напред назад Обратно към: [Българската литература XX век][Светлозар Игов][СЛОВОТО]



Бай Ганю


За българската критика „Бай Ганю“ е онова, което е за испанската „Дон Кихот“ и за театралната – „Хамлет“. Никой уважаващ себе си критик не може да отмине този възлов проблем. Това е вторият по важност въпрос в зрелостния изпит на българската критика – след Ботев. По това как е тълкувала „Бай Ганю“ може да се напише история на българската критика.

 

***

 

Ботев и бай Ганю са моралните антиподи на българското историческо битие. И странно – действителната личност става легенда, а литературният герой – жива действителност.

 

***

 

Ако парафразираме Т. С. Елиът, който нарича „Хамлет“ „Мона Лиза на литературата“, бихме могли да кажем, че „Бай Ганю“ е „Мона Лиза“ на българската литература. „Бай Ганю“ наистина е най-загадъчната българска книга. Но това не е загадката на красотата.

 

***

 

Станало е почти общо твърдението, че бай Ганю е убил своя творец (особено затвърди в националната памет тази представа забележителната рисунка на Илия Бешков). Но забравяме един твърде важен факт – че Алеко успя да напише „Бай Ганю“ преди бай Ганю да го убие.

 

***

 

Бай Ганю не само чете „Бай Ганю“ като у Бешков. Бай Ганю започна и да пише за „Бай Ганю“.

***

 

Алеко е не само един от първите големи български пътешественици, той е първият български пътешественик, у когото пътуването се осъзнава в най-голяма степен като акт на културата. А и бай Ганю е пътешественик – те двамата, Алеко и неговият герой, се срещат на път и пътуват заедно. Но забележете по колко различен начин пътуват двамата. Бай Ганю пътува като роб, прикован към дисагите си. У него също не липсва любопитство към света, но това любопитство не само е вулгарно-егоистично-прагматично, напълно сляпо за всякакъв род социални и културни ценности, то е изпълнено с комплекси за малоценност, които компенсаторно избликват като изкълчен патриотизъм. И бай Ганю се връща от Европа унижен, за да се перчи пред сънародниците си с „Европата“, която носи в себе си като „криворазбрана цивилизация“. Алеко, за разлика от бай Ганю, страда много повече от материални притеснения. Но той е духовно свободен в своите пътешествия – пътува не заради „келепира“ или за да види как другите правят пари. Алеко трупа други, духовни богатства от своите пътувания. Трупа впечатления, радост от общуването с широкия свят, душевна свежест от допира с природата и културата, познание, морално съзнание, обществени примери, свобода. За Алеко пътуването е акт на свобода.

 

***

 

Една от изследователските загадки, свързани с „Бай Ганю“, е изчезналият очерк „Нравствените принципи на бай Ганя“, за който се знае, че е бил четен от Алеко като беседа. Такъв очерк не е намерен в ръкописното му наследство. Но не мисля, че е изгубен или унищожен. Предполагам, че фейлетоните, известни под заглавие „Разни хора, разни идеали“ (изцяло или само някой от тях) са текстът, четен първоначално от Алеко като „Нравствените принципи на бай Ганя“. Не е случайно това, че дори внимателни изследователи понякога цитират като думи на бай Ганю, за да представят нравственото му кредо, части от изповедите на героите от „Разни хора, разни идеали“. Особено прочутия откъс за Солунската митница. Пък и не само „Разни хора, разни идеали“, и други Алекови творби (например „Пази, боже, сляпо да прогледа“), гравитират към проблематиката на бай Ганю. „До Чикаго и назад“ може да бъде четен и като творческата история, като въведение към „Бай Ганю“. Фейлетоните – като картинки из бай Ганювия свят. Пътеписите – като бягство от бай Ганю. В известен смисъл цялото творчество на Алеко Константинов е фрагменти от „Бай Ганю“, романът на Алеко с бай Ганю. Не само историята на една любов, и историята на една омраза може да бъде роман.

 

***

 

Българската критика до такава степен е обзета от образа на бай Ганю, от феномена бай Ганю (конституирал българската социална действителност през последния век), че почти не е обръщала внимание на жанровата същност на творбата. Алеко е наричан по-често „творецът на бай Ганя“ (без кавички), отколкото „творецът на „Бай Ганю“. Наричали са книгата му – „разкази“, „фейлетони“, „очерци“, „разпилени бележки“; Пенчо Славейков дори я нарича „парчета от счупено огледало“. Неколцина автори само (сред тях най-определено Милко Ралчев) са се осмелявали да нарекат и разглеждат „Бай Ганю“ като „роман“. А някои направо възразяват, че докато книгата на Алеко се възприема като роман, като единна творба, нямало да бъде разбрана правилно. Илюзията за жанровата не-романовост, за фрагментната разпиленост на творбата се подсилва от многозначността на образа. Но многозначността на образа произтича от сложно-противоречивото му единство и от неговото интензивно смислово развитие, а не от фрагментарността на творбата. Фрагментарността и „отвореността“ на творбата като роман in statu nascendi, като роман non finito, е структурна хомология на смисловото разгръщане на героя, който е герой non finito, герой in statu nascendi. Защото – въпреки липсата на „претенции за художественост“ – „Бай Ганю“ е жанрово- единна творба, и то именно – роман. (На това съм посветил голяма студия „За жанровата същност на „Бай Ганю“, отпечатана в книгите „Грозните патета. Книга втора“, 1989 и „Български шедьоври“, 1992.) Неразбирането на романовата същност на „Бай Ганю“ иде от Пенчо Славейков и д-р Кръстев поради техните други норми за художественост, неадекватни не само към „Бай Ганю“ и цялото Алеково творчество, но и спрямо целия етап на вазовския „реализъм“. Това неразбиране продължава и до днес у изследователи, които имат моногенетечни представи за романа и гледат на него през призмата на един жанров норматив, а не като на огромна, полигенетично възникнала и структурно хетерогенна област от повествувателни творби.

 

***

 

Онези, които не приеха моята идея за „Бай Ганю“ като роман, не само не са довидяли моите уточнения за творбата на Алеко като роман in statu nascendi, като роман non finito, като роман от типа opera aperta (който Умберто Еко смята за определяща характеристика на модерния роман), но и нямат много ясна предства „що е роман“. Ако изхождаме само от един жанрово-структурен модел на романа (който и да е той), „Бай Ганю“, естествено, няма да бъде разбран като „роман“. Но в такъв случай малко от огромното количество творби на световната литература, наричани от критиката или назовавани от самите автори „романи“, са романи. „Бай Ганю“ синтезира различни генетични модели на световния роман и в този смисъл е и роман на „ставането“ на романа. И не само защото – макар и по друг начин осмисляйки я – повтаря образната двойка „рицар/буржоа“ на „Дон Кихот“, а и защото също като „Дон Кихот“ е роман на „ставането“ на романа, „Бай Ганю“ може да бъде сравняван с гениалната творба на Сервантес. „Бай Ганю“ е роман именно поради своята жанрова хетерогенност, поради своята жанрова протеичност. Защото романът е Феникс и Протей на литературата. Романът е постоянната смърт-раждане на романа.

 

***

 

Макар със своята „отвореност“ „Бай Ганю“ като художествена структура да кореспондира с модерния роман (с който го свързва и модерният „антигерой“), „Бай Ганю“ със своята фрагментарно-циклична структура всъщност представя и един от древните пътища на „ставане“ на романа чрез циклизация, чрез обединение на по-малки наративни късове в по-голямо епическо пространство. Поради „закъснялото“ историческо включване на новобългарската литература към европейската следренесансова литературна парадигма, в нея може да се види едновременно съсъществуване на различни етапи от „ставането“ на европейския роман, на различни жанрово-генетични модели. Защото българският роман – разглеждан полигенетично – има поне четири основни жанрово-генетични модела: 1) Калкирането на вече „готови“ в европейската литература раманови структури – пример за това е „Под игото“ на Иван Вазов, макар че той представя далеч по-сложен жанров синтез, не може да се сведе до един жанров модел, което правим тук в една необходима жанрологична научна абстракция. 2) Охудожестяването на нехудожествени наративни структури – мемоари, дневници, биографии, автобиографии; пример за това са „Записките“. 3) Трансформация на по-старинни наративни форми от други културни системи в роман – приказката от фолклора, житието от старата литература; пример за това е „Житието“ на Софроний, в което е синтезиран и предходният генетичен модел. 4) Една от най-продуктивните романово-генетични форми в новата българска литература се оказа циклизацията, която от „Драски и шарки“ на Вазов, през цикличните книги на Йовков до „Корените“ на Васил Попов има доста значими образци, първият сред които – и по време, и по значение – е „Бай Ганю“.

 

***

 

Иван Мешеков нарече „Бай Ганю“ – „национален комичен епос“. Но „Бай Ганю“ е „национален епос“ не в смисъла, в който четем като „национален епос“ творби като „Записките“, „Епопея на забравените“, „Под игото“ и „Кървава песен“. И не е „национален комичен епос“, в смисъла по който четем „Чичовци“. „Бай Ганю“ е „национален епос“ повече в смисъла на „колективна творба“, която е постоянно продължавана, дописвана и довършвана от писатели, художници, музиканти, театрали, кинодейци, хумористи, сатирици, публицисти, които създават свои творби – продължения, допълнения и тълкувания на образа на бай Ганю. „Бай Ганю“ е колективна творба и защото това е най-коментираната от критици тълкуватели българска книга. „Бай Ганю“ е колективна творба, защото роди и свой фолклор, създаде най-продуктивния анекдотичен роман на модерния български фолклор. И защото е основното огледало на българската национална идентичност. Почти всеки разговор на тема „кои сме ние“ започва и завършва с бай Ганю. Алеко сам добре е съзнавал „колективността“ на своята творба като продължение на един обществен – литературен и публицистичен – дебат върху типа „бай Ганю“, назоваван преди Алеко с други имена. В повествувателната техника на романа това е отразено в началото на „Бай Ганю“ като колективен разказ, като сбор от „разкази“ за бай Ганю. Преди бай Ганю да отнеме думата на разказващите го.

 

***

 

Бай Ганю не е „модерният Хитър Петър“. Не е такъв в творбата на Алеко. Бай Ганю изземва функциите на Хитър Петър само в анекдотичния фолклорен епос. Но там той е само ново име, наложено върху старата анекдотична функция на героя. Бай Ганю от анекдотичния фолклор не е Алековият бай Ганю. Напротив, анекдотичният бай Ганю е фолклорната съпротива на байганювщината срещу Алеко.

 

***

 

Фолклорният Хитър Петър и бай Ганю притежават някои общи качества и най-вече ги обединява своеобразният им тарикатлък, желанието да надхитрят другите. Но има една твърде съществена разлика. Хитростта на Хитър Петър остава в сферата на артистичното и духовното, тя е победа на духа и ума над злата действителност, дори и когато чрез нея се задоволяват материални потребности. Но те са именно нужди, а не келепирджилък. Хитростта на бай Ганю има винаги долнопробни користни подбуди, тя е и стръвна жажда за власт, която го води към престъпления. Хитър Петър надхитрява властниците и богатите, бай Ганю им се кланя раболепно, мачкайки другите. Бай Ганю е престъпен хищник, Хитър Петър е артистичен хитрец. Бай Ганю е герой на материалната стръв и алчност, Хитър Петър е герой на духа.

 

***

 

Българинът признава по-лесно превъзходството на силата, отколкото превъзходството на ума и духа. Това е най-ясното доказателство, че още не е превъзмогнал у себе си роба.

***

 

Не зная дали Алеко нарочно е търсил това, но е изобразил бай Ганю напълно изтръгнат от интимна човешка среда. Бай Ганю няма родно място, роден дом, семейство, родители, деца... Този човек – всъщност човек ли е той?, – който още приживе бе заобиколен от цяло войнство родственици по социална същност, който народи и в живота, и в литературата голямо потомство – „братя“, „синове“, „внуци“, – в реалния си живот в книгата е необвързан с нищо освен с дисагите си. Не можем да си го представим тъгуващ по роден дом, пред гроба на родители в синовна почит, не можем да си го представим като ласкав съпруг и любещ баща. Дори прочутият му „патриотизъм“ е доста проблематичен. За бай Ганю и родината е свързана с „келепира“. А да го видим да загива за отечеството е направо невъзможно, макар че ще напише навярно сума ти патриотически статии. Ето, тази именно откъснатост на бай Ганю от всичко съкровено-човешко е един от най-важните аспекти на онова, което можем да наречем „отчуждение“. А това е същото, което Алеко бе съзрял и презрял още в Америка.

 

***

 

Не е случайно, че Алеко е узрял за образа на бай Ганю именно в Америка. Макар със своята техническа цивилизация на пръв поглед да изглежда антипод на нашата социална изостаналост, в друг смисъл Америка е не антипод, а наше съответствие. Със своята липса на традиции и ускорено-сгъстено развитие, със своето чувство за културна малоценност пред Европа, със своя демократизъм, който често е и чиста парвенющина. Не затова ли на мнозина от съвременните наследници на стария европейски хуманизъм американските милионери изглеждат нещо като бай Ганю.

 

***

 

Една мисъл на Маркс от писмо до П. Аненков може да ни помогне да разберем нещо от загадката на бай Ганю: „Дребният буржоа в развитото общество по силата на самото си положение от една страна става социалист, а от друга икономист, т.е. той е заслепен от великолепието на едрата буржоазия и съчувства на страданията на народа. Той е едновременно буржоа, и народ... Такъв дребен буржоа обожествява противоречието, защото противоречието е основа на неговото същество. Той самият не е нищо друго освен въплътено обществено противоречие“. Бай Ганю е именно „въплътеното обществено противоречие“ на българския дребен буржоа в епохата на първоначалното натрупване, която в България вечно започва отново и никога не свършва. А поради дребнобуржоазната природа на българското общество неговият образ придобива по-универсален национален смисъл, става репрезантативен и като национален образ, той е наистина „едновременно и буржоа, и народ“.

Това наблюдение може да бъде един от мисловните ключове към прословутия въпрос – социален или национален тип е бай Ганю.

 

***

 

Друга мисъл на Маркс, полезна като инструмент за разбиране на бай Ганю „идеолога“: „Буржоата, а особено издигналият се до държавник буржоа, допълва своята практическа низост с теоретическа екзалтираност“.

 

***

 

Бодрияр неотдавна каза, че дори споменаването на думата „буржоа“ днес прави смешен оня, който я употребява. Това може би е валидно за обществото, върху което прави Бодрияр своите наблюдения; слединдустриалното общество, което описват и автори като Херберт Маркузе, Реймон Арон, Даниел Бел, Маршал Маклуън, Олвин Тофлър, Джон К. Гълбрайт, Збигнев Бжежински, Пол Кенеди и самият Бодрияр в своите книги – Америка и Западна Европа в края ХХ век. Още повече че в течение на векове тези общества в своето изкуство и наука са представили и обяснили буржоазния човек. Достатъчно е да споменем само писатели от Сервантес и Дефо през Дикенс, Балзак и Флобер до Томас Ман, Франсоа Мориак и Джон Голзуърди. Но дали на Балканите днес живеем в същото историческо време, за което говори Бодрияр? Наскоро един нашенски трубадур на днешните „рицари на първоначалното натрупване“ ги сравняваше със сър Франсис Дрейк, сравнение не много точно, защото британският пират е грабел през ХVI век из колониите и е мъкнел богатствата в родината си, докато днешните български „рицари на първоначалното натрупване“ крадат родината си и отмъкват краденото в чуждестранни банки. Друг, доста по-проницателен писател, Мирослав Кърлежа, казваше, че „ние, балканците, си проправяме път през Средновековието“. Аз пък мисля, че от известна гледна точка нашето общество живее и в по-архаични времена – нима бе така далеч времето, когато обществото ни се държеше като патримониална орда, играеща дивашки танци на преклонение пред родово-племенния си вожд (наречен фамилиарно Тато), имаше свои свещени крави и други тотемистични божества. „Социалистическата критика“, която отнасяше бай Ганю към края на миналия век, дълбоко сгреши, смятайки го за отминал исторически етап. Напротив, на нас тепърва ни предстои да се срещаме с бай Ганю в живота – нима това, което наблюдаваме на обществената и политическата сцена от години не е само началото на социалното тържество на бай Ганю и неговата дивашка орда от данкохърсъзовци, гуньоадвокатовци и какъв ли не още зоологически персонаж.

 

***

 

Въпросът, с който дълго време измъчваха българските ученици – социален или национален тип е бай Ганю – не е толкова скудоумен, в какъвто го превърна идеологизираната образователна практика. Защото това е бил основният въпрос в българския критически дебат за бай Ганю далеч преди да победи идеологическият монополизъм. И по различен начин му отговаряха не само „буржоазни“, но и „марксически“ критици. Скудоумно бе самото алтернативно поставяне на въпроса. А най-примитивно бе това, че никой и не искаше отговор. Искаха еднозначния отговор – бай Ганю е „рицарят на първоначалното натрупване“, олицетворение на буржоата.

А бай Ганю е не само социален тип (но не такъв, какъвто го изкарваха) и не само национален тип, той е и зонален културно-исторически тип (homo balcanicus), и общочовешки ментален и психологически тип. Сложността на отговора иде от това, че бай Ганю е комплексен тип, който синтезира много и различни противоречиви черти. И – видян от различни страни – може да бъде описван не само като различен образ-тип и образ-символ, но и да бъде описван с различни оценъчни знаци. Защото не е и еднозначно отрицателен тип, такъв какъвто го е създал в сатиричното си изобличение Алеко. В самата творба бай Ганю изживява сложно развитие – от смешен балкански чешит в началото той се превръща в страшна социална стихия към края и още повече – отвъд творбата.

 

***

 

Че бай Ганю не е нито само социален, нито само национален тип, а и представителен образ на едно по-широко геополитическо и културно-историческо пространство е подсказал самият Алеко. И не само като нарича героя си „Балкански“, а и като изброява сред прототиповете на своя герой сърби, арменци, евреи, обитаващи Балканите и в един по-широк цивилизационен смисъл – Леванта. Бай Ганю е homo balcanicus, но не просто като жител на Балканите, а като формиран в една гранична и междинна, преходна и кръстопътна цивилизация, която не е нито Изток, нито Запад. Алеко е имал ясното съзнание, че представя своя герой като символ на тази цивилизационна междинност и преходност, като своеобразен цивилизационен кентавър. Това проличава още в самото начало на творбата – наметнатата върху агарянския ямурлук на бай Ганю белгийска мантия не е просто колоритен детайл от облеклото на балканския герой, а символ с богата смислова натовареност.

 

***

 

Доста разпространена е заблудата, че Алеко осъжда своя герой от позициите на някакава не-българска, чужда, „европейска“ (и дори „средноевропейска“) ценностна позиция. В този укор има нещо от самата байганювска ментална нагласа да оправдава престъпленията си с патриотични мотиви (а какъв е „патриотизма“ му знаем). Но Алеко не съди бай Ганю от някаква надпоставена „европейска“ (или каквато и да било друга цивилизационна) позиция. Алеко вижда много добре и лицето, и опакото на западния свят, за да допуснем, че се идентифицира с него. И Европа, и Америка Алеко вижда амбивалентно – от една страна, като цивилизационен образец със своите социални, културни и технически постижения, със своите демократични политически институции, но от друга страна – и като свят на отвратителни социални контрасти, на влудяваща човека страст към парите, на капитала, „погълнал своята родителка – свободата“. Алеко не критикува „некултурния“ балканец от позицията на „културна“ Европа, той изобличава криворазбрано цивилизования балканец, който се мисли за европеец. Забележете, че Алеко е снизходително добродушен към комичните изяви на балканеца в Европа и унищожително сатиричен към вече завърналия се в родината балкански герой, вече помислил се за европеец. Трагедията на бай Ганю (която не изключва социалното му тържество) е в това, че вече е престанал да бъде първичен балканец, но още не е станал „цял“ европеец. А зад това се крие позицията на хуманиста, който вижда, че и самата Европа (и Америка) не са достатъчно хуманистично цивилизовани. И България, и света Алеко гледа и оценява от една позиция – на духовния аристократ, който в същото време е и убеден демократ хуманист, от позицията на класическия хуманистичен морализъм. В този смисъл бай Ганю и Алеко противостоят не като балканец и европеец, а като наследилия всичко ценно в европейската традиция български интелектуалец (Алеко) и зле наметналия белгийската мантия, под която стърчи агарянският ямурлук, български патриархално-зоологически примитив, превръщащият се в политически хищник парвеню (бай Ганю).

 

***

 

Дълго време тълкуването на образа на бай Ганю от „социалистически“ позиции създаваше представата за „буржоата“ като антипод на „социалиста“. А в реалния си исторически контекст „буржоата“ има два други нравствени антипода – рицаря и артиста. В този смисъл Алековата творба има наистина силен антибуржоазен патос, съвсем в традициите на световната литература от Молиер, през Флобер до Томас Ман. Но този антибуржоазен патос бе не от „социалистически“, а от духовно-аристократични, рицарски и артистични позиции. А „социалистът“ впрочем не се оказа антипод на буржоата, а латентен буржоа.

 

***

 

Презрението на Алеко към бай Ганю е нравственото презрение на рицаря и артиста духовен аристократ към буржоата парвеню. Но балканският парвеню се отличава от класическия европейски буржоа по твърде важно нещо – европейският буржоа първо натрупва богатството си, а сетне с него – като еквивалент на личните му качества – се бори за обществено-юридическо равноправие и политическа власт. Оттук произтича хуманистичният и демократичен патос на „третото съсловие“ при встъпването му на европейската историческа сцена. Балканският парвеню напротив, преди да натрупа богатство се устреми към властта като най-ефикасен инструмент за „първоначално натрупване на капитала“. В този смисъл бай Ганю е не класическият тип на европейския буржоа (както смяташе за бай Ганю Георги Бакалов), а типът на политиканстващия балкански парвеню. В „класическа“ Европа властта се купува с вече натрупани пари, на Балканите парите се трупат чрез докопваната с насилие власт.

 

***

 

А този балкански феномен на властника парвеню, използващ държавната власт за заграбване на богатства и придобиване на буржоазен статут, освен всичко друго се осъществяваше и в една балканска културно-историческа ситуация коренно различна от следренесансовата ситуация в Европа. Защото балканските възраждания не бяха закъснял Ренесанс от европейски тип (Rinascimento), т.е. с антропоцентричен, личностно-хуманистичен патос, а национални възраждания от етноцентричен тип (Risorgimento), където личността отново бе жертвана в името на по-висша надличностна ценност, отечеството. Колкото и исторически необходим да бе този етноцентричен патос за националните освобождения, той пренебрегваше ценностите на личността. Така личностна култура на Балканите не се разви, личността продължаваше да бъде „винтче и колелце“ в името на други ценности, идеята за личната свобода и върховната ценност на човека не станаха конституивни за балканските общества. И когато тук, на Балканите, се появи и бай Ганю, в тези исторически условия на неразвита идея за личността, стана това, което виждаме от век насам – тук, на Балканите, човек не значи нищо.

 

***

 

Ницше на едно място казва, че рицарските и бюргерските добродетели не се разбират едни други и взаимно се очернят. Рицарят и буржоата – на това е посветила интересна книга полската философка Мария Осовска – са наистина двата антиподни типа, създадени от европейската цивилизация. Първият и по време, и по значение модерен европейски роман – „Дон Кихот“ – представя именно тези два типа в тяхната (и историческа, и ментална) граничност. Разбирането на рицаря и буржоата като антиподи може да бъде добър инструмент за интерпретацията на „Бай Ганю“ – Алеко противостои на своя герой именно от рицарски, т.е. от духовно-аристократични позиции. От всички тълкуватели на „Бай Ганю“ (а те не са малко) това е разбрал единствено Петко Ю. Тодоров в статията си „Аристократизмът – основна черта на Алеко“. Може би защото сам – отначало буйстващо, сетне меланхолично – гордият син на еленския чорбаджия бе сред малцината сродни на Алеко.

 

***

 

Изказвани са били мнения, че бай Ганю е въплъщение не на човешки, социални и национални недъзи, а на добродетели. И това не е толкова лишено от основания (достатъчно е да проследим по-разгърнатия в историческото време образ на Боримечката у Вазов). Макар че по-точно би трябвало да се каже, че бай Ганю е отрицателното превъплъщение на някогашни национални и социални добродетели. А бързината, с която тези добродетели са се превърнали в недъзи, съвсем не е утешителна от гледна точка на националната психология, която е по-точно да се нарече етнопатология.

 

***

 

Някои изследователи изтъкват като добродетел на бай Ганю неговата жизненост. Но жизнеността сама по себе си не е добродетел, тя е само енергиен потенциал. И ако е съчетана с морална недостатъчност, с престъпни наклонности, жизнеността само увеличава злото – нещо, което е забелязал още Аристотел в „Никомахова етика“. А че жизнеността на бай Ганю тревожи Алеко, е видно, при това може би не само защото е съчетана с престъпните му склонности, а и поради инстинктивната неприязън на астеничния към хиперстеничния психологически тип.

 

***

 

На няколко пъти Алеко споделя, че с „Бай Ганю“ е искал да осмее „чардафонщината“. И наистина бай Ганю представя същия социален и ментален тип като Чардафон. Само че ако бай Ганю е дегероизираният от Алеко Чардафон, Чардафон е героизираният от Захари бай Ганю. В тази различна оценъчна позиция се отразява и социалната, и етиологичната, и партийно-политическата, и менталната, и културната разлика в позициите на Захари и Алеко. Алеко е олицетворение на всичко онова, което Захари ненавижда – благородния богаташки произход на Алеко, културно-образователното му превъзходство, духовния му аристократизъм и презрение към тълпата.

 

***

 

Странно е, но българската „социалистическа“ критика, която щедро цитираше своите авторитети, за да ги превърне в монополен образователен инструмент, разсеяно „забравяше“ статията на своя основоположник Димитър Благоев „Царството на Чардафоните“. Нещо повече – въпросната статия на Благоев дори беше обявена за незряла и немарксическа. Може би защото бе написана от антиплебейски, духовно-аристократични позиции, които бяха ненавистни както в някогашното „царство на чардафоните“, така и в доскорошното „царство на чавдароните“.

 

***

 

Българската критика не е забелязала досега и показателната близост на бай Ганю с друг от популярните образи на българската литература – Боримечката. Това се дължи може би на факта, че ние помним Боримечката като образ на юначен българин от популярния роман шедьовър на Вазов „Под игото“. А Боримечката се появява, както и някои други Вазови герои от „Чичовци“ и „Под игото“, и във втория роман на Вазов „Нова земя“, писан впрочем след „Бай Ганю“, когато Вазов също се е сблъскал с „тъмните герои“ на „новата земя“, със „сладкодумните гости на държавната трапеза“. В „Нова земя“ виждаме едно ново социално и морално преображение на стария герой от „Под игото“ в условията на „новата земя“ – той се е превърнал в политиканстващ шайкаджия, действащ с най-бруталните средства на насилието, произвол

 


напред горе назад Обратно към: [Българската литература XX век][Светлозар Игов][СЛОВОТО]

 

© Светлозар Игов. Всички права запазени!

 


© 1999-2017, Словото. WEB програмиране - © Пламен Барух