, зазидана като затворник с книгите. Беше тъмно и още по-ясно можеше да се види, колко е бяла и колко е синя в очите.

А онова, което не можеше да се види заради тъмнината, Захари пак си го виждаше, защото днес следобед го беше видял, докато Люба ги учеше да казват "Аз съм българче" от някакъв си Иван Вазов, който много се напъваше да изкара всички българи. Но щом Люба го учеше така, значи нямаше нищо лошо човек да е българин. Даде й ягодите, и салама и хляба, който бе откраднал от майка си - и умря същевременно от яд, че не той, а някой друг бе мъкнал книгите на Люба до дрехите на умрелите.

Предишната вечер й разказа: - "Защо, ти луда ли си, сама да мъкнеш такива тежести! Ще ти открадна една ръчна количка - знам, че е лошо да се крадне, но аз само малко ще я открадна, заради книгите ти. Даже дори нямаше да ти крадна количка, Любке. Нищо няма да ти крадна, щом казваш, че е лошо. С пръст няма да пипна нищо чуждо, да го знаеш това. Аз щях да ти ги пренеса тия книги - книга след книга, чувал след чувал, заедно с "Аз съм българче" щях да ти ги пренеса, обаче правихме с тате ракията и аз да знаеш я опитах, после пак я опитах и пак я опитах, а на сутринта, като се събудих беше станало десет часа вечерта на следващия ден - ония хайвани от магистралата тъкмо се качваха на влака да си ходят в Перник. Тогава ми се развидели от ракията, дето я пекохме с тате. Идвам при тебе и що да видя, ти си пренесла сама книгите при дрехите на умрелите. Още ли те сърби крастата? И мене ме сърби. Дай да ти видя крастата. Само по ръцете ли имаш мехурчета? Аз имам и по краката. Господи - знаеш Господ е оня греда у нас - Господи, казвам й аз на гредата, - да знаеш Люба колко е бяла и колко е синя в очите. И крастата й е бяла. И книгите й са бели.

И Иван Вазов е бял, сигурно и той е хванал краста, защото, Любке, ти сама си го носила. Знаеш ли, аз мога да пиша - ама не искам да ти го напиша онова, дето мога да го пиша. То е много мръсно нещо и ме е срам от тебе. Ама аз мога да пиша и едно чисто нещо. Едно много бяло нещо мога да напиша. Дай ми книга да го напиша да видиш, че не те лъжа.

Тогава циганчето Захари, което имаше черен мъх под носа си и по бузите си, взе един лист, изплези език, макар че много отдавна му беше минало времето да бъде първолак, и написа с разкривени, но много големи букви "ЛЮБА".

Люба му каза:

- Браво Захари, ти скоро ще научиш да пишеш цялата азбука и ще си четете с Валя приказки. Аз имам много приказки тука, ей в тия двата чувала от краставици са детските приказки. Ако искаш да ти почета.

И тя тая нощ му почете за "Дивите Лебеди" и за Елиза. Захари за пръв път чуваше такава приказка, за пръв път му беше толкова хубава нощта и не знаеше на кого да благодари - на дрехите на умрелите ли, върху които бяха двата чувала от краставици, пълни с приказки, на плевнята ли? Но той на никого не благодареше, абсолютно на никого - само гледаше Люба колко е бяла и колко е синя в очите. Знаеше, че Елиза от приказката е Люба, а лебедите са нещо като врабчета, само че врабчета в чужбина. Виж, копривите са си същите като тука, у нас.

Тая вечер той пак тихо, тихо затича към своя плевник, защото не искаше да спи нито в двете си къщи, нито при Господ - оная греда, под която майка му беше родила неговите братя и сестри, и на която плачеше - "Господи, боли." Но тоя греда беше станала още повече Господ, защото Захари беше написал с нож, който специално открадна от панаира в Перник - написа с откраднатия нож "ЛЮБА" върху гредата и Господ, и цялата им къща, и майка му, и баща му, и сестрите, и братята му станаха по-красиви, откакто написа ЛЮБА върху оная греда.

Сега тичаше отново към плевника и се молеше Люба да е там - отдавна беше решил да й го каже. Да й каже хич да не се плаши от тая краста, защото като Захари порасне, ще се ожени за нея и ще научи цялата азбука от край до край, ще й купува лекарство за краста, череши и книги - най-големите книги ще и купи. Само дано Люба се съгласи да го почака малко да порасне, още две години поне. Тая вечер беше решил да й го каже, но се чудеше кога да й го каже - като му почете пак за Елиза от оня чувал от краставици, оня чувал с приказките, или да й го каже веднага. Много се двоумеше как да направи, защото обичаше да я гледа.

Докато четеше приказките, Люба беше бяла като острието на ножа и синя в очите като оня вир с кротушките, а кротушките в очите й направо тичаха към Захари като побъркани и му се блъскаха сами в ръцете. Така приказката ставаше сладка като пъпеш и безкрайна като релсите до Струма.

Той тихо се промъкна през празната поляна - която беше негова от край докрай. Сега носеше един пъпеш и хляб. Щяха го изядат заедно с Люба. И съвсем тихо, като кълвач през клоните се промъкна към плевника с книгите и дрехите на умрелите.

---------------------

Захари надникна през плета от дебели върбови клони, готов да извиха" Тука съм! Тука съм!" но изведнъж викът му спря на гърлото като кост. Пъпешът, който носеше, се изхлузи от пръстите му, хлябът също.

Върху книгите и дрехите на умрелите лежаха Люба и онзи грамадният като стълб, като зид, като гроб Киро, дето пазеше Яков да не го крадат циганите. Киро беше гол, целият лъснал в пот, върху Люба. На едната й страна бе паднала книжката с приказката за лебедите, захвърлена на другата страна лежеше разкъсана друга някаква книга. Оная грамада, гробницата, Киро беше притиснал Люба, беше я стиснал под голото си мазно лице и правеше любов, а може би й правеше смърт.

Сигурно Люба я болеше много, защото бялото й лице - като вятъра през януари беше цялото мокро, тя пак си беше синя в очите, но сега плачеше. Киро въобще не обръщаше внимание на това, дето бялото лице на Люба - като висулките по стрехите на Коледа - беше мокро. Тя не виеше и не казваше на господ, че я боли както майката на Захари, когато раждаше сестрите му. Тя хапеше устата си, не викаше и господ не можеше да я чуе. Само Захари чуваше как се плъзгат сълзите й по белия сняг на януари, по светлия празник на Коледа, и как очите й мълчат.

Захари щеше да напише най-мръсната псувня върху джипа на Киро, най-гадната псувня, дето беше изписвана върху масите на "Котката". Но какво може да направи една мръсна дума? По-добре е да взриви джипа на Киро. Какво може да направи един изгорял джип? После Киро ще прибере майка му, баща му, братята и сестрите му. А който е прибран от Киро, се връща без жлъчка, без око или без черва. Понякога направо му носят дрехите в тоя плевник, защото такъв човек най-често не се връща...

Грамадният като гроб Киро мачкаше момичето, което беше бяло като вятъра на януари, като Елиза и единайсетте лебеда, като дрехите на живите и като най-хубавата нощ на Захари, когато Люба му беше прочела единствената приказка през живота. Грамаден като ров, пълен с гущери, Киро притискаше момичето, което беше научило Захари на четири букви от българската азбука.

Захари гледаше и дори не можеше да запали гадния джип на Киро. Захари гледаше и не можеше да го убие. Не можеше да го удари. Не можеше да го напсува.

Захари, свит до пъпеша и хляба, които се бяха изхлузили от ръцете му, гледаше грамадния гол гръб на Киро и бялото като януари лице на единствената си учителка, която бе имал. Гледаше, прехапал устни, гледаше и мълчеше, а от очите му, тежки като баира с гладните кучета, се откъсваха черни сълзи. Черни като януари.

- Тука съм! Любке! - изведнъж изкрещя момчето. Скочи. Човек се връща от Киро без око, без жлъчка, без... - Ето ме! -Захари се втурна срещу грамадния, грозен гръб. - Ще те спася!

 


напред горе назад Обратно към: [Здравка Евтимова][СЛОВОТО]

 

© Здравка Евтимова. Всички права запазени!

 


© 1999-2017, Словото. WEB програмиране - © Пламен Барух