напред назад Обратно към: [Калина Чепандова][СЛОВОТО]



Крехко като чувство


Вървеше и се самообвиняваше: „Защото много говоря! Защото все си мисля, че ще разберат нещо друго, а не това, което аз искам да разберат. И затова обяснявам докрай! ...до край… Чий край? Прекалено много казах!“. Чувстваше се излъгана, но сама се беше излъгала, самообвиняваше се, че беше допуснала да се излъже. Толкова се пазеше от това да не я излъжат, че забравяше да се пази от себе си. Вече слизаше по стълбите, когато се стресна от:

— Лее-лее, колко намръщена физиономия!

Обърна се, един познат, пуши и пие кафе на площадката между стълбите. „Оф, ти ли си бе! Идиот!“ — помисли си, а на него му присви устни и се скри зад гърба си.

— Къде си бее? — продължаваше познатият.

Забърза надолу по стълбите.

— Много до късно работиш! — не се отказваше гласът му или нещо друго,

което използваше гласа.

„Бе тоя след мен ли върви? Няма ли да млъкне?“ — досадното чувство изрита самообвинението някъде, където вече не можа да го намери.

Въздух... и мрак. Сякаш цял ден не бе вдишвала. Само бе издишвала, докато дробовете й се всмукат и заседнат в гърлото, кога ли ще ги оближе и стисне между зъбите си... Все успяваше да избяга навреме и да ги преглътне, за да се върнат на природното си място. „Нямам цигари!“ — се довлече като вързана за дробовете тенекия. „Искам да се напуша като прасе!“ — издрънча, сигурно за да има какво да издишва утре, защото пак ще бъде там...

На завоя вятърът простря дългите си пръсти в косите й, за да открие лицето й да го целуне. Чу музика и погледна в нисък светещ прозорец... уютно. Заради чувството. Когато има чувство, е уютно, няма значение какво е чувството.

„Защо уличната лампа пред моята къща пак не свети? Колко е хубаво, че има градина пред къщата! По дяволите, къде ми е чаршафът от простора?“ — спря се с два вперени погледа в двете щръкнали бели щипки, които капризно й се цупеха, че са зарязани самотно да блестят в цялата тая тъмнина. Изтича на горния етаж, пуфтейки от тежестта на псувните, които се събираха, но не им даваше да избият. Звънна скоростно на вратата. Съседката я посрещна с нейния чаршаф в ръце и чаровна усмивка, от която излизаха цели готови изречения, сякаш цял живот са стояли зад тази уста, разтягайки я в различни усмивки според дължината им. Усмихна се, но тя си нямаше изречение. Взе си чаршафа и пробва с гърба си. Не се получи, потупа я:

— Как си?

Сепна се, това изречение... този въпрос... как се отговаряше на този въпрос? Завъртя се, лицето й срещна истински питащо лице, а това още повече я вледени.

— Оправям се... май... — откърти парче от дълбокото. Отиде си преди то да

се разтопи отсреща.

Влезе в своя етаж, който едва я дочакваше всяка вечер, нощ или сутрин. Сутрин... рано сутрин й беше най-мъчно да се разделя с меката светлина, толкова опалова и с топлата прегръдка, толкова спокойна.

 

2001 г.

 


напред горе назад Обратно към: [Калина Чепандова][СЛОВОТО]

 

© Калина Чепандова. Всички права запазени!


© 1999-2017, Словото. WEB програмиране - © Пламен Барух