напред назад Обратно към: [Българската литература XX век][Светлозар Игов][СЛОВОТО]



Антологията като форма на критика


Добре известен е афоризмът на Атанас Далчев, че „антологията е една форма на критика“. Струва ми се дори, че Далчев го е написал именно по повод на Гео-Милевата „Антология на българската поезия“, макар никъде да не споменава това. И към това ме навеждат не толкова някои спорове на критика Далчев с критика Гео Милев, а самата Гео-Милева антология. Защото никоя друга българска антология (ако изключим Пенчо-Славейковата „На Острова на блажените“) не доказва така добре тази мисъл.

При това Гео-Милевата антология доказва това не само косвено (чрез избора на творби, който е оценъчен акт), а и пряко – със своя предговор „Кратка история на българската поезия“.

Но преди да се спра повече на тази уникална антология на българската поезия като форма на критиката, би трябвало да кажа поне няколко думи за мястото на Гео Милев в българската литература и за Гео Милев като критик.

Впрочем, без да осъзнаем, че Гео Милев е колкото поет, толкова и критик (дори повече критик), едва ли можем да разберем мястото му в българската литература. Защото – за втори път след Пенчо Славейков – мястото на един творец в българската литература се определя в такава степен не само от „чисто“ художественото му, но и от критическото му творчество. А Гео Милев е и най-многостранната творческа личност в българската култура. Той е не само литератор, а и художник, и театрал. А като литератор е и поет, и публицист, и критик, и преводач, и редактор, и автор на поезия за деца. И като критик е не само литературен, но и театрален и художествен критик.

Но дори и да изключим художествената му и театрална критика – само като литературен критик Гео Милев е не по-малко значимо име в българската литература отколкото като поет. И като най-завършения (и най-краен) идеолог на българския авангардизъм. И като конкретен тълкувател и оценител на литературни явления. И като създател на най-лапидарния стил на българската критика. В това отношение той превъзхожда (и предхожда) и Атанас Далчев с неговите „Фрагменти“. (Това също ми дава основание да мисля, че Далчевият афоризъм за антологията като форма на критиката е най-вероятно вдъхновен именно от Гео Милев).

И така – значимото място на Гео Милев в българската литература се определя не само от чисто художественото му творчество, но и от неговата критика.

Що се отнася до другия аспект, според който се определя мястото на Гео Милев в българската литература, необходимо е да се преодолее една дълги години насаждана идеологическа заблуда. Тя се изразяваше чрез схематичната формула, че Гео Милев е станал голям поет, защото чрез поемата си „Септември“ е преодолял „модернистичните си увлечения“ и е стъпил на „правилния път на социалистическия реализъм“. Това че „Септември“ е поетически връх на Гео е несъмнено. Само че поемата „Септември“ е художествен връх не защото чрез него Гео е преодолял модернизма си, а именно защото тя е най-зрелият плод на експресионистичната му поетика. И ние ценим Гео Милев като голям български творец не защото е „преодолял“ модернизма, а именно защото е най-завършеният творец на българския модернизъм, идеологът и най-представителният творец на неговия трети, авангардистки, експресионистичен етап.

След тези две необходими предварителни уточнения за мястото на Гео Милев в българската литература нека обърнем поглед към неговата „Антология на българската поезия“ (1925). Тя е не само най-зрелият Гео-Милев литературнокритически и литературноисторически синтез, но и най-хубавата антология на българската поезия въобще.

С това съвсем не искам да подценявам други български поетични антологии, макар те да не ми се виждат нито особено много, нито особено добри, ако ги сравним с подобни книги в други национални литератури.

Преди Гео-Милевата в България се появяват три по-значими антологии. Въпреки ценното си културноисторическо значение „Българска христоматия“ на Иван Вазов и Константин Величков не е нито само поетична, нито съставена само от български творби антология. Първата същинска и ярко физиономична антология на българската поезия правят Димитър Подвързачов и Димчо Дебелянов през 1920 г. Ценна като концепция е антологията „Млада България“ (1922) на Иван Радославов, но тя е антология само на съвременната (1905–1922) поезия.

След Гео-Милевата се появяват доста антологии на българската поезия. Но – като изключим от тях някои тематични антологии – никоя друга авторска антология на българската поезия не може да съперничи на Гео-Милевата по яркост на индивидуалната концепция, макар че сред тях има немалко полезни и добри – от „Български поети“ (1926), съставена от Теодор Траянов, Николай Лилиев и Венко Тинторов до „Българска лирика“ (1941) на Петър Динеков.

Като изключим някои добри тематични антологии, след Втората световна война у нас излизат няколко антологии на българската поезия, но те не са индивидуално авторски, а колективни, без ясна антологична концепция, и в по-голяма или по-малка степен плащат данък на конюнктурни идеологически критерии.

В този смисъл Антологията на Гео Милев си остава и до днес най-ярката като авторска концепция антология на българската поезия.

„Антология на българската поезия“ е най-късният и зрял плод на антологичните усилия на Гео Милев. Защото неговата антологична склонност съвсем не се изчерпва с това заглавие. Гео Милев съставя още три антологии – „Антология на жълтата роза“ (1919), „Кръщение с огън и дух“ (1923) и „Антология на червената роза“ (1924).

А и неговите „хвърчащи“ лирически листове, календари, библиотеки, неговите списания и алманаси издават същата антологична склонност като белег на критическия дух на поета, на неговия порив от най-ранни години да систематизира, тематизира и тълкува, да прави собствен ценностен подбор на литературните явления.

И тук ми се ще да кажа – колкото и да не обичам това „ако“ нито в историята, нито в литературата – колко много е загубила българската литература от ранната смърт на Гео Милев и в това отношение. Защото не се съмнявам, че ако неблагосклонната към своите таланти българска съдба бе дарила Гео Милев с повече живот, той би написал не само нови забележителни оригинални художествени творби, но сигурно би дарил българската литература и с огромен брой преводи, а вероятно и с различни нови антологични подборки из световната литература. Не се съмнявам, че Гео би създал цяла – и не се съмнявам, че би била прекрасна – библиотека от рода на „Световна класика“.

Книги като Антология (на една национална поезия) или История (на една национална литература) не могат да се създадат от всеки творец. И то не само защото за създаването им се изисква особена индивидуално-творческа склонност и дарба (и време за нейното култивиране). А защото се създават не само благодарение индивидуалната склонност и дарба на един творец. Но и в резултат на историческата зрелост на една литература. И тук отново си спомням афоризма на Далчев, че голяма поезия имат и примитивните народи, докато критиката е по-късен плод на културно-историческото развитие.

Както една история, така и една антология не могат да се създадат в ранни етапи от развитието на една литература. За тях се изисква извървян исторически път, изминат развоен цикъл.

Точно такъв развоен цикъл е извървяла вече българската поезия до времето, в което Гео прави своята антология. Защото от първите възрожденски стихотворения, през първите зрели поетически творби на Добри Чинтулов и П. Р. Славейков, през духовната висота на Ботев и поетическия размах на Вазов до Пенчо Славейков, Яворов и Лилиев българската поезия е извървяла един завършен цикъл. В предговора си към антологията, който представя една кратка история на българската поезия (така е и наречен), Гео Милев много добре посочва тази завършеност и затвореност на цикъла, като подчертава формалното съвършенство и виртуозност, до които достига стихът на Лилиев, чрез когото „българската поезия стана инструмент, способен да изрази всичко“.

Оттук, от това чувство за завършеност на един развоен цикъл идва и новаторският порив на Гео Милев да обнови българската поезия чрез „оварваряване“ – като антитеза на Лилиевото формално съвършенство, стигащо според Гео до стерилност.

Такива преходни епохи, в които се завършва един цикъл и се започва нов, са най-подходящи не само за антологии, но и за истории на литературата. И не е случайно, че именно в това време зрее класическата „История на новата българска литература“ на Боян Пенев. И не е случайно, че в това време първият специализиран върху поезията български критик – Васил Пундев – подготвя чрез изследванията си за първите български стихотворци, чрез изследванията си върху началото на зрялата българска поезия (според него – Добри Чинтулов, начало, което приема и Гео Милев, за разлика от Боян Пенев, който дава приоритет на П. Р. Славейков) чрез книги като „Днешната българска лирика“, една история на българската поезия.

Гео Милев всъщност е първият автор, създал жанрово специализирана история на българската литература. Защото, макар и сгъстена, неговата „Кратка история на българската поезия“ е всъщност първата история на българската поезия и първата цялостна жанрово специализирана работа по история на българската литература.

В този смисъл може да се каже, че „Антология на българската поезия“ е на първо място плод на делото на Гео Милев като историк на българската поезия. Това е жанрово-историческа, а не тематична (макар и след опита на тематичните му антологии) антология. И най-доброто доказателство за това е нейният предговор.

А този предговор не е плод на гениална моментна импровизация (на каквито „бързият“ гений на Гео Милев бе способен, за което има и много други доказателства). Той е плод на упорита и дълга литературноисторическа подготовка, ако въобще може нещо да се нарече „дълго“ в стремително-краткия Гео-Милев творчески път.

Още през 1921 г. Гео Милев печата на френски език във в. „L’Еcho de Bulgarie“ цикъл от статии върху български писатели (Вазов, Пенчо Славейков, Петко Тодоров, Пейо Яворов) и върху влиянието на чужди (руска, френска и немска литератури върху българската. На следващата година печата във в. „Трудовак“ статии за П. Р. Славейков, Раковски, Л. Каравелов и Ботев, както и триптиха „Три малки имена“ (К. Миладинов, Н. Козлев, Д. Чинтулов).

Тези четири малки цикъла статии (за възрожденските поети, за Вазов – две статии, за творците на кръга „Мисъл“, за влиянието на чужди литератури върху българската) сочат интересите на един литературен историк, който вече е овладял основните три епохи на новобългарската литература – възрожденската, Вазовата, Пенчо-Славейковата. А статията „Няколко предварителни думи“, с която започва цикълът във в. „Трудовак“ през 1922 г. (по-късно почти изцяло включена в „Кратка история на българската поезия“), показва, че авторът има вече и цялостна концепция за развитието на българската поезия и за някои основни развойни закономерности на българската литература. Целият този кръг от статии върху историята на българската литература (издадени през 1941 г. под редакцията на Мила Гео Милева под заглавие „Български литературни портрети“) показва две важни особености на Гео Милев, характеризиращи зрелостта му на литературен историк. Високата оценка, която Гео Милев дава на делото на Иван Вазов (потвърдена и в ред други текстове), сочи, че младият модерен поет вече е преодолял негативното отношение на своя учител Пенчо Славейков към патриарха на българската литература. А това е свидетелство за преодоляност на антитетичния етап на първия кръг на българската модерна литература („Мисъл“) спрямо традицията като основа на едно зряло литературноисторическо мислене. Втората особеност (която личи в триптиха, посветен на К. Миладинов, Козлев и Чинтулов) е в това, че въпреки стигащия до агресивен елитаризъм свой висок художествен вкус и язвителните му изказвания не само за посредственици Гео Милев има зряло литературноисторическо мислене, което оценява исторически художествения процес, с усет за значението на „малките имена“ (т. нар. poeta minores) в литературното развитие.

Когато към тези цикли от литературноисторически портрети и статии на Гео Милев прибавим и ред други негови статии и рецензии за традиционни и съвременни български творци (Димчо Дебелянов, Теодор Траянов, Емануил Попдимитров, „Поезията на младите“ и др.), ще видим, че и като литературен историк, и като литературен критик Гео Милев се е стремял да обхване цялостно развитието на българската поезия – качество, без което е невъзможна както литературноисторическата, така и антологичната дарба.

Концептуално-антологичната зрелост на Гео Милев се подготвя не само по линията на неговия стремеж да обхване литературноисторически развитието на българската поезия. Тя се подготвя и чрез пряко усвояване изкуството на антологията. Никак не е случайно, че един блестящ антологист като Пенчо Славейков е сред учителите на Гео. Пенчо Славейков е образец на младия авангардист далеч не само заради това, че е автор на антологии. Пенчо е влияел на Гео и с модерното си мислене, и с огромната си култура, и с копнежа си по европеизация, и с лапидарния си стил, и с презрението си към посредствеността, и с язвителните си оценки. Но особен е интересът на Гео към неговите антологии и на първо място – към „На Острова на блажените“. Влиянието на Пенчо в това отношение личи не толкова в преки изказвания и оценки на Гео за делото на неговия предшественик, колкото в поуките от неговия опит, стил и концепции. В това отношение любопитно е, че Гео, който пръв оцени Пенчо Славейков като „голяма фигура“ в българската литература заради неговата „естетическа проповед“, всъщност го оценява не особено високо като поет. Дори направо му отрича качеството поет: „Вазов беше истински поет, роден с дар и чувство, а Пенчо Славейков не беше поет. Той беше само естет“. И след като добавя, че е създал и някои „класически шедьоври“ в българската литература, смята, че те са може би „несъзнателна реминисценция“.

Тази на пръв поглед „несправедливост“ на Гео Милев в отношението към Пенчо Славейков може да се обясни с желанието му да реабилитира неоценения от Пенчо народен поет. Но тя има като главно основание съзнанието, че значението на Пенчо е не толкова „като поет“, а като културен идеолог — естет и критик, като цялостна „голяма фигура“. В този смисъл, за да оцени по-точно значението на Пенчо като цялостна голяма фигура, Гео го подценява донейде като поет. Но все пак го нарича „втори основен етап в развитието на българската поезия“ и го нарежда като поет след Ботев, Вазов и Яворов.

Освен за високия пример на „На Острова на блажените“ Гео Милев се изказва и за други антологии и в това отношение ред негови статии и рецензии са показателни за неговата антологична концепция. Такава е рецензията на Стилиян Чилингиров за „Антология болгарской поэзии“ (сп. „Пламък“, г. I, кн. 1), преведена от А. М. Фьодоров. Като започва с унищожителна оценка за автора на предговора, рецензентът отбелязва и лошия избор, и неравностойността на преводите. Конкретните примери потвърждават блестящото познаване на българската поезия, верния усет за индивидуалността на поетите и най-характерните им творби. Проличава и съзнанието на Гео за различните типове антологии и за техния културно-репрезентативен характер: „Една антология на чужд език се прави не за изучаване на родната литература в гимназиите, а за да се запознаят чужденците с най-хубавите плодове на нашата поезия.“

Но не само солидното познание на историята на българската поезия, нито само интересът на Гео към антологичното изкуство и собственият му антологичен опит го подготвят като антологист. Цялостното му дело на поет и критик, преводач и публицист го подготвя за създаването на една образцова антология. Особено трябва да изтъкнем тук лапидарния стил на Гео, култивиран в цялото му критическо и публицистично дело. Ето само някои от блестящите в лапидарността си формулировки на Гео. За Ботев: „първото спонтанно избухване, пролетният вятър на пречистения в горнилото на робството български дух“, „непосредно отражение на расовия гений във всичката негова първичност — смел, горд, без вериги“, „върховна еманация на българския народ като раса“. За Вазов — „основа и традиция на младата българска литература“. За Стоян Михайловски — „оригиналният със своите велеречиви парадокси“. За Кирил Христов — „своего рода индивидуалистично-еротично епикурейство“, „сляп нагон за индивидуалистично самоизживяване на новобългарската полуинтелигенция“. За Яворов — „втора еманация на расовия гений“, „еманация на един обратен комплекс от енергия, събрана в колективния дух на българското племе“.

„Кратка история на българската поезия“ е своеобразен синтез на цялата критическа дейност на Гео Милев — не само защото резюмира неговото мнение за българската поезия, но и защото синтезира най-добрите качества на критическия му дух — точност на оценката, улавяне на най-характерното в индивидуалната същност, гъстота на мисълта, лапидарен стил. Този предговор е един от шедьоврите на българската критическа мисъл.

В „Кратка история на българската поезия“ е дадена и една оригинална периодизация.

Гео Милев поделя българската поезия на четири етапа, свързани с имената на Вазов, П. П. Славейков, П. К. Яворов и Лилиев. Прави впечатление, че поезията до Вазов, включително и геният Ботев, са отнесени към нещо като предистория на българската поезия, която Гео нарича „организационен период“. От днешна гледна точка това отместване на възрожденската поезия в предисторията, също както и негативното отношение към „старобългарската литература“, която според автора „не е литература в днешния, модерния смисъл на думата, а „само граматика, в най-добрия случай — упражнение в писменост“, не е много справедливо, но то е характерно за този етап на българската литература, когато тя трябва да се конституира като модерна литература. Има основание и свързването на отделните етапи на българската поезия (а те до голяма степен съвпадат и с общите литературни периоди) с най-крупните личности, които ги представят (и започват) — Вазов, Пенчо и Яворов са наистина родоначалници на цели периоди на българската литература. В известен смисъл не особено точно (дори с критериите на Гео) е посочването на Лилиев като четвърти етап, защото Лилиев завършва, а не започва (както останалите трима) нов период. Но всъщност Гео го е посочил точно като завършек — при това не само на един микро-, а на цял макропериод в българската литература и това е точно.

Ценността на Геовата Антология, разбира се, не е само в брилянтния є предговор, а в единството между изложената в предговора антологична концепция и избора на творци и творби. Този избор представя българската поезия чрез нейното високо равнище, с един набор от значими поети и най-добри техни стихотворения. В този смисъл антологията на Гео е не само жанрово-историческа, но и национално културно-репрезентативна, според високите изисквания, които той излага във вече споменатата рецензия за „Антология болгарской поэзии“.

Въпреки че като тип антология (на националната поезия) Гео-Милевата книга е подчинена на един исторически принцип, този принцип не изключва, а според автора дори предполага, един висок художествен критерий.

В някои случаи този критерий може да ни изглежда доста строг. Определение като „журналистът Каравелов“ може би подценява писателя Каравелов, но все пак като писател Каравелов е преди всичко белетрист, като стихотворец авторът на „Българи от старо време“ е твърде слаб.

Дори когато ни се струва, че някои поети са подценени — например Дора Габе и Николай Ракитин — не бива да забравяме, че тяхното по-зряло поетическо развитие настъпи едва след излизането на антологията на Гео. Донейде може би са подценени Константин Величков и Мара Белчева. Ала и тук Гео Милев има своето право не само от позициите на един личен избор, но и като един изключително висок критерий за подбор.

Свидетелство за този критерий са не само невключените, но и включените най-млади автори. Въпреки съзнанието, че приключва символистичния цикъл на българската поезия, тук е включен — още по най-ранните му (а според мен и най-хубави) творби „Анна“ и „Гибел“ — един такъв самотен и със „загадъчна хубост“ поет като Иван Хаджихристов. Също така прецизно са представени и ред млади тогава поети от символистичния кръг като Емануил Попдимитров, Людмил Стоянов, Николай Лилиев, Христо Ясенов, Николай Райнов, Христо Смирненски, когото Гео Милев цени заради „новите социални мотиви“, но разработени със „старите средства на Лилиев и Людмил Стоянов“, е представен с три стихотворения и цикъла „Зимни вечери“, в който вече се набелязват чертите на нова поетика.

Въпреки ярката си субективна нагласа и високия си до безпощадност критерий на подбора Гео Милев съвсем не робува на субективистични пристрастия. В този смисъл е прав в своята финална самооценка, че „се е отнесъл към работата си със строга научна обективност“. Което не изключва и самосъзнанието, че „в края на краищата всяка антология е отражение на личния вкус и разбиране на съставителя си“.

Антологията на Гео Милев е пример за щастливо съчетание на „строга научна обективност“ и „личен вкус и разбиране“. И именно в това е ценността є на най-добра авторска антология на българската поезия. Защото без подобно щастливо съчетание една антология би се изродила или в ексцентрично-оригинална, но непредставителна книга, или в унило „подробна хроника на литературното развитие“.

Антологията на Гео Милев има класическо значение за българската литература не само защото синтезира литературно-исторически, национално-репрезентативни и дори популяризаторски критерии. При цялото изпълнение на тези функции тя не загубва значението си и на дързък естетически експеримент. И не би могло да бъде иначе при дух като Гео Милев, който е и най-смелият експериментатор в българската национална култура. А този експериментаторски дух иде не само от предпочитанията на Гео Милев (продиктувани от различни подбуди — към Вазов от желанието му да реабилитира обругания народен поет, към Яворов и символистите — от симпатията му към модерните насоки). Една антология е винаги естетически експеримент, както казва един поет, „не само защото се опитва да представи един кохерентен вкус или поглед към литературата, но и защото поставя стихотворенията и поетите, които е избрала в една рамка, в една естетическа среда, в един контекст, в който те никога по-рано не са били“. Ако антологията „Млада България“ (1922) на Иван Радославов например е само свидетелство за кохерентен модерен вкус, антологията на Гео Милев „свързва“ чрез своята развойна концепция поети като П. Р. Славейков, от една страна, и Емануил Попдимитров, Николай Лилиев и Николай Райнов — от друга, Ботев и Вазов, от една страна, и Теодор Траянов, Трифон Кунев, Димитър Бояджиев и Иван Хаджихристов — от друга. Подобно пъстро на пръв поглед съжителство бе непознато по-рано за българската литература и именно чрез този присъщ на антологията като жанр естетически експеримент Гео Милев създаде синтез, подготвящ единната визия на националната литература — и като исторически развоен процес, и като цялостна литературна общност.

След Гео Милев българската поезия измина дълъг и плодотворен цикъл на своето развитие. В този смисъл неговата „Антология на българската поезия“ днес не може да се ползва като приложна христоматия за изучаване на цялостния исторически път на българската поезия. Но Геовата антология не е и само документ за ярката индивидуално антологична (а казах вече, че тя е и критическа) дарба на своя създател. Нито само антология за един етап от развитието на българската поезия. Смея да кажа, че без тази антология не само нашето виждане за поезията преди Гео би било друго, но че без тази Антология и пътят на българската поезия по-късно би бил по-друг. Чрез тази своя саморефлексия българската поезия подготви и своя бъдещ път. В този смисъл Геовата антология не само е импулс за създаването на по-късни (включително и бъдещи) антологии на българската поезия, но и сама предопределя донейде техния облик дотолкова, доколкото е предопределила в известна степен и последвалото поетическо развитие. Защото всяка ретроспектива е и перспектива.

Традицията не е само памет за миналото, тя е и завет към бъдещето.

 


напред горе назад Обратно към: [Българската литература XX век][Светлозар Игов][СЛОВОТО]

 

© Светлозар Игов. Всички права запазени!

 


© 1999-2017, Словото. WEB програмиране - © Пламен Барух