напред назад Обратно към: [Българската литература XX век][Светлозар Игов][СЛОВОТО]



Молитвите на балканския Йов


Най-одухотвореният български разказвач и един от световните майстори на разказа Йордан Йовков има разказ, наречен „Вълкадин говори с Бога“.

Героят на този разказ е старец с библейско-патриаршеска осанка, глава на богат и щастлив род. Богат – най-вече с щастието на един мирен и плодовит труд, за който земята се отблагодарява щедро. В кратко време старецът Вълкадин е сполетян от най-голямото нещастие, което може да сполети човека – умират и тримата му синове. Единият загива на война. Другият – в политическите междуособици на размирните следвоенни години. Не след дълго умира и третият, най-обичан син – жертва на общата беда, постигнала рода и родината, принуден да живее в отсечената от отечеството земя.

Съкрушеният старец Вълкадин се оттегля от хората и потъва за тях в мълчание. Но в това свое мълчание Вълкадин отправя поглед към небето и въпросите си към Бога:

„Кои са тез, дето съдят хората и редят световните работи, кой им дава таз сила, имат ли Господ? Не са ли родени и те от майка и няма ли да умрат като всички хора? Как може да се тегли граница ей тъй е, дето се случи – да оставиш гробищата в една държава, а в друга близките на умрелите? Да тръгнеш да идеш при брата си, сина си да тръгнеш да видиш – и да те срещне някакъв си чужд войник, дошъл кой знае отде, да насочи срещу ти пушка, нож и да каже: „Назад!“ У дома си да си, и да те пъдят. Как може да става туй, Господи, как?

Кой хвърля брат против брата и син против баща?

Защо доброто го няма, а злото се шири? Да те подгони мечка, ще срещнеш вълк, да избягаш от оса – змия ще те ухапе. Няма милост, няма блага дума, няма почит. Защо, Господи? Защо?

Защо убиват невинния и защо притискат сиромаха? Защо, Господи? Защо?

Земята ражда толкоз, колкото е раждала и по-рано. Защо има гладни, защо има голи и боси? А там, отвъд границата, що е? Чуждото се взема като свое, вкъщи е седнал прищълец и пъди навън стопанина, праща го като добитък в яхъра. Старците са навели глави, мъжете стискат зъби и мълчат. Защо в таквоз усилно време криеш себе си, Господи?

Защо?“

Не са ли това въпросите, които и днес отправят милиони хора на Балканите и по света към своите богове? Въпросите са същите, само оръжията са станали по-унищожителни и човешките трагедии – по-масови.

Не е ли старецът Вълкадин един балкански Йов, не отвежда ли образът на Йовковия герой и неговите безответни питания към Бога към архетипния библейски образ, отдавна превърнал се в загадъчен символ на човешкия бунт срещу немилосърдния Бог?

Образът на библейския Йов не случайно се е превърнал в средищен символ за размислите на десетки световни философи – от Киркегор до Лев Шестов, Николай Бердяев, Карл Густав Юнг и Мартин Бубер, които във връзка с него поставят основните въпроси за трагизма на човешкото същестувание.

Впрочем тук е мястото да кажем, че за разлика от традиционния библейски текст, където образът на Йов е редактиран по посока на смирението, покаянието и утехата в задгробния свят, първообразът на Йов в най-древния стигнал до нас вариант на Книга за Йов (т.нар. „Масоретски текст“) не е покорен раб Божи, а несмиряващ се бунтовник срещу несправедливия Бог. Именно този несмирен с безответността на Бога към отправените му въпроси за несправедливостта на света Йов предизвиква хуманистично-тревожните тълкувания на големите световни мислители.

В този смисъл Йов е образ символ на „всеки човек“ (everyman), по думите на един от най-видните изследователи на Книга на Йов М. Ястров (M. Jastrow, The Book of Job, 1920).

Кървавият възел, заплетен отново на Балканите през последните години, с особена сила ни кара да актуализираме изконните въпроси на библейския Йов и аз не случайно припомних разказа на Йордан Йовков за един балкански Йов, зовящ от дъното на душата си Бога:

„Защо, Господи, защо?“

Но въпросите на Йов – и библейския, и Йовковия – към Бога остават безответни и може би – нечути.

Човешката история ни дава безбройни примери за това, че гласът на разума и на човешката тревога рядко бива чуван, че най-често е заглушаван от крясъците на омразата и жестовете на ненавистта. Но гласът на тревогата не спира да зове за справдливост. „Гласът на разума е тих – пише Зигмунт Фройд в „Бъдещето на една илюзия“, – но той не се успокоява, докато не сполучи да бъде чут. Макар че него отново и отново, безкрай пъти го поставят на мястото му, той продължава да настоява да бъде чут.“

Бунтът на хората срещу несправедливостта, битката им за справедливост никога няма да секнат.

Както не спира своите въпроси към Бога героят от разказа на Йордан Йовков.

Това е моят размисъл по темата „Молитва за ХХI век“.

Но не живеем ли вече в ХХI век?

Според мнозина днешни историци ХХ век е започнал на 28 юни 1914 година с изстрела в Сараево и е завършил на 9 ноември 1989 година с падането на Берлинската стена.

Но разрушена ли бе наистина стената, която разделяше светове и хора? Не бе ли само преместена другаде като кървав зид от човешки трупове! Не бяха ли съградени на Балканите, в Източна Европа и по света нови берлински стени между хора и народи?

През 1989 година на срещата на балканските писатели в Бор завърших своето есе „Homo balсanicus: кръстопътният човек“ с думите: „Балканите може би наистина са барутен погреб, но и барутът е вносен, и фитилите водят извън Балканите.“

Твърде скоро след това фитилите бяха запалени и барутът на Балканите се взриви.

Повтарям тези някогашни свои думи не за да свидетелствам за някакво свое пророчество. Не е Бог знай какво пророчество да видиш очевидното и да усетиш мириса на барут, който никога не е престанал да кади въздуха на Балканите и по света. Впрочем Балканите не са нещо друго освен света. Те са умален модел на един свят, разделен от етнически, верски, политически, социални и какви ли не още омрази и вражди. Само че тук, на Балканите, те са може би сплетени така нагъсто, както никъде другаде по света. И може би затова сплетеният тук възел е така болезнено-неразрешим.

Историците, които затвориха границите на ХХ век в годините 1914–1989-а като че искат да кажат, че историята се повтаря. Векът, започнал през лятото на 1914 година в столицата на Босна, изглежда като че и приключва на същото място. Но колкото и да са изкусителни някои исторически примери – не мисля, че историята се повтаря. Дори и когато се завръща със сходни жестове на същите места, където е заплетен или разплетен един исторически сюжет, историята не се повтаря. Времето между 1914-а и 1989 година е изпълнено с определен исторически опит. Осмислихме ли го?

Ако наистина живеем върху буре с вносен барут и фитилите водят извън Балканите – какво направихме, за да изнесем барута от нашите предели и да отрежем огнеопасните фитили? Какво направихме, за да угасим ендемичната омраза, която бликва периодически на Балканите и за която говори в своя станал пророчески разказ „Писмо от 1920 година“ Иво Андрич? Какво направихме за съжителството помежду си на Балканите? Не сме ли ние, които често решаваме споровете помежду си, викайки на помощ т. нар. „велики сили“? Не сме ли ние, които нерядко се молим на чужди богове да решават нашите проблеми?

Кому да отправим своята молитва за ХХI век?

На кои богове?

Бог не отговаря на молитвите на човека.

Молитвите са безответни.

И библейската Книга на Йов, и притчата на Йордан Йовков за един балкански Йов внушават, че Бог отговаря на човешките въпроси с мълчание.

Но това мълчание не означава нищо.

Това мълчание означава, че отговорът на въпросите, които човек очаква от Бога, е в неговата собствена отговорност.

Отговорност – за своите любови и омрази, за своите дела и безделия, за своя избор и за своя отказ.

Или – казано с думите на големия сръбски поет Душан Матич:

 

Сам да решиш задачата

Неизбежна

Ти остава.

 


напред горе назад Обратно към: [Българската литература XX век][Светлозар Игов][СЛОВОТО]

 

© Светлозар Игов. Всички права запазени!

 


© 1999-2017, Словото. WEB програмиране - © Пламен Барух