напред назад Обратно към: [Сребърни ръце][ Бленика][СЛОВОТО]



Надежда


Сънувах те във родния си град...

една жена с ръка лилийно снежна

поведе ме из улиците нежно,

и всеки ъгъл тук ми бе познат

и криеше за мене спомен скъп.

Забравила на сън бях свойта скръб

и гледах с поглед възхитен:

простора, Дунава, брега зелен...

По стръмна уличка ме тя поведе.

краката си усетих подкосени,

когато на стъпалото последно

видях (като че времето се завъртя) –

училището и познатата врата...

Наведох се, преди да влезна,

целунах дръжката железна,

ловена от ръката ми детинска

и тръгнах по пътеката градинска...

 

Все тъй бе въздухът тук свеж и чист,

акациите нижеха гердани бели

и Дунавът разкрил бе гръб сребрист,

а край прозорците за чудо нацъфтели

лалета бели, бели, бели...

 

Аз приближих – извиках ужасена:

с вода нечиста, замърсена

бе ръсил някой белите цветя,

а в чашките гъсеници ядяха свежите листа.

Поисках да извикам стария слуга – бай Гена,

ала –

привлечен,може би, от моя вик –

отвътре някакъв човек излезе – непознат

и рече ми на чужд език:

“Що търсите, госпожо, в тоя град?”

Аз гледах нямо тоя странен гост –

не би ли трябвало на него да задавам аз такъв въпрос?...

 

Забравената скръб - стихийна сила

нахлу в сърцето ми. Глава склонила,

заплаках аз неудържимо

на рамото на светлата жена.

И сетих как над мен се тя навежда

и шепне ми: “Мълчи, не ме ли ти позна?

- Твоята приятелка в детиството – Надежда.”

 

1937

 


напред горе назад Обратно към: [Сребърни ръце][ Бленика][СЛОВОТО]
© 1999-2019, Словото. WEB програмиране - © Пламен Барух