напред назад Обратно към: [Стихотворения][Яна Язова][СЛОВОТО]



Ние - тука...


И аз, жената, спрях. Сляп бе мракът.

"Не се ли вижда още?" А пред мен,

поднел мъждива свещ, отвърна ти — мъжът:

"Не виждам нийде път, и аз съм заблуден".

И питах тихо аз — без стон, без вик, едвам:

"Очакваш ли го ти, очакваш ли ти там?!"

 

Повлечена от тебе, тръгнах нанапред.

Загледах с мътен взор — подкрепяш ме с ръка...

Аз отговор не чух; ти беше страшно блед.

Не чаках и ответ — а все вървим така...

И днес не питам аз, вървя до теб без път.

Една подкрепа мен остана — мъжът.

 

И търсим се до днес от векове сами...

Но колко яко ме притискаш в тоя мрак!

Че чувстваш се мой заслон, за мен живееш ти.

Днес знаем, няма път, но нека тръгнам пак!

И леко ни е тъй — с любов, сами вървим,

А в любовта си, Господи, пред теб ще се смирим.

 


напред горе назад Обратно към: [Стихотворения][Яна Язова][СЛОВОТО]
© 1999-2022, Словото. WEB програмиране - © Пламен Барух