напред назад Обратно към: [Българската литература XX век][Светлозар Игов][СЛОВОТО]



Поет на любовта


Въпреки че като ценност поезията на Димчо Дебелянов е най-непроблематичната в българската литературна история – никой не е дръзвал да го оспори като творец, дори в годините на най-голямото догматично заслепение, – като смисъл неговата поезия е от най-проблематичните. Въпреки че привидно нещата съвсем не изглеждат така. Защото Димчовата поезия не е предизвиквала и интерпретаторски спорове. Но ако се вгледаме внимателно в това, което е писано за поета, ще видим, че дори един и същ изследовател и критик понякога не е напълно категоричен по въпроса – кой е Димчо Дебелянов – „безволев владетел на спомените“ или упорит труженик на своето поетическо призвание; „уморен безверник“ или неуморен мечтател, обзет от „светла вяра“; фаталистично примирен със своята жертвеност или непримирим в своя житейски стоицизъм да преодолява ударите на съдбата, които са се сипели върху него; стихиен медиум на песенната стихия, която е живеела у него, или търпелив литературен работник, филигранно извайвал словото си; потънал в индивидуалната си драма самотник или глас на всеобщата човешка участ? Въпросите могат да се умножат, без да може да им бъде даден еднозначен отговор. Впрочем самото категорично присъствие на поезията на Димчо в българската литература като да е отнело необходимостта от поставянето на такива въпроси. Българското културно съзнание сякаш е приемало поезията му, без за си поставя въпроси за сложните смислови дълбини, които крие нейният на пръв поглед така ясен лирически изказ. Единственият като че ли въпрос, който реши литературната ни история – и то благодарение на няколко страстни почитатели и приятели на Димчо още в първите години след смъртта му, – е очистването на неговата памет от „нерадостната слава на следполунощен размирник“, която „три години откак неговият мъченишки живот се прекърши, след него се влече като зловонна струя.“ Тази „недостойна легенда“, за която говори в предговора към първото издание на поезията му Константин Константинов, отдавна е изчезнала и никой вече не си спомня „несъществуващите петна по белоснежната мантия на поета“. Не само великолепната му поезия, но и кристално чистата му личност са приети като безспорна ценност на българската литература.

Но – нека пак повторя – едно вглеждане и в личността, и в поезията на Д. Дебелянов, ще ни разкрие много по-сложен смисъл, отколкото допускаме да съществува в тях. Макар че за Яворов са казвали „потайна натура“, истински неразгадаемата натура в българската поезия е Димчо Дебелянов. И поезията му съдържа много по-богат и сложен смисъл, отколкото оня, който приемаме, че съществува. Покорени от емоционално-художественото въздействие на лирическия елегизъм на Дебелянов, ние и не пристъпваме към разгадаване смисъла на неговите внушения.

Една от най-разпространените популярни представи за Д. Дебелянов е, че той е поет на любовта. И наистина – това е поетът, който в най-голяма степен от българските творци можем да наречем певец на любовта. Ботев и Вазов също имат „любовни песни“, но, както знаем, у тях любовта идеше „после Отечеството“. Пенчо Славейков и Яворов също имат художествено значима любовна поезия, но тя е само част (у Пенчо – по-малка, у Яворов – по-голяма) от едно обемно и жанрово-тематично многостранно творчество. Преди Дебелянов само Димитър Бояджиев е почти изцяло поет на любовното чувство, но въпреки някои изключително дълбоки индивидуално-трагични нотки, Димчо Дебелянов – макар и също поет на жизнения трагизъм – е по-универсален като любовен поет. И то не само защото в неговата концепция любовта е по-всестранно осмислена като човешко чувство, а и защото Димчо постига по-голяма задушевност на тона и „непосредственост и експресия на чувството, идеално съчетани с вродения дар на музикалност и възпитания усет към изисканост на формата“, които направиха поезията му много по-широко въздействаща и популярна сред читателите. В този смисъл Д. Дебелянов и до днес остава първият по значение български поет на „възпитание на чувствата“, любимец на всички поколения, които откриваха у него свой най-скъп лирически събеседник.

Макар че (пак по справедливите думи на първия му проницателен тълкувател и негов близък приятел, сам една от най-благородните и изискани писателски личности на българската литература – Константин Константинов) „живот и творчество“ са „тъй неразделно сплетени у Дебелянова“, начинът, по който той ги „сплита“, е доста различен от този на предшестващите го големи български поети.

Сам Д. Дебелянов добре е чувствал невъзможността на Ботевия модел на сливане на „живот и творчество“ и удивително точно изразява това, като – говорейки за Ботев и Алеко – казва, че „тогавашното време ги е издигнало високо, защото са били преди всичко борци за свобода, от която то се е нуждаело“, докато „днес писателят у нас има особено място и борбата за „правда и свобода“ е пренесена на друг терен“.

Димчо е достигнал до това прозрение и защото вече е имал примера на Пенчо Славейков и Яворов, които пренасят подвига на „друг терен“ – терена на културата и индивидуалното самопознание и усъвършенстване на човешката личност.

Именно на „терена“ на индивидуалното самопознание и себеизразяване, в което любовта като основна човешка ценност заема важно място, Димчо има като свой голям предшественик Яворов. Между другото, интересно е, че почти непризнат от съвременната критика (главно защото е бил непознат) приживе, Яворов откроява единствен от младото поколение таланта на Дебелянов: „Този младеж ще надмине всички ни!“

Между тези двама първи големи творци на любовна поезия в националната ни литература има голяма разлика – и дори противоположност – в житейската и в творческата им съдба. Именно Яворов мечтаеше да повтори Ботевия подвиг, за да се осъществи на терена на борбата за свобода (македонските му „хайдушки копнения“), но загина пред барикадите не на революцията, а на собствения си дух, в трагизма на личната си любовна драма. А Д. Дебелянов, който съзнателно бе избрал „другия терен“, драмата на индивидуалното житейско осъществяване, изгоря не в любовна драма, а „загина на война“, в окопите на една национална и социална драма. (На литературно равнище тази разлика се изразява в това, че Яворов започна със „социална“, а Димчо завърши със „социална“ поезия. Имам предвид фронтовата му лирика, колкото и тази „социална поезия“ на Димчо да имаше друг смисъл и функции – беше предходник на един нов литературноисторически етап, а не както при Яворовата социална поезия – завършек на един по-ранен литературноисторически етап. Но въпросът за „двата периода“ у Яворов и Дебелянов изисква отделно разглеждане.)

По съвсем друг начин е ситуиран и в жизнената, и в литературната им съдба и любовният им „роман“. Твърде интересно е, че макар да внушава усещането за най-съкровена интимна изповед, ние не възприемаме любовната поезия на Димчо като „роман“ на живота му в оня смисъл, в който възприемаме Яворовата поезия (а също проза и драматургия).

Яворовият любовен „роман“ е спектакуларно разиграван на сцената на българския артистичен и светски живот в началото на века, а литературното му творчество също е интонирано като „роман“ на любовта му. Самият му живот е романтично естетизирано жизнетворчество, станало публично достояние, придобило културноисторическа стойност. Неслучайно впоследствие житейската му трагедия е в същата степен коментирана, както и литературното му творчество, което впрочем се разглежда в тясна връзка с жизнения му път – прочетете само заглавията на книги като „Пътят на Яворов“, „Трагедията на Яворов“, „Романът на Яворов“, „Житейската драма на Яворов“, за да се убедите в това.

Дебеляновите „любови“ също са биографично идентифицирани от изследователите (Елена Петрунова, Иванка Дермен-

джийска, Мара Василева, Мара Карловска и още няколко имена са съхранени като музи на влюбчивия Димчо) и макар че за мястото им в живота и в творчеството на Дебелянов също е писано, тези любовни „романи“ съвсем не стават предмет на такова – не само скандално, но и културноисторическо – внимание, като Яворовият любовен „роман“.

И работата не е в това, че „музите“ на Яворов са видни светски дами – Лора, хайлайфна красавица, дъщеря на едно от най-знатните български семейства и сама ярка личност и светска героиня; и Мина, макар и още девойка, също дъщеря на знатно българско семейство, сестра на писател, близък другар на Яворов. Докато „музите“ на Дебелянов са по-скромен в социално отношение персонаж (ученички, провинциални учителки), което естествено е допринесло за по-малкото светско любопитство към любовите на Димчо Дебелянов, за разлика от яркото светско осветление върху любовните романи на Яворов, сам по това време литературна, обществена и светска знаменитост. За разлика от напълно непознатия – дори като поет – скромен, дребен, на ръба на житейската несрета студент и чиновник Димчо Дебелянов („третостепенен коректор на вестник „Ден“, който не е признат дори за непризнат“, пише за него един забравен днес „критик“).

Става дума за това, че сам Яворов спектакуларно е изживял своите любовни романи, естетизирал е личната си биография в очите на света, за разлика от Д. Дебелянов, който е бил твърде сдържан и дискретен в интимните си изживявания. В този смисъл напълно прав е във фрагментите си Атанас Далчев, който изтъкваше позьорството на Яворов. Макар че това доведе до едно не съвсем справедливо преакцентиране на оценъчния му патос спрямо Яворов, впрочем напълно литературноисторически обяснимо и закономерно. Друг е въпросът, че това попречи на Далчев да вникне по-дълбоко в реалната жизнена драма на Яворов, отвъд естетизираните „пози“. Защото позата на Яворов не е просто плод на личен спектакуларен темперамент (казват, че той бил „потайна натура“), а естетизирано романтично жизнетворчество с богат културноисторически, творческопсихологически и литературно-естетически смисъл, определена социално-литературна роля и маска.

Също както и приглушените интимни „романи“ на Димчо са не само плод на един по-скромен личен темперамент, на по-скромна в това време литературна биография, на все още анонимния социален статут на поета Дебелянов, но и на едно ново художествено съзнание, на една нова културноисторическа епоха, на нова социалножизнена и творческа позиция на поета.

Любопитно е обаче, че макар у Яворов любовната поезия да е свързана с конкретни житейски романи, именно у него „любимият образ е... фикция“, по изключително точното наблюдение на Владимир Василев. Докато не така демонстративно свързаната с конкретните прототипове, по-образно универсализирана любовна поезия на Димчо Дебелянов е „жива реалност“. В някои свои работи* се опитах да докажа защо именно у Яворов любовният образ е раздвоена фикционална схема – в единия полюс – образ на безплътната, серафическа, благовещенска любов, при която жената е превърната в символ на мистичното пречистване, и в другия полюс – символ на чувствено-похотливата, демонично-сластна, гибелно-разрушаваща любов падение.

Докато у Д. Дебелянов любимият образ никъде не се превръща във фикционална схема, също както и самото чувство при него никъде не е символно схематизирано – като платонична любов спасение или плътска любов гибел.

Димчо не обича, за да се спаси (както в серафическия любовен цикъл на Яворов), нито пък за да се погуби, помамен от похотливата гибелна плът (както при „цариците на нощта“). Димчо просто обича. И именно поради това неговото любовно чувство е многостранно, многослойно, диалектически богато.

Яворов ни дава метафизиката на любовта, Димчо – нейната жива чувствена диалектика.

Любовта у Дебелянов е представена не като поляризирани битийни ценности (плътска и духовна, спасителна и гибелна, демонична и ангелическа), а като реален житейски процес в протичането му – от копнежа по любов и първите сърдечни трепети до заглъхването и угасването є от мечтата за любов до спомена за нея. В Димчовата любовна поезия – а тя не е и толкова обемна, както не е обемна и цялата му поезия, прекършена от смъртта на поета (загива на война само двадесет и девет годишен) – са предадени всички етапи на една реална житейска любов. От албумно-фриволните юношески копнежи („Малинен дъх разпръскват твоите устни“) и трепетите на съвсем младото любовно чувство („Аз ще го запазя първото писмо“) до спомена за отминалата любов – съхранен като „Светъл спомен“ (едноименното стихотворение) или като спокойна печал („Ти смътно се мяркаш из морната памет“, „Аз искам да те помня все така“), или жадуван да бъде забравен („Пловдив“, „Легенда за Разблудната царкиня“).

Прави впечатление, че любовта живее в поезията на Димчо най-често в бъдеще или в минало време, в мечтата, в копнежа по любов и любима или в спомена (светъл или смътен) за тях. Това отсъствие на любовта като изживяване тук и сега, особено в контекста на заветните признания за „живот неживян“ („Черна песен“) и „ненайдена жена“ („Сиротна песен“), създава илюзия за недействителност на любовното преживяване в поезията на Д. Дебелянов. Но именно то придава и истинската действителност на любовта като най-трепетно и крехко чувство, като най-реално човешко преживяване. Това усещане за действителност на любовното преживяване е сложна психологическа резултанта от мечтата за любов и спомена за любовта в поезията на Димчо.

Ето ключовите думи и фрази от любовната му мечта:

 

Ти ела!

 

Чакам да дойдеш... ще дойдеш ли?

 

Златни мечти...

 

Ще дойде тя, ще дойде тя...

 

Дойди – успокой ме, дойди, утеши ме!

 

Ела и дай ми свойта радост ясна...

 

Слънце ще запалим – нашата любов...

 

Любовта тук не е дадена в конкретен човешки образ (с изключение на някои юношески наивни представи), но тя е силно внушена като „воля за обич“ чрез различни модални и темпорални глаголни форми (повелителни, въпросителни и пр.). Във всички случаи обаче копнежът по любов е копнеж по утеха, спокойствие, яснота, ведрина, радост.

А ето и поредица от стихови фрази от любовния спомен на Димчо:

 

Светлий спомен за теб е кат книга любима,

денонощно пред мен е разтворена тя...

 

И милват ме в спомен далечен

две тихи очи...

 

Заспива печалта ми озарена

от спомена за твойто първо Да...

 

Образът на милото дете,

нявга озарило моя праг,

в спомена възкръсва – чист и драг –

и скръбта расте, расте, расте...

 

Ти смътно се мяркаш

из морната памет...

 

Бедна царкиньо, аз плача – заспи, забрави –

заспи, забрави!

 

И толкоз черни мисли ми тежат,

че аз не искам нищо да си спомня...

 

Едно сравнение между мечтателните и споменните „образи“ на любовта показва колко по-богати на смисъл са споменните. Ако мечтателната „воля за обич“ у Димчо имаше богат регистър модални и темпорални отношения – от повелителното призоваване на любовта до въпросителните колебания, но във всеки случай разбираше любовта като положителна ценност, споменът за любовта вече е далеч по-разнообразен, – това впрочем е ясно доказателство за действителна изживяност на любовта. Най-напред – тя не е само призована в спомена, но и потъваща в забравата, и то не просто потъваща, а є е повелено да потъне в забравата:

 

Заспи! Забрави!...

 

Не искам нищо да си спомня...

 

Разбира се, това може да бъде желана забрава за скъпо, но отминало преживяване, което не би трябвало да бъде призовавано, за да не буди по-голяма болка поради контраста с отминалото щастие, но по-вероятно е това да е спомен за причинена от любовта болка, която лирическият герой не иска да си спомни. Защото „светлий спомен“ той иска като че ли да задържи завинаги в себе си:

 

Светлий спомен за теб е кат книга любима,

денонощно пред мен е разтворена тя...

 

Във всеки случай именно с този широк диапазон от спомена до забравата, от „светлий спомен“ до нарастването на „скръбта“ в спомена („а скръбта расте, расте, расте“) – любовта показва най-силното си реално присъствие като морално-психологическо преживяване и битийна ценност в лириката на Д. Дебелянов.

И никак не е случайно това, че връхна точка в психо-логическия интензитет на преживяването на любовта у Димчо е мигът на раздялата. Това е като че пресечна точка на мечтата и спомена за любовта у Дебелянов, единствето є реално присъствие не в бъдеще или минало, а в сегашно време. Мигът, в който реализираната мечта се превръща в спомен, „граничната ситуация“ на любовното чувство, най-светия миг, защото именно в неговата битийна крехкост изпъква цялото богатство и ценност на любовното преживяване. И не е случайно това, че за разлика от „мечтателните“ и „споменните“ стихотворения на Димчо за любовта, стиховете за раздялата са най-малко, но тук именно е и една от най-впечатляващите, една от емоционално-образно най-сугестивните творби на Димчо, неговият шедьовър – елегията „Аз искам да те помня все така“.

Всеки, прочел поне веднъж това стихотворение, завинаги го е съхранил в паметта си – ако не като текст, то като мелодия или образ, но все пак се изкушавам да го цитирам цялото:

 

Аз искам да те помня все така:

бездомна, безнадеждна и унила,

в ръка ми вплела пламнала ръка

и до сърце ми скръбен лик склонила.

Градът далече тръпне в мътен дим,

край нас, на хълма, тръпнат дървесата

и любовта ни сякаш по е свята,

защото трябва да се разделим.

 

„В зори ще тръгна, ти в зори дойди

и донеси ми своя взор прощален –

да го припомня верен и печален

в часа, когато Тя ще победи!“

– О, Морна, Морна, в буря скършен злак,

укрий молбите, вярвай – пролетта ни

недосънуван сън не ще остане

и ти при мене ще се върнеш пак!

 

А все по-страшно пада нощ над нас,

чъртаят мрежи прилепите в мрака,

утеха сетна твойта немощ чака,

а в свойта вяра сам не вярвам аз.

И ти отпущаш пламнала ръка

и тръгваш, поглед в тъмнината впила,

изгубила дори за сълзи сила. –

Аз искам да те помня все така...

 

Този шедьовър – не само в поезията на Димчо и в българската лирика, но и в световната любовна поезия – е удивителен с предметно-психологическия си реализъм в представянето на най-трепетния миг на любовта – раздялата.

Макар че знаем не малко неща около творческата биография на творбата (по една ирония на съдбата тази печална Димчова елегия е отпечатана най-напред в издание със заглавие „Смях“ и със заглавие „Елегия“ и посвещение „На Зв.“, според Мария Дебелянова – прякор на Мара Василева), тя ни покорява най-вече с универсализираната обобщеност на любовното чувство (последната прижизнена публикация на творбата е като първа от цикъла „Елегии“, без заглавие и без посвещение).

Стихотворението е удивително със своята предметна, сетивна и психологическа конкретност – и в същото време – с емоционално-образната си обобщеност като житейска ситуация и любовно чувство. То е в най-голяма степен изчистено от някои словесни и образни щампи на символизма, които срещаме и в по-ранни, и в по-късни творби на Дебелянов, и вече предвещава чистия психологически реализъм на фронтовата му лирика. От друга страна, за разлика от известна неконкретност и шаблонност в образните аксесоари при представяне образа на любимата в „мечтателните“ и в „споменните“ му стихотворения, тук ни поразява сетивната и психологическата конкретност на живото човешко присъствие, постигнато чрез малко, но внушителни детайли, усета за вплетените една в друга ръце („В ръка ми вплела пламнала ръка“), мига на физическата раздяла на влюбените („и ти отпущаш пламнала ръка и тръгваш“). Психологията на влюбените е предадена чрез вярата в бъдещата им среща, с която се утешават при всяка раздяла („пролетта ни недосънуван сън не ще остане и ти при мене ще се върнеш пак“) и чрез съдбовното предчувствие, че няма вече никога да се видят („а в свойта вяра сам не вярвам аз“), чрез желанието този съкровен и свят миг завинаги да се съхрани („Аз искам да те помня все така“).

Тази сетивно-емоционална конкретност на преживяването на любовта е усилена и от предметната конкретност на декора. За разлика от „мечтателните“ и „споменните“ стихотворения, които трептят в някаква „смътност“, тук декорът е пределно конкретен (като топография, пейзаж и време на деня) и в същото време – пределно обобщено пестелив (град, дървеса на хълма, мътен дим, нощ, мрак, тъмнина, мрежа от прилепи).

 

Градът далече тръпне в мътен дим,

край нас, на хълма, тръпнат дървесата...

 

А все по-страшно пада нощ над нас,

чъртаят мрежа прилепите в мрака...

 

и тръгваш, поглед в тъмнината впила...

Трепетът на раздялата е внушен чрез „трепетността“ на картината („тръпне“ градът, „тръпнат“ и дървесата), бъдещето след раздялата – контрапунктно на „пролетта“ на отминалата любов – е представено чрез градация в разгръщането на тъмнината – градът тръпне в „мътен дим“, „пада нощ“, „прилепите чъртаят мрежа в мрака“, любимата тръгва, „поглед в тъмнината впила“. Голямата сугестивност на тази изумително конкретно предадена и сетивно-психологически, и като пейзажно-предметен фон картина на раздялата е в това, че и образът на любимата, и емоционално-психологическата гама на преживяването, и самата ситуация на раздялата са пределно обобщени. Любимата присъства не чрез конкретно индивидуализирани черти, а само чрез сетивното си и емоционално човешко присъствие. Не е ясна причината за раздялата, нито кой от кого си отива и защо. А чрез характеризирането на любимата с „бездомна, безнадеждна и унила“, най-харктерните битови и психологически детайли от поетическите автопортрети и изповеди на самия Димчо, образът на разделящите се двама влюбени като че е слят в едно, за да ни внуши по-силно (чрез физическата им слятост, и сетне – отделяне) обобщения образ на раздялата.

Конкретно-индивидуално предадено е само характерното за Димчо чувство за любовта като „недосънуван сън“, т. е. в неговата недовършеност („недосънуван“) и в неговата естетизирана нереалност („сън“), както и неговото фаталистично чувство за съдбовна неотменимост на раздялата и за гибел („в часа, когато Тя ще победи“, „и в свойта вяра сам не вярвам аз“).

И в цялата тази предметна, пейзажна, сетивна, емоционална и психологическа конкретност на преживяването – изречен с „незабележима сентенционалност“, както би казал Димчовият приятел Лилиев, – един афоризъм, който е концептуалното ядро поанта на творбата:

 

И любовта ни сякаш по е свята,

защото трябва да се разделим.

 

изразяващо като че същността на Димчовата концепция за любовта. Защото в това съвършено като лирически израз стихотворение се съдържа всичко съществено в Димчовото разбиране за любовта – раздялата като пресечна точка на мечтата и спомена, реалността и иреалността на любовното чувство, неизживяността и изживяването му, фаталистичното проклятие и светлата вяра, преходността и вечността на Любовта, уловени в най-трепетния є и невъзвратим и сякаш завинаги съхранен за паметта и вечността миг на раздялата.

Поезията на Димчо, разбира се, ни покорява не със своята „концепция“ (която критиците извличат от неговата поезия за любовта), а с живото си, докосващо най-съкровените струни в сърцето поетично слово, въплътило любовта като най-интимно и пълноценно човешко чувство, свързващо хората. Кристалната чистота на любовното чувство у Дебелянов е израз на една мощна воля за обич, която никой друг в българската поезия не е изразил така добре, както Димчо. А „волята за обич – както казва Ницше, – това значи да си готов също и за смърт“. Жертвеният кръст, който чувстваше върху себе си Д. Дебелянов, бе израз на волята му за обич. Именно поради това той отиде с толкова спокойно съзнание към смъртта. И за щастие на българската поезия – създаде и един военен цикъл, в който изрази това си спокойно, жертвоготовно приемане на света. И ако този цикъл като поетика вече беше предтеча на нов етап в българската поезия, с готовността си за смърт той потвърди „волята за обич“, изразена в по-ранната му поезия. Така този фронтови цикъл се превърна не само в нов етап в собствената му и в българската поезия, а и в зрял контекст на любовната поезия на Димчо Дебелянов. Но това е вече друга тема.

 


напред горе назад Обратно към: [Българската литература XX век][Светлозар Игов][СЛОВОТО]

 

© Светлозар Игов. Всички права запазени!

 


© 1999-2017, Словото. WEB програмиране - © Пламен Барух