Обратно към: [Добрин Стефанов][СЛОВОТО]

Посветен на Мария Кутманова

Както всяка предишна, така и тази година, според общоучилищния план за мероприятия през лятната ваканция се организираха туристически лагери навсякъде из галактиката. През 28-и век възрастната част от земното на селение наистина държеше да прекара лятото си на спокойствие и затова много важен критерий за едно съвременно училище бе "заетостта" на учениците през ваканцията. На обикновен език това значи, че училищата наистина са длъжни да изпращат възпитаниците си къде ли не,само и само те да не се пречкат на родителите си. Разбира се 28-и век бе демократична епоха. Всякаква дискриминация, дори и възрастовата, беше в историята. Екскурзиите не бяха задължителни. Едва ли вече имаше нещо задължително. Просто на децата и тийнейджърите се представяха безброй възможности да си прекарат страхотно, а те нямаха нищо против.

"Кордан" не беше от най-големите училища. В него обаче учеха дъщерите на шефа на една компания за трансгалактически полети и поради тази причина каталогът на екскурзиите, организирани от "Кордан", беше огромен.

Тази година имаше нещо ново. Организираха лагер на Боро- втората планета от системата на Алдебаран. Първата планета от системата се казваше Марл. До преди едно столетие двете планети бяха известни като Алдебаран-1 и Алдебаран-2, и то само на астрономите. Първооткривателят им се оказал някакъв наркоманизиран пушач, който кръстосвал далечният космос в търсене на нови билки, годни за пушене. Та тоя тип верен на порока си, кръщавал новите планети на имената на най-различни марки цигари.

Така Алдебаран-1 и 2 бяха кръстени с общото наименование "Марлборо". По-голямата я наричаха Марл (всъщност тя беше едно голямо блато), а по-малката Боро. Боро беше много опасна планета. Флората и фауната й бяха меко казано изключително недружелюбни и въпреки това само няколко десетилетия по-късно Боро бе смятана за едно от най-екзотичните места в галактиката.

Сред няколкото записали се за туристическия лагер на Боро бяха и четирима неразделни приятели:Майкъл, Джон, Саманта и Кери. Майк беше средновисок здравеняк с кестенява коса и кафяви очи. Той имаше големи предразсъдъци по отношение на "благоприличия външен вид" и винаги ходеше с разпрани дънки и продупчени фланелки. Това, което наистина мразеше,

беше суетата на приятелката му Кери, въпреки че нея самата безспорно я обичаше. Джон, със своите 190 сантиметра, бе най-висок сред четиримата и за изумление на всички не харесваше баскетбола, защото сърфа и сноуборда бяха истинската му любов. Той имаше дълга черна коса и черни очи. На Саманта всички й викаха Роки, защото навремето искала да бъде момче. Като малка тя все се въодушевявала от бокса и всякакви побоища. И все пак Сами беше просто едно синеоко и русокосо момиче. Кери досаждаше на всички с постоянното си зяпане в огледалото и най-вече на гаджето си Майк, но пък разстрелваше всеки с убийственото си чувство за хумор. Тя беше по-дребна от останалите с кестенява коса и кафяви очи. Неразделната четворка броеше с нетърпение всеки изминат ден. Всички очакваха денят на заминаването. Най-накрая очакваният час настъпи. Всички се бяха събрали пред совалката, само Майк още го нямаше. Изведнъж едно такси спря на стартовата площадка. От него слезе някакъв обезумял човек. Той беше раздърпан и пръскаше навсякъде обидни думи. Когато се приближи всички разбраха, че това е Майкъл.

Гаден ден- каза той.

Защо, какво не харесваш на деня, та нали днес заминаваме? Възкликна Джон и допълни - Хайде бе човек, засмей се к'во ти става?

- Сутринта се събудих на пода- измърмори Майкъл- и както всяка сутрин поглеждам календара и к'во "утре е петък тринайсти", супер идиотщина, а? Точно първият ден от ваканцията да се падне фатален. Неприятно, а?

- Да гаден ден- потвърди Саманта изненадващо сериозно.- На тази дата, преди две години баща ми отлетя за Боро и не се върна. От там ни съобщиха, че е безследно изчезнал.

- Хайде стига сте говорили, това е съвпадение- чиста случайност- обади се Кери- да се качваме, защото совалката ще тръгне без нас. Пътят е дълъг и през него си спорете колкото искате.

През първата част от пътя Сами и Майк се обединиха и направиха хубав спор с Джон, но в последствие им омръзна да спорят и всеки започна да се занимава с нещо. Майкъл- запален фен на тема научна фантастика- намери в библиотеката на совалката една книга от далечното минало (средата на 20-и век) наречена "Властелинът на Пръстените", написана от някой неизвестен за него автор на име Джон Толкин. Най-напред Майк си помисли, четова е някоя тъпа книжка, в която става въпрос за по-близкото минало (около 22-23-и век). В последствие, обаче, се оказа, че романът е един от шедьоврите на двадесети век и книгата никак не бе безинтересна, напротив тя дори бе увлекателна. В нея бе описано за подвизите на джуджета, елфи, магьосници и крале. Когато свърши с книгата, въпреки че краят не му хареса много, той бе изпълнен с желание да се втурне стремглаво в някое приключение и да умре или да стане герой, както някой от съществата, описани в романа, който бе прочел.

Джон бе твърде уморен след спора, за да прави каквото и да е, затова реши да поспи. Събудиха го чак, когато пристигнаха на Боро. Саманта със своята развинтена фантазия се надяваше да намери баща си и за да не бездейства придружи Майк до библиотеката и взе от там всички карти на планетата. Накратко тя искаше да се запознае с обстановката на Боро.

Когато пристигнаха на планетата, те се настаниха в един четиризвезден мотел близо до "Земята на Духовете". Така тамошното население наричаше една огромна местност. Според тях там живеят духовете на умрелите и който навлезе в техните земи не се завръща.

Хей, тайфа, хайде утре да се разходим из "Земята на Духовете" - подхвърли с присмех Майкъл. Да, добра идея- отвърна Сами- кой вярва на тези глупости за духове, вампири, зомбита и тям подобни?

Да бе, от к'ъв зор ще ходя да се гавря с вампирите и зомбитата - обади се Джон.

Аре бе Джон, не се излагай, кой ти вярва на тези истории за духове - изхили се Кери.

- Идвам само ако си вземете сребърните кръстове-отвърна Джон доста изненадващо.

- Ей, ама това е смешно - каза Саманта.- да се страхуваш от нещо, което го няма е пълна идиотщина. Утре тръгваме. Ти решавай, ако искаш идвай, ако не- оставай в мотела.

Рано призори всички си приготвиха багажа за излета в "Земята на Духовете". Само Джон отказа да тръгне и остана в мотела да спи.

Природата в "Земята на Духовете" бе доста контрастна: високи дървета, целите отрупани с гнезда. Имаше огромни бистри езера. Тяхната вода бе кристално чиста, а да не говорим за тучните поляни- те бяха изумителни, но всяко нещо си има и лоши страни. В гнездата нямаше птички, в езерата имаше невиждани водни твари, а най- ужасното нещо бе, че в центъра на тази местност имаше гробище.

- Хей, група! Не видяхте ли някъде тук да се навърта някое зомби- изхили се Майк.

Всички се засмяха.

- Майк!- изпищя Саманта- Помощ!- чу се гласът й отново.

Майкъл, какво става! Къде е Сами?- попита изплашено Кери.

Незнам, но чух гласът й някъде отзад- каза разтревожено Майкъл.

- Хайде да се връщаме в лагера- подхвърли Пит- сигурно това е някоя нейна шега и вече е на път за лагера!

- Да, прав си - каза Джим- може би наистина е шега!

Всички се запътиха към лагера, защото познаваха Сами много добре. Те бяха уверени, че тя ги чака пред мотела и че щом ги види ще почне да им разказва, как я били отвлекли група вампири и как тя успяла да избяга без кръвопийците да разберат.

Когато се върнаха в лагера, децата бяха доста озадачени. Мотелът бе полусрутен и всичко бе с главата надолу. Но най- странно от всички неща беше совалката, тя беше в отлично състояние Кери и Майк влязоха в съборетината да видят какво е станало вътре. Майкъл се зае с мъжкия сектор, а Кери- с женския. След половин час търсене те се появиха на двора. Всеки държеше по едно парче от плоча, на която пишеше: " Обеди нението е ключът към загадката". След дълги изследвания Кери и Майк достигнаха до извода, че това всъщност е една плоча разделена на две.

- Хайде да съединим парчетата- предложи Кери

- И аз това си мислех- отвърна Майк

Те съединиха парчетата и тогава се получи чудото. Това бе холо- плоча. Изведнъж се появи миниатюрна холограма на Саманта. Съобщението от холо-плочата гласеше: " Който иска да види Саманта и Джон живи, трябва да се яви днес- петък 13- в 24:00 часа в гробището. Там ще ви чакат.“ После с доста учтив глас добави “Имате монго поздрави от Черният Отмъстител“

- Тази вечер отивам да спася Сами и Джон - каза доста самоуверено Майк.

- Ааа! Тая няма да я бъде! Идвам с теб. Та нали ние сме „неразделната четворка.“ Не забравяй, че във „ Вселена Таймс“ имаше цяла страница за нас четиримата. Как никога не се разделяме, как винаги си помагаме и как приемаме предизвикателствата с разтворени обятия. Аз идвам и край! Точка по въпроса. Сега продължи си мисълта ако обичаш - добави малко по - меко Кери.

- Е добре скъпа, няма как идвам. Знам си аз, че жените са упорити хора и това си е...

- Майкъл! Моля те, да не се обиждаме. Хайде кажи си плана - прекъсна го изнервено Кери.

- Та така, до къде бях стигна... А да! Значи тръгваме от лагера точно в 22:00 часа. Сега е 14:00 - имаме точно осем часа, за да се приготвим. Не си мисли, че отиваме на екскурзия. Този приятел иска да ни унищожи, но все пак мисля, че ще му е много трудно.

- До тук добре. Някакви други идеи? - подхвърли с надсмешка Кери.

- А, да! Ти ще се погрижиш за материала.

- Какъв материал? - попита доста учудено Кери.

- Много съжалявям, че точно аз трябва да ти го кажа, но ще трябва да се разделиш със сребърните си украшения.

- Сребърните ми бижута!?! А не Майк, ти не си мислиш това, което аз си мисля, нали?

- Напротив Кери, това сребро ми трябва и ти ще ми го дадеш.

- Не! Майкъл ти си полудял, как така ще разтопиш любимите ми украшения, та нали ти ми ги подари... Не помниш ли ти сам каза, че не вярваш във вампири и зомбита.

- Е това беше преди да изчечнат Сами и Джон.

- Въпреки всичко аз отказвам да прижаля моите бижута. Защо ще изливаш патрони когато нямаш пистолет?

- Не бъди толкова сигурна скъпа.

Майкъл бръкна в задния джоб на дънките си и извади един много странен пистолет. Кери разбираше от оръжия, но все пак не бе виждала нищо подобно до сега. Тя пое пистолета и прочете гравираният на дръжката надпис:“От стив Блек за Майк Блек“.

С доста голямо неухотство Кери се раздели с бижутата си. След дълъг и тежък труд тя бе направила 12 сребърни куршума - тъкмо толкова бяха нужни на Майк за да напълни пълнителя. След като свърши с работата си Кери реши да потърси Майк., но от него нямаше и следа. Понеже нямаше какво да прави тя си отиде в стаята и каза на приятелките си:

- Ако Майк се появи кажете му да дойде в стаята ми.

Точно в 22:00 Майк почука на вратата на Кери. След като му отвори врата тя го изгледа с изпитателен поглед.

- Абе Майк, ти за какъв се мислиш. Цял ден те няма и сега се появяваш от нищото. Помислих, че си ме зарязал и си тръгнал сам.

- Честно да ти кажа беше точно така. Бях отишъл на уреченото място, но не за да чакам Сатаната и приятелите на Черният Отмъстител, а за да огледам местността.

- И какво разбра?

- А, нищо особено. Най - обикновено гробище, но имаше и нещо странно.

- Какво беше то, хайде казвай?

- Добре ще ти кажа, но сега трябва да тръгваме, защото в противен случей ще закъснеем.

Така те се запътиха към гробището. По пътя Майк разказа на Кери, че докато обикалял из гробището изведнъж съзрял огромна надгробна плоча с надпис „Всеки може да влезе през вратата, но малцина са тези, които се завръщат“.

- Колкото и да търсех, не намерих никаква врата - завърши Майкъл.

Точно в този момент ги инападнаха банда вампири. Нападението беше доста неочаквано, така че Майк и Кери нямаха време да реагират и първият кръвопиец се хвърли върху момчето. Но в същия този момент Майк извади пистолета от джоба си с изключителна бързина и повали гадната твар на земята с премерен изстрел в челото. Последваха още няколко пукота и в последствие на поляната лежаха 11 трупа.

- Е скъпа, видя ли, твоите безценни бижута ни спасиха живота. Но лошата новина е, че остана само един куршум.

- Ще го преживеем все някяк - измърмори Кери.

Изведнъж два чифта ръце сграбчиха Майк и Кери. Започна се невероятна битка: но нашите приятели не се даваха. В последствие Майкъл насочи пистолета си между веждите на единия вампир. Точно в този момент се чу неистов писък. Кери държеше в едната си ръка биещо сърце, а другия вампир лежеше окървавен на тревата.

- Добре, че си оставих маникюр! Ако трябва да си призная това ми хареса. - ухили се Кери.

- Хей Кери не говори така. Плашиш ме. - възкликна Майк - и вместо да си гледаш хубавите пръстчета кажи какво да правим с този тук - и той посочи вампира с пистолата.

- Предлагам да пуснем гадното копеле, за да предаде на господаря си, че го чака сигурна смърт.

- Да, добра идея скъпа. Чу дамата нали. Сега си върви и много поздрави на шефа ти.

- Чакайте малко, аз не искам да се връщам при Черният отмъстител - отвърна изненадващо вампирът - та аз го ненавиждам. Много отдавна, когато бях човек имах ферма и семейство. Но един ден жена ми и двете ми деца отидоха в града на покупки, а аз останах във фермата. Така се случи, че докато почиствах обора той се запали и аз изгорях в него. Тогава си помислих, че съм се отървал от земния живот и отивам в рая, но Черният Отмъстител се появи, съживи тялото ми и ме превърна в негов роб вампир. Казвам се Дейв и с удоволствие бих ви помогнал да освободите приятелите си и да унищожите господаря на мрака.

- Е добре, идваш с нас, но при най-малката грешка умираш. Видя какво направи моето момиче с твоя приятел - каза през зъби Майк.

- Няма проблеми аз съм напълно на вашите услуги, а междувременно ти си Майк, а тя е Кери нали?

- Май така изглежда - отвърна троснато момичето.

Пътят през гробището мина без нови преживявания. Но, мястото където бяха не бе едно от най-хубавите. Гробището представляваше огромна поляна с изпочупени надгробни плочи. Най-лошото беше, че гробовете бяха разровени.

- Това е най-гадното нещо, което съм виждала през живота си - възкликна Кери.

- Значи нищо не си виждала - възрази и Майк.

- Като говорим за гледане и виждане, защо не насочите погледите си надясно! - намеси си Майк.

С доста голяма изненада Майк и Кери видяха, че от дясната им страна, точно пред някакъв огромен надгробен камък бе наредена огромна армия от зомбита. Всеки мъртвец бе излязъл от гроба си и се бе притопил в редиците на „Черната армия“. Положението бе безнадеждно. В най-добрия лучей тримата щяха да бъдат трупове след не повече от 10 секунди. Точно в момента на нападението главнокомандващия извика:

- Спрете! Дейв това ти ли си?

- Здравей братко, но аз те видях пръв и трябва да те попитам същото.

- Денис както виждам изгубил си си обноските, а сега кажи на брат си какво правиш тук?

- Това е дълга история, но щом искаш ще ти я разкажа. Както знаеш, докато бях жив не бях от най-добрите хора и не вървях в „правия път“. И както се очакваше след смъртта си се озовах заточен в ада за цели пет века, а след това душата ми ще бъде свободна да се роди в друго тяло. Животът в ада е ужасен, по цял ден те изтезават и има само един начин да те оставят намира. Сатаната е добър приятел на Черният Отмъстител и понякога ни изпраща да му помогнем с каквото е възможно. Този път трябва да хванем двете ти приятелчета. Разбрах, че отрядът вампири на Черният Отмъстител се е провалил и ти си се присъединел към хлапетата. Или ни ги предай, или и ти ще бъдеш заловен и предаден на съда на господаря.

- Няма начин ще се бия до смърт - извика Дейв.

Схватката беше твърда кратка. Само за няколко секунди Майк, Дейв и Кери бяха пленени. Денис бутна голямата надгробна плоча и изпод нея се появи проход. Те влязоха в тъмния тунел, пътят бе дълъг и еднообразен. Не след дълго тримата пленници бяха изгубили всяка представа за времето. Те не знаеха колко време вървят, от началото може да са минали ден, два, седмица, а може би месец! Точно когато бяха изгубили всякаква надежда да спрат пред тях се появи огромна врата. Тя се отвори и открилата се гледка би смаяла всеки простосмъртен. Това беше огромна зала. Тя бе толкова голяма, че побра цялата армия. Но най - странното беше, че стаята бе направена като голяма шахматна дъска с бели ичерни квадратчета с големина около 1 метър. Докато пленниците гледаха с изумление залата, пред тях като от нищото се спусна плътна димна завеса, която едва пропускаше тъмния силует на фигура седяща на нещо като трон. След като тя се разсея се отличи и образа на мъж в добро физическо здраве, но неопределима възраст, седящ на прекрасен трон. На дясното му рамо се бе облегнало русокосо момиче. Привикнали към силната светлина излъчвана от стрнната двойка Майк и Кери различиха в образа на момичето Саманта. Човекът от трона отпрати армията с жест на ръката и след као останаха сами Майк каза:

- Господин „Черният Отмъстител“ ако не ме лъжат очите. О не, извинете ме за невежеството. Това е само вашият псевдоним господин Стив Блек. А това несъмнено е вашата дъщеря Сандра, на нас известна като Саманта. Е Сами... мисля че намери баща си.

- Откъде един смъртен знае толкова много за моето семейство. Ние сме безсмъртни и никой не знае нашите самоличности.

- Първо искам да видя Джон и тогава ще говорим за династията Блек.

Стив посочи един тъмен ъгъл където се открои трупът на Джон окован с вериги и прободен в сърцето с копие.

- Сега видя приятеля си и скоро и ти ще го последваш в „Долината на смъртта“, но първо ми кажи всичко което знаеш.

- Ех Стив, Стив! Нима си забравил собственото си родословно дърво?

Този път дим покри Майкъл и след като се разсея на мястото на смахнатото момче стоеше здрав и силен мъж с страхотен меч в рацете.

- Така „татко“. Приятно ли ти е да се срещнеш с първородния си син Мик Блек, който някога прогони от палата на вечността? Както виждам доста си го променил. И след като сме започнали да сваляме маските си, да ти представя жената, с която смятам да живея в безвремието --дъщерята на твоя брат близнак Робърт, когото бутна в огньовете на смъртта - Мери Блек.

- Хм! Както виждам тук сме се събрали цялата рода. Да не би днес да е някой семеен празник?

- Стига шегички Стив, призовавам те на дуел, това е краят на твоето тиранично царуване.

Мик, Мик! Успокой се - каза меко Стив - присъединете с към нас. Ще владеем цялото измерение, а когато отново отворим пространствената врата, ти и Мери ще господствате над което си поискате от останалите седем, а ако искате и над седемте? Нека забравим как брат ми затвори вратата и как те изгоних от двореца заради доброто ти сърце. Ти си роден за да бъдеш тиранин. Хайде присъедини се към мен сине.

- Не тате! Вече няма да има господари, защото хората са свободни да живеят живота си. „Извади меча и защитавай своето твърдение, дори това да ти струва живота“нали на това си ме учил. Боят започва. Трябва само да пуснем „Огньовете на Смъртта“ - единственото нещо, към което ние безсмъртните сме уязвими.

Мик плесна с ръце и черните квадрати се превърнаха в ями, от които извираха „Огньовете на смъртта“.

Започна се невероятна битка. Мик атакува Стив веднага след появяването на огньовете. Към него се присъедини Мери, която незнайно от къде се беше сдобила с меч, и Сандра. Никой смъртен не би имал толкова сръчност и умение, колкот тук присъстващите бойци. След дълги часове на равностойна борба Мери успя да посече Сандра през кръста. Така Сандра полетя в пламъците, но с последните си сили тя хвана Мери и я повлече със себе си. Мик реагира веднага. Той успя да хване ръката и, но тъкмо когато щеше да я изтегли Стив го ритна и Мик също полетя в пламъците.

- Е сине съжалявам, но не винаги доброто побеждава. Сега аз съм властелинът на вселената във всичките и измерения.

В този момент Мик му отвърна:

- Ние сме пътници, но и ти идваш с нас.

С едната си ръка Мик държеше Мери, а с другата сграбчи Черният Отмъстител за кръка и го повлече със себе си в тунела кем „Страната на сенките“.

Обратно към: [Добрин Стефанов][СЛОВОТО]

© Добрин Стефанов. Всички права запазени!