напред назад Обратно към: [Българската литература XX век][Светлозар Игов][СЛОВОТО]



Домът на бездомника


„Бездомен“ е една от най-честите самохарактеристики на лирическия герой в Дебеляновата поезия.

В изповедно-заветната му творба „Сиротна песен“ „бездомен“ е ключовата дума:

 

Ще си отида от света –

тъй както съм дошъл, бездомен,

спокоен като песента,

навяваща ненужен спомен.

В друга от най-популярните и хубави творби на Димчо – „Спи градът“ – самоопределението „бездомен“, заедно със „самин“ – е също ключова дума в рамкиращата творбата начално-финална строфа:

 

Спи градът в безшумните тъми.

На нощта неверна верен син,

бродя аз – бездомен и самин –

а дъждът ръми, ръми, ръми...

 

Образът на бездомника е така определящ за Дебеляновия лирически герой, че с това качество той надарява и любимата в най-хубавата си елегия:

 

Аз искам да те помня все така:

бездомна, безнадеждна и унила,

в ръка ми вплела пламнала ръка

и до сърце ми скръбен лик склонила.

 

Макар че това определение се отнася до любимата, то всъщност е огледална характеристика и на лирическия герой.

Бездомността на лирическия герой се усилва и от много други внушения, които без пряко назоваване, косвено дават представата за „бездомност“ – най-често сред тях е „самотен“.

Бездомността – макар и да присъства най-ярко като екзистенциална ситуация на лирическия герой у Димчо Дебелянов – е характерно състояние въобще за лирическия герой в поезията на българския символизъм.

Впрочем тя се среща още в поезията на Ботев – чрез образа на скитника, на „немили-недрагите“ („та скитник ходя злочестен ази“), и то точно в опозицията бездомност – дом (бащино огнище). Но у Ботев носталгията по Дома е надмогната от устрема към едно копнежно там, което накрая се въплъщава в истинския приют на Ботевия лирически герой – „там на Балкана“ – във високото баладично пространство на безсмъртието.

В поезията на родоначалника на българския символизъм П. К. Яворов „бездомността“ не е така подчертана, тя е изразена повече като „самота“. Но ако се взрем по-внимателно в поезията на Яворов, ще видим, че тази негова „самота“ е до голяма степен синоним на бездомността му. У Яворов въобще липсва образът на Дома, който иначе присъства у поети самотници като Дебелянов и Лилиев (да си спомним Лилиевото „Над твоя дом спокойствие“). Яворовият лирически герой е като че изначално безприютен – още първите стихотворения, маркиращи основните черти на неговия лирически герой („Лист отбрулен“ и „Чудак“) го представят като „сам“, „далечен“, „сирак“, „безпътен“, „избягващ всяка хорска среща“, „вечно сам в тълпата шумна“. Но почти никъде неговата характеристика не е изразена чрез антитезата „дом“ – „бездомност“, въпреки че тя се съдържа имплицитно в „сирашкия“ и „безпътен“ образ на самотника. А когато в „Нощ“ Яворов за пръв път ситуира лирическия си двойник в някакво подобно на дом пространство, то е ужасяващо кошмарно със своята хладна безприютност:

 

Самси – и в треска, между тия

оголени стени; вторачен

гъстеещ полумрак наднича,

подава се от всеки кът;

камина без топливо...

 

...Възглавието – камък същи,

леглото – тръне и коприва.

 

Това всъщност е Дом, но изграден като антитеза на носталгично призовавания от други поети дом огнище, дом гнездо, дом пристан и отмора, уютното лоно на нашето ранно битие, дом люлка. Яворовият дом има неуютен, хладен, кошмарен, отблъскващ вид, той е място на кошмари и призрачни видения. Така е видян този дом „отвътре“, така е видян и „отвън“ – в „Сенки“ поетът вижда „зад бялата завеса“ на дома, който би трябвало да бъде уютно гнездо на семейството, отчуждените една от друга сенки на мъжа и жената. Яворов сякаш се е родил „без дом“, под „ледена стена“, напълно отчужден от интимния човешки уют:

 

Ледена стена – под нея съм роден.

Стъклена стена – отвред съм обграден.

 

Хладната стена – замръзва моя дих.

Вечната стена – с глава я не разбих...

 

Самото разбиране за стените (които в пространството на дома защитават човека от враждебността на света) у Яворов е негативно оцветено като символ на онази „затвореност“ към отвореността на битието, за която Хайдегер пише като отличителна черта на „отчуждения“ модерен човек.

Яворовият лирически герой не е дори „бездомен“, защото не познава дома като уютно лоно на човека, което го защитава от света, у него дори домът (видян и „отвътре“, и „отвън“) е място на безприютност.

Съвсем друга е „бездомността“ на Дебелянов.

Неговият лирически герой е „бездомен“ именно защото знае какво е дом и носталгично го призовава в паметта си, при цялото съзнание за невъзвратимостта в този дом.

Ако цитираните по-горе „Сиротна песен“ и „Спи градът“ са най-яркият лирически израз на бездомността на Димчо Дебелянов, две други негови елегии дават не само най-носталгично призоваваният образ в неговата поезия, но са и една от най-задушевните лирически визии на Дома в българската литература:

 

Да се завърнеш в бащината къща,

когато вечерта смирено гасне

и тихи пазви тиха нощ разгръща

да приласкае скръбни и нещастни...

 

И другата елегия, свързала съвсем в духа на българската патриархална идилия дома и двора:

 

Помниш ли, помниш ли тихия двор,

тихия дом в белоцветните вишни?

Преди да продължа своя размисъл за Дома в поезията на Дебелянов, нека се спра малко на единството на дома и двора в българската традиция.

В българската патриархално-битова традиция домът не е „затворено пространство“. В почти медитеранските слънчеви, топли, южни (това ние осъзнаваме едва когато отидем на север, показателна е в това отношение писаната в Москва „Тъга за Юг“ на Константин Миладинов) предели на българския живот домът е „отворен“ към природата, слят с двора. Границата на българския Дом е очертана не толкова от Стените на Стаите, а от Оградата на Двора (която също не е „стена“, а свързана чрез комшулук с околните дворове, защото високите зидове са охранявали българина от чуждоземните поробители, а не от съседите). По-голямата част от българския семеен и домашен живот се развива под открито небе – да си спомним в това отношение класическата картина на вечерята в семейството на чорбаджи Марко в началото на „Под игото“; домашният живот на фамилията на Гераците се разгръща също на двора, под открито небе и едва преграждането на двора е началото на семейна трагедия; домът на Йовковите хора също е в задружния, фамилиарен, почти семеен живот на хора и животни в двора на Чифлика в „Ако можеха да говорят“. Традиционният бит на българското семейство е превърнал в Дом и Двора, оттук характерния пленеризъм в художественото виждане на Вазов, Елин Пелин и Йовков. Неслучайно и Д. Дебелянов сплита в едно образа на „тихия дом“ с „тихия двор“. И това отворено към природното битие (в уютно единство на хора, животни, дървета, потоци, под „открито небе“) домашно битие на българина е свидетелство за цялостността и хармонията на българския традиционен живот. Художествен първообраз на тази битийна хармония е образът на родния дом в „Изворът на Белоногата“, който не е между стените на стаите, а в китната дворна градинка.

В своята „Поетика на пространството“ Гастон Башлар пише: „Образът на дома се налага като топография на нашето най-интимно същество.“ И още: „Живее интензивно само този, който е успял да се прикъта някъде.“ (Димчо би казал – „пристан и заслона“). И на друго място Башлар определя дома като „съкровеност на убежището“. Но у Башлар, който свързва дома със стаите, колибата, гнездото, раковината, чекмеджето, сандъците и шкафовете, доминира представата за дома преди всичко като убежище от външните сили, като закрила на човека от враждебните стихии на природата и обществото, представата за Дома като „укритие“ и „затвореност“. Няма съмнение, че това е вече представата на модерния човек, на отчуждения човек, който има зад гърба си една дълга урбанистична и „стайна“ традиция. Българският Дом, така както го виждаме носталгично възкресен от П. Р. Славейков през Вазов, Влайков, Елин Пелин до Д. Дебелянов и Йовков, е домът на един още неотчужден от същността си човек. Дом, който е отворен към природата, който не само ни закриля от враждебните стихии на света, но и свързва човека с целебното лоно на Природата, с безкрая на Земята, Небето и Космоса.

Тази „отвореност“ на дома в поезията на Дебелянов се подчертава особено от антитезата, която противопоставя „тихия двор с белоцветните вишни“ на „заключеника в мрачен затвор“ – Димчо разбира именно „бездомността“ си като „заключеност в мрачен затвор“, а дома – като светла отвореност към природното битие.

Но ако Башларовият, изграден от градската цивилизация, образ на дома е донейде чужд на българската патриархална традиция, то друг аспект в тълкуванието на Гастон Башлар на дома – „като топография на нашето най-интимно същество“ – е твърде полезен за разбиране образа на дома в поезията на Д. Дебелянов.

Но Д. Дебелянов не възпява Дома като човек, неизлязъл още от топлото му и уютно лоно. Образът на дома в поезията му се появява като носталгичен спомен. Преди да призове в спомена си и да възкреси в словото си образа на „бащината къща“ и „тихия дом в белоцветните вишни“, Димчо вече ги е загубил завинаги, безвъзвратно, станал е Бездомникът Димчо Дебелянов.

Първият етап в това отчуждаване на лирическия герой от лоното на дома е очертан в сонета „Пловдив“:

 

Тук първи път се моя взор стъмни

и безпощадна буря сви над мене.

...

И днес аз бродя в тоя скръбен град –

едничък дом на мойта скръб бездомна.

 

Тази – автобиографична по същество, автобиографизмът е подчертан чрез конкретната топонимия в заглавието – изповед е израз на едно съзнание, преживяло не само откъсване от топлото лоно на родния дом, но и първите сблъсъци с враждебния огромен свят, в който индивидът се чувства „кат загубен в пустошта огромна“.

След този „междинен“ етап идва новият „софийски“ период в живота на Дебелянов, в който отдалечеността от родното гнездо и сблъсъците с враждебността на света още повече усилват чувството за самота, безприютност и бездомност. Този етап е добре документиран и в писмата на приятелския кръг на Дебелянов, и в неговата поезия*.

Най-характерни като изповед за бездомността на лирическия герой в този етап са цитираните в началото стихотворения „Спи градът“ и „Аз искам да те помня все така“. В първото бездомността на героя е дадена на фона на „безшумните тъми“ на заспалия град, край неговите „черни стени“ под „ръмящия дъжд“, в който броди верният син на „нощта неверна“. Във второто тази бездомност е изживяна като двойна бездомност и двойна самота, защото е предадена чрез раздялата на двамата влюбени.

Едва след интензивното изживяване на тази „бездомност“ и „самота“ идват носталгично призованите образи на Дома от елегиите „Да се завърнеш в бащината къща“ и „Помниш ли, помниш ли...“

В „Да се завърнеш в бащината къща“ носталгичният образ на дома е предаден като „последна пристан и заслона“ на „печален странник“, дошъл да дочака „мирен заник“ в родния дом, след като животът му е изживян („Мойто слънце своя път измина“).

Първото, което впечатлява в тази бисерна елегия на Димчо е емоционалното спокойствие на едно съзнание, достигнало до (или копнеещо по) „мирен заник“. За разлика от Яворовия ужас пред кошмарите на Нощта, на Смъртта, на Гроба Димчо е по-близък в своето отношение към Края до емоционалното спокойствие на Славейковия „сън за щастие“. В известен смисъл и Димчо е близък до виждането на гроба като „сладка почивка“, както у Ботев. Само че за разлика от баладичната картина на героичното безсмъртие в „Хаджи Димитър“, Димчовата представа за смъртта и края е свързана не с историческото безсмъртие, а с видението на един „мирен заник“ в уюта и спокойствието на родния дом.

Друго, което прави впечатление в тази картина на „мирен заник“ в „бащината къща“, е отсъствието на съзнанието на „блудния син“, така характерно при мотива за завръщането в бащината къща. Или поне това „блудно“ съзнание е твърде приглушено („плахи стъпки“, „сложил чело на безсилно рамо“), за да отстъпи място на жаждата за спокойствие и отмора. Всичко в това стихотворение е издържано в тихи, ласкави, спокойни тонове. Тук дори антитетичните словесни повторения („неверна“ – „верен“, „дом“ – „бездомен“ и пр.) са заменени от дублиращи повторения („тихи пазви“ – „тиха нощ“, „плахи стъпки“ – „радост плаха“, „вечерта смирено гасне“ – „смирено влязъл в стаята позната“), които подчертават меланхолно-носталгичната хармония на копнежното „завръщане у дома“. И само финалният акцент подчертава „напразността“ на това носталгично-мечтателно видение на дома. Но именно тази напразност, невъзможност на осъществяването на призованата мечта-спомен, придава и такава емоционална въздейственост на образа на дома и на видението на „завръщането“.

Още повече е подчертана тази несбъдваема миражност на видението на дома в другата Дебелянова елегия „Помниш ли, помниш ли...“ Тук дори липсва мечтата за „завръщане“ у дома – лирическият герой не само не си позволява това „завръщане“ в мечтата, но си го забранява дори в спомена. При това „споменът“ за „тихия двор“ и „тихия дом в белоцветните вишни“ е предаден в повтарящото се два пъти въпросително двустишие:

 

Помниш ли, помниш ли тихия двор,

тихия дом в белоцветните вишни?

 

в чиято реалност „заключеникът в мрачен затвор“ накрая дори се усъмнява:

 

сън е бил, сън е бил тихия двор,

сън са били белоцветните вишни.

 

Но тази „напразност“ на спомена за дома дори се усилва от неговото отблъскване

Ах, не проблясвайте в моя затвор

жалби далечни и спомени лишни...

...

Ах, не пробуждайте светлия хор

хорът на ангели в дните предишни...

...

 

Тук ефирността на образа на дома (за разлика от предметно-реалистичното видение от „Да се завърнеш в бащината къща“) още повече усилва сиянието на този съкровен и свят образ.

Тези две елегии са върхът в поетизацията на Дома не само в творчеството на Дебелянов, но и в българската поезия.

Това е накратко лирическата авантюра на Д. Дебелянов в пътя му от „дома“ към „бездомността“ и от „бездомността“ към мечтата-спомен за дома в двете му носталгични елегии. И тяхното емоционално образно сияние сякаш се засилва от поезията, родена вече от неговото заминаване на фронта. Безпощадно ясното жертвено чувство, с което Димчо тръгва на война, не вещае „завръщане“:

 

Вървим под тежките криле

на буреносна, мощна буря

и върху хиляди чела

чер жертвен кръст е начертан.

 

Тази жертвена съдба на хилядите „безименни“ поетът приема като своя („и ти безимен между тях“) с някаква спокойна примиреност:

 

И чакаш примирено празника на кървавия смях,

когато и над твоя свят съдбата мрак ще протръби.

 

И в заветната си „Сиротна песен“ поетът знае неумолимата си смъртна съдба не само като възможност:

 

Ако загина на война...,

 

но и като – пак някак спокойно приета – увереност:

 

Ще си отида от света...,

 

Поетът знае – и приема – неизбежната си смъртна съдба. А това значи – и невъзможността за „завръщането“ в някогашния споменно призован „дом“ – „бащината къща, когато вечерта смирено гасне“, домът с „тихия двор, тихия дом в белоцветните вишни“. Впрочем още в тези свои две елегии, Димчо призоваваше в спомена си дома като невъзвратима реалност, без мисъл за завръщането (В „Да се завърнеш“ . . . „бащината къща“ е само „напразно споменно“ миражно видение, което още повече подчертава „незавръщаемостта“).

И все пак в спокойствието на емоциите, което излъчва неговият фронтови цикъл, присъства като че едно Завръщане в истинския Дом на човека. Тук дори присъстват – в бездомието на войната – и два истински дома – приют за бездомника Д. Дебелянов. Първият е „построен“ още в първото стихотворение от фронтовия цикъл „Нощ към Солун“. И тук „домът“ се свързва асоциативно с „тихата нощ“ от „Да се завърнеш. . .“:

 

Пак тъй жадувана нощта се върна

и с майчин шепот и милувки свежи

съзва на отдих морните войници

и жалбите им с кротък здрач замрежи.

 

Тук Димчо сякаш отново реминисцентно изгражда напразно призовавания дом от носталгичните му елегии, служи си дори със същата поетична лексика, призовава същите кротко-здрачни настроения. И сякаш отново е намерил своя „дом“ в „схлупената, обгорена хижа“:

 

И в схлупената, обгорена хижа –

чер знак на лихата стихия бранна –

ний двама с него пак укрихме свойта

умора, в служба на дълга набрана.

Но край огнището у нас отново

припламна жаждата неутолима –

да си възвърнем с виното и мрака

това, що властно ни денят отнима.

 

Още веднъж е съградил своя миражен споменен „дом“ Димчо и в друго от фронтовите си стихотворения – „Старият бивак“. Самият „стар бивак“ е един „дом“, в който –

 

сякаш всеки – в тоя малък свят

бе намерил своя свят изгубен.

В тези стихотворения Димчо не просто припомня, той отново изживява „своя свят изгубен“ в двата последни „дома“, в които се е приютил преди смъртта – „схлупената, обгоряла хижа“ от „Нощ към Солун“ и „стария бивак“ от едноименното стихотворение. Но макар че в своето реално-предметно битие и двата дома са „развалини“ от един обезлюден свят – хижата е „обгорена“, обезлюдена, в „Старият бивак“ също се появява образът на „хижите обезлюдени“ – Димчо населява тези „обезлюдени“ домове с топлия човешки дъх на случайно приютилите се в тях воини в миг на кратката отмора преди безвъзвратния път към смъртта. Тези два последни „дома“ сякаш повтарят „домовете“ от носталгичните елегии в едно илюзорно „завръщане“. Но то не е само илюзорно. Емоционалното спокойствие на тези последни Димчови стихове ни говори и за едно истинско завръщане. Завръщане не в един реален битов „дом“, а в битийния „дом“, в същинската „родина“ на човека.

Хайдегер, в известното си есе „Кому са нужни поетите в оскъдното време“, като цитира Хьолдерлиновия стих „Където съществува опасност, расте също и Спасителното“ и Рилкевото „Което накрая ни приютява е нашата незащитеност“, разгръща познатия ни и от други негови работи размисъл за това, че „поетите във времето на световната нощ изричат Святото“. Впрочем в същото есе Хайдегер цитира и едно писмо на Рилке за това, че за нашите деди „домът“ е бил нещо много по-скъпо и интимно, израз на изчезналата „същност“. А в „На път към езика“ (1959) Хайдегер още по-пряко говори за Словото като завръщане в истинския ни дом, в същинската ни родина: „Битието на всичко, което съществува, обитава в словото. Затова е справедливо казаното: езикът е дом на битието.“

В светлината на това мислене (впрочем ред Хайдегерови и Ясперсови понятия като „грижа“, в смисъл на „насоченост на съществуването към бъдещето“, „отдалечаване“, „битие към смъртта“, „обреченост“, „безпокойно движение“, „господство на масовото съществуване над личността“, присъстват като човешко състояние, емоционални настроения и художествени образи в поезията на Димчо) можем да кажем: Пред очите на Опасността, в самото лоно на Незащитеността, в поезията на Дебелянов се появява едно „озаряващо съществуванието мислене“ (Ясперс), в което той се завръща в съкровеното лоно на нещата, където намира своя същински Дом и Родина. Това е самото Слово, Песента. Цялата поезия на Димчо като Живот в Словото е същинският му Дом, самата му Песен е неговата истинска родина. Това е смисълът на последните му стихове:

 

Ще си отида от света

тъй както съм дошъл, бездомен

спокоен като песента,

навяваща ненужен спомен.

 

Бездомникът от „Спи градът“ е намерил същинския си битиен Дом в Словото.

Безпокойникът от „Черна песен“ е намерил истинското си битийно спокойствие в Песента.

 


напред горе назад Обратно към: [Българската литература XX век][Светлозар Игов][СЛОВОТО]

 

© Светлозар Игов. Всички права запазени!

 


© 1999-2017, Словото. WEB програмиране - © Пламен Барух