напред назад Обратно към: [Българската литература XX век][Светлозар Игов][СЛОВОТО]



Литературно-историческият парадокс


Боян Пенев е несъмнено забележителна фигура на българското културно строителство, класикът на българската литературна историография. Но прочита на неговото дело рядко надмогва признателните и все пак банални констатации. А един по-вглъбен поглед в делото му ще разкрие стаения драматизъм на българското духовно битие, неистовата „жажда за традиция“, която измъчва българския интелектуалец в погледа към разпокъсаната, дисконтинуирана българска историческа традиция. (И до днес някои оплакват разпокъсаното географско тяло на България, но същинският проблем е разпокъсаното є, неосмислено като духовен континуум, историческо тяло).

Известен е може би най-старият от парадоксите, с които се проблематизира литературната история – че когато е история, не е литературна, а когато е литературна, не е история.

Всъщност това и не е парадокс, а истината, че литературата има метаисторическо битие – създавани във времето, литературните творби живеят над времето, в едно извънвременно духовно пространство, за което говори Т. С. Елиът в забележителното си есе „Традиция и индивидуален талант“.

Омир и Умберто Еко, Хезиод и Самюел Бекет стоят един до друг в нашите библиотеки, представят непосредствена даденост, за разлика от историческите „събития“, които отлитат едно след друго във времето и които традиционните историци смятат, че ре-конструират, макар че всъщност историкът само интерпретира техните следи (доколкото ги има). Тъй че литературата, право погледнато, няма история, тя не изчезва като историческите събития в миналото, тя винаги е тук и сега, налична, можем дори да прочетем Еко и Бекет преди Омир и Хезиод. И всъщност винаги така четем, дори най-педантичните историци, които смятат, че виждат нещата, както са станали – „вървящи от миналото към бъдещето“, всъщност четат историята ретроспективно, не я ре-конструират, а я конструират.

Но не за този парадокс става дума тук във връзка с Боян Пенев. А за друго. Нашата критика не без основание (най-настоятелен е в това Михаил Неделчев) е определяла труда на Боян Пенев като „епос“. И аз съм склонен да прибавя Боян-Пеневата „История на новата българска литература“ към трите класически български летописни книги – към „Записките“ на Захари, „Строителите“ на Симеон Радев, „Път през годините“ на Константин Константинов.

Класическата книга на Боян Пенев е също епос. Въпреки позитивистичната си изследователска насоченост като градиво, тя – ако си послужа с думите на Хейдън Уайт, „притежава глъбинно структурно съдържание, чиято природа е в най-общ смисъл поетична“. А ако трябва още по-определено да назовем моделите на сюжетиране у Боян Пенев – съчетава епопейни и трагедийни глъбинни структури. Класическата книга на Боян Пенев „История на новата българска литература“ е епос. Но дали на литературата?

Боян Пенев завършва своя труд с Ботев. Целият негов монументален опус, неговият opus vitae, всъщност представя проправяне на пътя на българската литература към Ботев. А – и то не само в популярните представи – същинската българска литература за мнозина започва с Ботев. С Ботев започва днес кандидатстудентската програма за изпита по литература; с Ботев започва своята взискателна антология на българската поезия поетът Борис Христов; с Ботев започват някои истории на българската литература.

Всъщност Боян Пенев е един от онези, които създават тези представи за същинската литература, воюваше за такава „художественост“, каквато се създава в епохата на Ботев, та и доста след него, след Вазов дори. Впрочем, Боян Пенев полагаше началото на българската поезия у П. Р. Славейков; Васил Пундев в спор с Боян Пенев виждаше това начало у Добри Чинтулов. Тези представи за „художественост“ бяха създадени най-напред от кръга „Мисъл“, най-вече от Пенчо Славейков и д-р Кръстев, в чийто духовен обсег се формира Боян Пенев. Но независимо от това къде се полага началото на същинската „художественост“ – у Чинтулов, у П. Р. Славейков или у Ботев – тук е ядрото на парадокса, на който искам да обърна внимание у Боян Пенев и който придава на неговия историографски епически сюжет драматични черти. „История на новата българска литература“ на Боян Пенев завършва повествуванието си с онова, което самият Боян Пенев всъщност смята за начало на „същинската“ литература – последната глава на неговата книга е посветена на Ботев. В този смисъл Боян Пенев е написал не История, а Предистория на новата българска литература; със своя монументален исторически разказ Боян Пенев всъщност се опитва да освети онези „тъмнини дълбоки“, за които говореше Вазов, възпявайки Паисий. В този смисъл неговата класическа историографска творба, според собствените му мерки за художественост, е история не на литературата, а по-скоро на Възраждането, от което се ражда Литературата.

Бихме казали, че Боян Пенев е бил в плен на една „ретроспективна хипотеза“, чрез която, според Мишел Фуко, „съвременните науки си създават илюзии относно собственото минало“.

Но това е конститутивна за всяка модерна наука илюзия. Историците на романа, след Ервин Роде, започват своите повествувания за романа още от античната епоха, когато (както е известно) не е съществувало жанровото понятие „роман“.

Идеята за „началото“ е необходимата „ретроспективна илюзия“ на всяка история. А отместването на ретроспективния „праг“, който наричаме „начало“, все по-назад в „тъмнините дълбоки“, е водещият импулс на всяко историческо познание.

В този смисъл жестът на Боян Пенев да отмести далеч назад в „тъмнините дълбоки“ „началото“ на българската литература в сравнение с онова, което той смята за „начало“ на същинската литература, е конституиращият всяка историография жест, който придава на епическия му сюжет и драматична напрегнатост.

Но конституираща историческото познание идея не е само идеята за „началото“, още по-значима за конституирането на историята е идеята за континуитета.

„Историята на новата българска литература“ на Боян Пенев е всъщност история на нищото, на „тъмната дупка“ (или ако щете – на „бялото петно“), което лежи между онова, което неговите предшественици в литературната историография (Д. Маринов) наричат „старий век“ и „новий век“ и което в по-късните макро-периодизации на литературата се нарича „стара българска литература“ и „нова българска литература“ – две различни културни системи, при това и създавани на два различни литературни езика.

„История на новата българска литература“ на Боян Пенев е всъщност история на нищото между двете известни дотогава неща („старий“ и „новий“ век). Боян Пенев осветява „тъмнините дълбоки“ между тези две неща и ги прави едно – българска литература. Боян Пенев осветява „тъмнините дълбоки“, които зеят в пространството между старата и новата българска литература, отхвърля дисконтинуитета в българската литературна история. При това не бива да разбираме континуитета в плосък темпорален, линейнохронологически аспект. Литературата не е само – и дори не е преди всичко – исторически процес, има не само темпорално, но и виртуално, духовнопространствено измерение. Тя е не само темпорален континуитет, времева непрекъсваемост, но и пространствен континуум.

Разгледана сама по себе си „История на българската литература“ не е дори история, а предистория на новата българска литература, литературно-историческо изследване на един „междинен“ и пред-исторически (според критериите на Боян Пенев за “литература“) период.

Но може ли Боян Пенев да бъде историк на българската литература, ако е написал история не на „цялата“ българска литература, не дори на едната (новата), а на „нищото“ между тях?

Мои колеги, иначе добри изследователи и добри специалисти в „микролитературознанието“, и до днес смятат, че един специалист е толкова „по-специалист“, колкото по-тесен специалист е. Безпокоя се, че – ако си припомним известната шега – най-добри специалисти в такъв случай ще се окажат тези, които съвсем са стеснили областта си, т.е. знаят всичко за нищото. Подобни мерки обаче не са релевантни в областта на макролитературознанието, каквато е историята на литературата. Защото равнището на научната абстракция, с която се оперира в историята на литературата, е по-друго от равнището на научна абстракция, когато се интерпретира отделна творба, един автор или период от литературата. Литературният историк е „специалист“ не по множество от отделни микрообекти, които трябва да бъдат подредени хронологически, за да създадат „цялото“, той интерпретира националната литература като макрообект, като една смислова цялостност и единство, като единен мегатекст.

Именно в това отношение делото на Боян Пенев дава ключа към българската литературна история и именно затова той е класик на българската литературна историография. Защото Боян Пенев не е автор само на смятания за класически труд „История на новата българска литература“. И тук имам предвид не само множество отделни негови студии, статии, изследвания – както върху отделни автори и творби из историята на българската литература, така и на интерпретации за творци и творби от съвременната му литература. Имам предвид това, че Боян Пенев е създател на цялостна историографска визия на българската литература, която обхваща развитието є от възникването є до Боян-Пеневото съвремие. И то не само имплицитно присъстваща като незрим духовен контекст на монументалния му класически труд. И не само заложена като методологическа програма в „Посоки и цели при проучване на новата ни литература“ (1910) и в други работи.

Става дума за неговата книга „Българска литература. Кратък исторически очерк“. Това всъщност са лекциите му, четени през 1923–1924 година в университетите в Краков, Варшава и Лвов и издадени (също както и монументалния му труд – посмъртно) през 1930 година. Макар да има още три издания до 1946 година, тази кратка история на българската литература на Боян Пенев, която ще нарека „малка история“, остава засенчена от „големия“ му труд.

Но именно „малката“ история на Боян Пенев го прави големия български историк на литературата, именно тя е „голямата“ история на българската литература, защото тя дава цялостната му визия за българската литература, в контекста на която едва придобива смисъл и „История на новата българска литература“. Без „малката“ си история Боян Пенев щеше да бъде само един (може би най-добрият, но все пак един) от многото изследователи на българската литература. Но едва с нея, когато въвлича в „цялото“ и старата литература (по която не е „специалист“ според гореспоменатите „тесни“ критерии), с цялостната визия, която дава за българската литература като единна смислова цялостност, като единно духовно пространство, той става класик на българската литературна историография.

Именно тук, освободен от тежестта на емпирията (а бих казал – дори от собствената си позитивистична добросъвестност) той дава простор на смелите си историографски визии. А фактът, че лекциите му са били предназначени за чуждестранна аудитория, придават на визията му една необходима дистанция към изобразявания обект, която не само спомага за предметното, трансцендентално-феноменологично конструиране на смисловата му цялост, но и за един сравнителен поглед към българската литература и култура в контекста на европейската цивилизация. Войчех Галонзка преди време обърна внимание върху влиянието на полския романтизъм върху Боян-Пеневата културноисторическа концепция. А далеч преди това наши автори са мъмрили Боян Пенев, че този „чужд“ поглед му пречи да види „органичната“ мярка на българската литературна традиция (именно в тези полски лекции Боян Пенев отправя към нея „обвинението“ в „трезв реализъм“). Но именно тази „отстранена“ гледна точка е и необходимата за всеки историк дистанция, за да конструира концептуално своя предмет в смислова цялостност. Макар да е създал своята културно-историческа визия върху доста оскъден (от гледна точка на днешните емпирични натрупвания) литературен материал, Боян Пенев и до днес превъзхожда концептуално по-късни изследователи именно с цялостността на своята визия. А именно защото мери литературата ни със – смятана и от Пенчо Славейков и от него по-„висша“, макар да е всъщност само „друга“ – мярка за художественост, епическият историографски наратив на Боян Пенев придобива и драматична напрегнатост, трагедийни акценти.

Те се чувстват – и не само подмолно – в напрежението между „късната“ норма за художественост, която е литературният идеал на Боян Пенев (и което придава телеологични изменения на труда му) и „ранния“ праг на „началото“, който търси Боян Пенев в „тъмнините дълбоки“ (и което придава археологически измерения на труда му). В този смисъл именно малката му история на българската литература прави Боян Пенев големия є историк, тя придава на монументалния му труд не само по-широк темпорален контекст, но и по-богати концептуални философско-исторически и културно-исторически измерения.

 


напред горе назад Обратно към: [Българската литература XX век][Светлозар Игов][СЛОВОТО]

 

© Светлозар Игов. Всички права запазени!

 


© 1999-2017, Словото. WEB програмиране - © Пламен Барух