Обратно към: [Добромир Григоров][СЛОВОТО]

If Fiction and Reality are be linked, it must be in terms not of орposition but of communication. (Iser, 1989:53).

Ще коментираме предполагаемите основания да определим съвкупността от норми, адресирани към литературата от 60-те години, като нормативна поетика. Примерите и възможните отговори на тези въпроси предлагаме от чешкото и българското литературно пространство. Наднационалното значение на нормативността се определя от идентичните литературние и географски граници на Източна Европа след Втората световна война. Затова изборът на примери не ограничава валидността на предложените изводи само в рамките на двете национални литературни традиции.

Анализът на нормативната поетика включва интересите на съвременната славистика и методологически проблеми на литературната историография. Първият критерий на коментара е функцията на езика на литературната творба. Предназначението на езика насочва литературния историк към търсене на нови доминанти в развитието на литературния процес. Езиковият критерий поставя под съмнение историографската систематизация на националната литература като цялост. Славистичната литературна история все още не разполага с възможности да обедини раздробената цялост на националната литература след нейното разполовяване на "домашна" и "задгранична", на "официална" и "емигрантска".

Изключенията в българската литература са прекалено малко и затова подобен проблем е почти неактуален за българската литературна история. Чешката литературна критика все по-често си задава въпроса, дали литературната творба, създадена извън родното културно пространство, може да бъде художествена рефлексия на домашната литературна среда. Агиографската апология вече не е сред мотивите за литературноисторическия портрет на литератора - емигрант. Издателските планове от началото на 90-те години агресивно запълниха публичното пространство предимно с текстове, създадени в емиграция. Това закономерно доведе до повишения интерес към литературната продукция у дома. Априорната убеденост в литературноисторическата стойност и естетическата функция на емигрантската литература предизвика известна досада сред критици и често проявявано читателско безразличие. Този факт съвпадна с противоречието между горчивия опит на много литератори - емигранти и ограничения обем на човешката историческа памет. Литературната история след 1989 г. трябваше да възприеме проповядваното убеждение, че поуките от преживяното извън родината трябва да се споделят на всяка цена пред всички и да се помнят като урок по етика. Двойнственият живот на литературата, разделена според мястото на създаване извън и в емигрантска среда, вече не е критерий на аналитични прочити. Отделянето на литературната емиграция в самостоен обект на изследване не помага нито на съвременната литературна историография, нито при описанието на отношението между нормативно и ненормативно изкуство. Следвоенната източноевропейска култура налага да осъзнаем, че преди да говорим и пишем за ненормативна литература следва да коментираме нормата. Затова ще предложим допълнение към критическия език на литературната история. Предназначението и крайната цел на допълнението ще бъдат описание на отношенията между норма и литературност в границите на източноевропейската литературна география. С термина литературност означаваме потенциала на литературата, чрез който тя създава нови и трансформира установени естетически норми. Категорията включва характерното за литературата съжителство на няколко норми.

Вторият критерий за систематизиране на нормативната поетика е овластяването на междувоенната пролетарска литературна критика в средата на ХХ в. До средата на 40-те години отъждествяването на политическа власт и литературно критическа санкция е немислимо: разноезичието на манифести в литературния живот е пряк резултат от свободно заявени разнопосочни търсения в полето на литературния процес. Метаезиците на естетическите програми не се доближават до реалните цели на политическите институции. Затова терминът пролетарска литература не означава винаги (и на всяка цена) кокетиране на литературната практика и естетическите програми с политическия живот. Приемаме диференциацията между лявата и пролетарската литература като два взаимосвързани, но различни типа художествено светоусещане. Обществената активност на лявата и пролетарската литературна критика е пример за две съ-съществуващи концепции върху характера и предназначението на литературата. В българска среда "лявата литература е плуралистично отворена както към революционно-социалистическите, така и към общодемократичните обществени движения."(Беляева 1994:267) (Припомняме двата посочени примера. Първият - диаметрално противоположните образци на септемврийската литература като Кр. Велков и Гео Милев, и вторият - сходствата в поетиката на Н. Вацаров и М. Вълев.) Обособяването на ляво и пролетарско изкуство предлага идентична систематизация на чешкия литературен процес от 20-те и 30-те години на ХХ век. Общовалидният въпрос за характера на "новото пролетарско изкуство" обединява писатели с различни политически убеждения. Ще припомним, че отговорите на този въпрос ще открием както в ключови книги на поетистите В. Незвал, Я. Сайферт и К. Бибъл, така и в пропагандната реторика у Ст. К. Нойман и И. Волкер. Затова монографично изследване на цялото творчество на В. Незвал е възможно в рамката на съотношението между литературна практика и обществено-политическа активност на автора. Променящата се програма на сдружението "Девисил" от 20-те години е един от редките примери на обединителна формула за широк кръг поети, белетристи и художници. Нарцисизмът и политическите различия са безсилни пред естетическата платформа.

Едва от средата на 40-те години литературна критика в българска и чешка среда се сдобива с официални политически правомощия над литературния живот. Получава преференциите на институционализиран посредник между властта и читателя. Тази особеност на културноисторическата ситуация в Източна Европа доведе до неуспешния опит за деидеологизация на ореола около поета Н. Вапцаров. Сливането на литературен живот с литературен процес доведе до подмяната на нормативното клише "поет - революционер" с нова идеологическа реторика, възкресена в новата формулировка "поет - терорист". Ангажиментът на литературното познание с официалната политическа доктрина достига кулминация в овластяването на литературната критика. Екстремално агресивната идеологизация на литературния живот е в пряка връзка с политическия ангажимент на литературата. В края на 40-те години Пол Елюар се отнася с цинично безразличие към съдбата на чешкия сюрреалист Завиш Каландра. Наднационалното надделява въпреки настоятелната защита от страна на Андре Бретон. Животът на поета от сюрреалистично братство се оказва незначителен и несъотносим със значимостта на Идеологията. Наднационалността и надисторичността на сюрреалистичното светоусещане влизат в отношение на конфронтация със смисъла на физическото съхраняване на един поет.

Новите функции на познанието за литературата ни насочват към сходства от наднационален характер. Методологически съотношението между норма и литературност е в пряка връзка с процеса, който Х. Гюнтер нарича одържавяване на литературата (Гюнтер, 1984). Следващото уточнение е хронологическо: до средата на 40-те години единствено литературата на съветска Русия предлага възможността да проследим процеса на одържавяване. Едва по-късно констатираме общите наднационални белези на нормативната поетика в литературната география на Източна Европа.

Различието между ляво и пролетарско изкуство е методологически функционално и  при обособяването на двете съдържания, вложени в термина пролетарска литература. Първото съдържание ще открием в съотношението  между литературната практика и авторефлексивния критически език между двете войни. Второто съдържание е нормативно създадено и наложено от одържавената (официалната) литературна критика. Описанието на нормативната поетика в източноевропейското литературно пространство от средата на ХХ век до края на 80-те години изисква връщането към официалното литературознание от този период. В тази рамка интересът към 60-те години е оправдан по три причини. Първата е подчертаният социален ангажимент на литературата, която частично поема функциите на публично пространство. Втората е специфичното за 60-те години засилено усвояване от изкуството на различни обществени послания, а третата е опитът на литературата "да компенсира реалността" (Кратохвил 1995:78). Силно влияние върху литературния процес години оказва съ-съществуването на противоречиви една спрямо друга идеологически доктрини.