напред назад Обратно към: [Българската литература XX век][Светлозар Игов][СЛОВОТО]



"Слизането" от Балкана


„Старопланински легенди“ (1927) е първата съвършено организирана циклична книга на Йордан Йовков и може определено да се каже – книгата, която още при появата си превръща своя автор в „жив класик“, първенец на българската проза.

Още преди това, разбира се, Йовков е не просто утвърдено име, но и майстор на прозата. Военните му творби, събрани в двата му тома „Разкази“ (1917–1918), са наречени от Боян Пенев „най-ценното в художествено и психологическо отношение постижение на българската литература за войните“, а Николай Райнов го смята за „основател на българския военен разказ“. Въпреки противоречивите оценки на критиката за повестта „Жетварят“ (1920) престижът му на писател расте. Първата му следвоенна книга с разкази „Последна радост“ (1926) съдържа един от неговите шедьоври, „Песента на колелетата“, и неслучайно в последвалите издания и книгата приема заглавието на този разказ. Но голямото литературно събитие стават излезлите на следващата година „Старопланински легенди“ – книгата, на която е съдено да стане най-популярна, да придобие христоматийно значение.

Тази книга е изцяло замислена и създадена по време на пребиваването на Йовков в Букурещ. В нея ще открием едно носталгично сияние, което струи и от други национални литературни шедьоври, създавани в изгнание – от „Кримски сонети“ и „Пан Тадеуш“ на Адам Мицкевич, до „Под игото“ на Иван Вазов и „Кървава песен“ на Пенчо Славейков. Твърде любопитно е, че и „добруджанската“ си проза той създава с носталгични импулси, отделен от „своята“ Добруджа от една държавна граница. И още нещо – именно тук, в Букурещ, Йовков призовава в художествените си видения родната Жеравна, Балкана, а едва когато се връща в родината, вече в София, изцяло съсредоточава художествените си визии към второто си „малко отечество“ – Добруджа (по това време „неговата“ Южна Добруджа е на румънска територия). Изглежда, пространствената отдалеченост от скъпите на сърцето му предели е импулсирала творческото му вдъхновение. За това говори още един факт – но вече за ненаписана, а не за написани книги. В Букурещ, където е бродел по стъпките на някогашните български емигранти, у него възниква идеята да създаде книга с разкази за възрожденските герои. Тази книга остава не само ненаписана, но и незапочната. Изглежда, не е могъл да твори сред реалния декор на своите видения. Художественото му въображение го тегли към родната, но далечна тогава за него Жеравна. Там ще потърси той своите герои – и то не в реални исторически личности, а във вече преминали през обработката на народното съзнание човешки образи, фолклорно стилизирани, дори и когато някои от тях са исторически личности (Индже). Теорията за „прототиповете“ у Йордан Йовков (дори и подкрепена от някои негови изказвания от типа на „не съм написал нито една работа, в основата на която да не стои действително преживяване“) е според мен доста съмнителна. Забележете, че в това Йовково самопризнание не е казано „действителна случка“, а „действително преживяване“, т.е. той набляга не на обективното събитие, а на субективното му възприятие.

Йовков, въпреки цялата изобразителна пластика на творбите му, е привиден реалист, той рисува не „случката“, а своето „преживяване“ на някакъв действителен външен импулс. Той е писател не с екстравертна художествена оптика като Вазов и Елин Пелин, а с интровертно зрение; рисува не света, а образите на света в себе си; образи, които, колкото и да приличат на действителни, са силно художествено дестилирани, пречистени, моделирани по законите на красотата. Забележете, че когато се обръща към известния жеравненски краевед Данаил Константинов да му изпрати песни, легенди и предания от родния край, той иска не просто материал, какъвто и да е, а го насочва към конкретни предания и легенди, като подчертава: „Въпросът не е да се събере всичко за тях, а само някоя най-характерна случка, подкрепена в същото време с някоя песен...“ Тъй че, преди още да е получил желания фолклорен материал, у Йовков вече има кристализирали от жеравненските му спомени образи и идеи за неговото художествено формиране.

Но да се върнем пак към творческата история на книгата. Приема се, че замисълът е възникнал, когато през лятото на 1925 г. си идва за няколко седмици в София и моли свои земляци да му съберат песни и легенди от Жеравна, а те от своя страна го насочват към вече споменатия Данаил Константинов, с когото Йовков завързва кореспонденция и който му доставя исканите фолклорни материали. Не това обаче е творческият импулс на Йовков, според мен художественият замисъл по това време е вече доста напреднал или поне е кристализирал в съзнанието му. Както пише анкетьорът му проф. Спиридон Казанджиев: „Хрумванията му идват често изненадващо, но никога случайно – те се предшестват от продължително упорито фиксиране на вниманието в една посока.“ През лятото на 1925 г. очевидно „продължителното фиксиране на вниманието в една посока“ – спомените от Жеравна и витаещите из тях като видения образи – е вече кристализирало в определен художествен замисъл. Към края на 1926 г. Йовков пише на своя приятел Николай Лилиев, че „9-тях от 10-те разкази са готови. Последният не е написан, но и той за няколко дни ще бъде готов. Книгата прочие е готова.“

Българските литературни историци са имали късмет, че писателят е бил в чужбина, та е трябвало с писма да контролира издаването на книгата си, иначе „мълчаливецът“ Йордан Йовков едва ли би оставил някакви сведения за работата си. Но той грижовно е бдял над издаването на книгата си в отдалечената София и е пращал тревожни епистоларни наставления. А и приятелят му Н. Лилиев е бил любител на жанра „писма до приятели“, поради което до нас са достигнали повече документи за раждането на тази книга, станала шедьовър на националната ни литература. А „акушери“ на книгата са били не кои да е, а такива изтънчени ценители на литературата като Боян Пенев, Николай Лилиев и Владимир Василев. Родилните мъки на Йовков с тази книга са били толкова големи, че след десет години, вече след смъртта му, Владимир Василев пише специална статия в сп. „Златорог“ – „Йовкови тревоги около „Старопланински легенди“. Какви са тези „тревоги“? Те се съдържат в писмата на Йовков до приятелите му и се свеждат до следното му признание: „Към тая книга (заслужено или не) аз имам най-голяма слабост и затова чакам да я видя в най-хубав вид. Дано успеем!“ А „указанията“, които праща на приятелите си, дават представа за ясната му концепция за структурната цялост на книгата. Разказите са подредени от писателя в строг ред, който по никакъв начин не бива да се променя. Особено държи Йовков на последния разказ, „защото като епилог, като заключителен мотив е 10-ият разказ „На Агликина поляна“. На тая страница свършва цялата книга и последните редове, като се прочетат, трябва да се затвори. Защото там има юнашка смърт, умира възкресеното в книгата минало – „Балкана пее хайдушка песен“. Това указание на Йовков е важно не само за „издателите“ на книгата му, но и за бъдещите интерпретатори. В него се съдържа авторовото разбиране за монолитното жанрово-структурно единство и цялостност на книгата, но също така и за традицията, към която тя е отнесена чрез цитирането на Ботевия стих.

Имам предвид Балкана като стожерен символ, дал не само заглавието на книгата, но и създал духовното є пространство. Впрочем заглавието на тази забележителна българска книга се появява като подзаглавие още в първия публикуван разказ на Йовков през 1910 г. „Овчарова жалба“. Под това заглавие е добавено „Старопланинска легенда“. Забележете, единствено число – това е просто една „старопланинска легенда“. Седемнадесет години след тази публикация вече цялата книга се нарича „Старопланински легенди“. Пътят от превръщането на подзаглавието в заглавие е траел седемнадесет години – това е времето, в което един начинаещ белетрист (преживял три войни, националните катастрофи, загубата на скъпата на сърцето му Добруджа, гражданската война и погромите в родината му, седемгодишен мълчалив и досаден чиновнически труд в чужбина) се е превърнал в класик на националната си литература. Защото, както казах, тази книга става национално литературно събитие.

Книгата е наречена „Старопланински легенди“ не просто защото авторът е решил да напише още девет подобни на „Овчарова жалба“ разказа. Строго погледнато, не всички от фолклорните извори на тази книга са „старопланински“. Васил Дечов е разказвал на Йовков и родопски легенди, които също са били сред изворите на Йовковото вдъхновение, тъй че книгата е плод на много по-широки, погледнато от географска гледна точка, фолклорни извори. Но „Старопланински легенди“ не е заглавие, което има локален смисъл, какъвто е имало подзаглавието на „Овчарова жалба“. И тук трябва да си припомним Ботевия стих, който цитира в писмото си Йовков. Защото именно Балканът – и то не като географско понятие, а като вече утвърден национален, исторически и художествен символ – е образно-символният стожер на Йовковата книга. А този символ – от народната песен през Ботевата поезия до „Кървава песен“ на Пенчо Славейков – има богато и важно развитие в националното художествено съзнание. Най-ясно то кристализира като високо баладично пространство на подвига в „Хаджи Димитър“ на Христо Ботев. (В „Кървава песен“ на Пенчо Славейков образът на Балкана е всъщност „цитат“ от Ботев. И то не защото П. Славейков наистина прави реминисценции и парафрази на Ботевия стих, щом стане дума за Балкана. А защото – въпреки че за него е свързан с лични детски спомени, които той носталгично призовава – по същество смисълът на Балкана като „образ символ“ у Славейков е „зает“ от Ботев). Именно този „образ символ“ „заема“ от българската – митологично-фолклорна, Ботева и Пенчо-Славейкова – традиция и Й. Йовков.

Но не като „цитат“!

Защото Йовков до такава степен и по такъв начин естетизира „заетото“ от традицията символно духовно пространство на Балкана, че то придобива съвсем нов смисъл.

Ботев естетизираше чрез високото баладично пространство на Балкана Подвига, Смъртта в името на Свободата на народа. Йовков дори в Подвига и Смъртта вижда Красотата. У Ботев Любов и Омраза бяха равноценни. У Йовков е останала само Любовта и Красотата. Ако девизът на Ботев беше „Свобода или смърт юношка“ или по-точно „Смърт юнашка за свобода“, девизът на тази Йовкова книга би могъл да бъде „Има нещо... което стои над всичко друго – любовта между хората“ – „незабележимата сентенция“, с която завършва разказът шедьовър от предишната му книга.

Забележете – ако Народът е висшият критерий в поетиката и етиката на Ботев, у Йовков този висш критерий е Човекът като индивид.

Забележете – там, където става дума за единствената исторически легендарна личност („Индже“), Йовков не естетизира някакъв негов исторически подвиг, дори не нравственото преображение на героя от разбойник в „защитник на сиромаси“, а поетизира нравствения катарзис у човека Индже.

Равнището, на което Ботев разглежда своите герои, е историческо, това у Йовков е екзистенциално. Ако кулминацията при Ботев е пролятата кръв в името на някаква надлична кауза, кулминацията в „Индже“ е – „Първата сълза, която Индже беше пролял през живота си“ – морално-психологическият катарзис, нравственото просветление на героя.

На мястото на хайдушко-юнашката романтика и подвига в името на народната свобода от възрожденската епоха, на мястото на народно-колективистичния патос и „култа към героите“ от Вазовата епоха идва възхвалата на красотата и любовта, култът към индивидуалните нравствени и психологически стойности. Ако героят на Вазов е Българинът, героят у Йовков е Човекът. Не че у Вазов всички герои са българи, нито че българите у него са само с положителни качества, но човешките добродетели у Вазов имат смисъл само с оглед на върховната мяра на националната кауза. В „Старопланински легенди“ героите са българи, турци, цигани – всички представени в равноправен екзистенциално-хуманистичен план. Не че Йовков не изобразява (когато сюжетът го изисква) тегобите на робството, както е в „Индже“, „Юнашки глави“, „Най-вярната стража“, но в центъра на повествуванието му е индивидуално-хуманистичната проблематика. Би могло да се каже, че с тази книга Йовков извършва една, ако мога така да я нарека, хуманистична дегероизация. И е твърде любопитно, че това е обща тенденция в балканските литератури през ХХ в. след националногероичния патос от епохата на Балканското възраждане. Горе-долу по същото време, когато и Йовков, в самото начало на 20-те години, в първата си прозаическа творба „Пътят на Алия Джерзелез“ Иво Андрич взема един популярен герой от босненския фолклор (нещо като мюсюлмански Крали Марко), но го представя не като „юнак над юнаците“, страшилище за враговете си, а слязъл от коня, безпомощен в най-обикновена житейска ситуация, която не би представлявала трудност за никой обикновен човек – Алия е станал малък, жалък, нещастен, слаб пред тайнството на женската любов.

Подобна „операция“ е извършил Йовков и с легендарния (от българския фолклор) Индже. Неговите юначества (и в двете му героични пози – и като „страшен разбойник“, и като „закрилник на сиромасите“) са само фон на същинската му душевна драма.

В разказа на Йовков „историческото“ е само фон на екзистенциалното. Ако въобще може да се каже, че фонът на тази лична драма е исторически, тъй като и той е представен през призмата на легендата. Йовков е психологичен, а не фолклорно-епичен, въпреки че е стилизирал жанрово разказите си като „легенди“. А психологичното, както е известно, разяжда епичното. Още по-подчертана е дегероизацията в разказа „Юнашки глави“. Не само от мотото става ясно, че действието се развива по време на Априлското въстание. Но не „пиянството на бунта“ и не „възхвалата на падналите герои“ е основният патос на разказа. А бащината мъка, непоправимата и незаменима с нищо човешка загуба. Дядо Руси вижда набучената на кол глава на сина си Стефан след бунта и успява да се съвземе и да преглътне сълзите си, но не от патриотична гордост от неговия подвиг, а от човешка гордост и достойнство пред поробителите. Но нищо не може да утеши бащината скръб и той си мисли: „Защо беше всичко това?“ Има толкова дълбока човешка мъка, пред която дори националногеоричната патетика е неуместна.

Дори когато в разказите на „Старопланински легенди“ героите са хайдути, бунтовници, юнаци (както е в „Шибил“, „Най-вярната стража“, „Юнашки глави“, „Овчарова жалба“, „Индже“), те са представени не със социалната роля, която играят в историята (макар че тя не е премълчана), а с индивидуалните си човешки драми, най-често свързани с най-възвишеното и най-човешкото според Йовков чувство – любовта.

Шибил изоставя „хайдушките правила“ заради любовта си към дъщерята на Велико кехая Рада, за да намерят и двамата смъртта си. Но от тази смърт струи трагично величие и красота. В „Овчарова жалба“ Стефан става хайдутин само защото най-близките му са го лишили от изгората му и от любовта. В човешките чувства Йовков почти демонстративно е изравнил персонажа. Чутовни юнаци тук са приравнени в чувствения си живот с най-обикновени хорица. Трагично величие струи от образа на циганката Божура, удавила се, когато разбира за смъртта на недочакания любим Василчо, и в нравствено отношение тя превъзхожда и левента Василчо, и хубавицата дъщеря на хаджи Вълко – Ганаила.

Смъртта като върховна, гранична ситуация на човешкото битие твърде често присъства в „Старопланински легенди“ (само в един разказ от книгата – „Кошута“ – липсва смърт) и тя най-често е съдбовно сплетена с любовта. В самата кулминация на любовния си устрем един към друг умират Шибил и Рада. Изгарят в пламъците, вкопчилите се един в друг за любовта на Ранка съперници от „Най-вярната стража“. Удавя се от любовна мъка Божура. В „Постолови воденици“ Марин убива прелъстителката Женда и по-щастливия си съперник и заместник. Като божие наказание и осъществено проклятие и възмездие Гърбавото убива баща си Индже. Умира безвестно в мъката на неосъществената си любов Стефан от „Овчарова жалба“. Тази толкова честа в „Старопланински легенди“ смърт се появява, за да подчертае напълно новата концепция за смъртта у Йовков в сравнение с концепцията за смъртта у Ботев и въобще в по-ранните литературноисторически епохи. Смъртта у Ботев е в името на отечеството, смъртта у Йовков в името на любовта. Само в един, последния в книгата разказ, „На Агликина поляна“, както показва и самото му заглавие, Йовков отново изкачва героя си върху традиционния пиедестал на българския подвиг – Балкана, където героят му умира. Но не от юнашка смърт, както е у Ботев, нито в името на любовта, както е най-често в другите разкази на Йовков. Издъхва от старост. Това не е традиционният образ на хайдутин, а на един престарял човек, бивш войвода, у когото са се събудили „старите“ хайдушки привички и който за последен път се качва на Балкана – но вече като пространство на спомена. В този последен разказ, на чието епиложно значение Йовков много държи, писателят съзнателно „цитира“ Ботевия образ на Балкана, но вече в един нов – индивидуално творчески и литературноисторически – контекст.

Макар и да цитира Ботевото „Балканът пее хайдушка песен“ и да „заема“ от него образа символ на Балкана, Йовков всъщност дискретно спори с Ботев. Съвсем в духа на възрожденския революционен патос Ботев естетизира въоръжаването:

 

Аз вече пушка нарамих

и на глас тичам народен.

 

А забележете как у „страшния хайдутин“ Шибил Йовков поетизира точно обратното – разоръжаването:

„А Шибил се разпасваше и сваляше от себе си пищови с позлатени дръжки, кулаклии ножове, работени със сребро паласки – всичко това, което за него беше вече тежко и непотребно бреме“ (к.а. – С.И.).

Впрочем този дискретен спор с Ботевата концепция за Балкана има още едно пространствено динамично измерение. Ако целият патос на лирическия герой в поезията на Ботев е извисяването, стремежът към високото баладично пространство на Балкана, в противовес на това движение нагоре още в първото изречение на първия разказ от „Старопланински легенди“ – „Шибил“ – Йовков очертава точно обратната посока на движение в пространството – слизането:

„Шибил, страшният хайдутин, когото заптиета и кърсердари търсеха под дърво и камък, слизаше от планината и отиваше да се предаде“ (к.а. – С.И.).

Писател, който с такава настойчивост подчертава важното смислово значение на „последните редове“, с които завършва книгата му (в цитираното по-горе писмо), едва ли е възможно да не е съзнавал изключително важното „камертонно“ значение (и звучене) на първите редове. И това – мисля, не толкова несъзнателно – подчертаване на слизането в противовес на извисяването у Ботев е подсилено с още един (почти кощунствен спрямо възрожденската революционна етика) момент – Шибил отива „да се предаде“ – нещо невъзможно за етиката на Ботев.

В това слизане и разоръжаване на героя от първия разказ в „Старопланински легенди“ е образно въплътен спорът на Йовков с Ботев. Защото – спомнете си – и у Ботев има една мечтана визия „след победата“. И Ботевите юнаци „слизат“ от Балкана. Йовков всъщност изразява концепцията на един нов исторически и естетически етап. Оттук насетне продължава „слизането“ му от Балкана („Старопланински легенди“) към „равнината“. Следващите му циклични книги – „Вечери в Антимовския хан“ и „Ако можеха да говорят“ – са вече равнинно-добруджански. И ако средищният символ на „Старопланински легенди“ беше Балканът, основни символи на следващите му книги стават Ханът (като средище на човешки срещи и съдби) и Чифликът (като средище на задружен човешки труд и живот, следващ природните закони).

 


напред горе назад Обратно към: [Българската литература XX век][Светлозар Игов][СЛОВОТО]

 

© Светлозар Игов. Всички права запазени!

 


© 1999-2017, Словото. WEB програмиране - © Пламен Барух