напред назад Обратно към: [Калина Чепандова][СЛОВОТО]



Нова версия на... онази ябълка


* Л. П.

 

Отдавна не съм се качвала там... откакто изядох ябълката. До горе се стига с асансьор-антика за времето сега. Горе има много дървета във формата на врати. Не мога да открия зад кое дърво се е скрил. Дали не съм отишла твърде високо? Тръгвам да го търся по-надолу. Спирам... виждам си гърба! Вдигам очи... той стои горе. Адам, разбира се! Не ме изпусна.

— Търсех те. Добре се криеш! — изваждам малко плоски четки, от малка мразя да играя криеница, когато аз мижа.

— Чух те, бях сигурен, че си пред дървото, а като се показах, беше само парфюм!

— Помислих си, че не си толкова високо и тръгнах по-надолу. — прибирам си четките, много съм ги сплеснала.

Полянка-легло. Предлага ми храна, отказвам, от тази е, дето си придава тежести, аз обичам ябълки. Предлага ми пиене, отказвам, вода е, кой си няма вода. Предлага ми себе си, отказвам, нима му става просто ей така, не вярвам или май не вярвам много на себе си... Падна неудовлетворена ситуация. Не се виждаме. Не се чуваме. Напрягаме мисли, удариха си шамари, по дяволите телепатията!

— Тръгвам си и повече никога няма да дойда!

— Имам ябълки!

Какви очи направих!

— Искаш ли ябълка?

Не трябваше ли моите очи да са тъжни?

— Голяма ябълка!

Мачка тревата, едва пристъпя. Свива ръце, стиска последна надежда. Искам надеждата. Прегръщам го.

Ябълка... Сега се скитам и се изкушавам, но не е там горе и не е полянка-легло...

 

2001 г.

 


напред горе назад Обратно към: [Калина Чепандова][СЛОВОТО]

 

© Калина Чепандова. Всички права запазени!


© 1999-2017, Словото. WEB програмиране - © Пламен Барух