напред назад Обратно към: [Млади и стари. Критически очерки върху днешната българска литература.][Кръстьо Кръстев][СЛОВОТО]



Иван Вазов


Беседа, казана в Елена на 17.VIII.1905 г.

 

Г-н Иван Вазов е най-видният и най-известният представител на новата следосвободителна българска литература у нас и в чужбина. Други има повече обичани и повече мразени; той не вдъхва ни особена обич, ни особена омраза поне днес и от десетина години насам — откак се отказа от политическа деятелност, за която нему липсват едва ли не всички условия и с която не е принесъл никакво добро ни на себе си, ни на народа си.

Иван Вазов е първият български писател, който направи от писателството, от поетическата деятелност същинска професия, който с гордост носи името писател и с рядко постоянство — въпреки толкова съблазни и нужди — не го замени с никое друго — освен (за жалост, бих рекъл) с жалък министерски портфейл, който късогледи негови приятели бяха му натрапили сигурно против неговите желания и наклонности, защото не са познавали неговата натура, нито са оценявали истинските нужди на българското просвещение.

Иван Вазов е първият български писател след Освобождението, който с по-голям или по-малък успех създаде в миниатюр цяла една литература, който с работливост, с каквато могат се похвали само твърде малцина от неговите събратя, лека-полека обгърна всички по-важни литературни видове и по тоя начин даде на една съвсем млада и бедна книжнина поне известна външна пълнота и представителност и я направи способна да задоволи първи училищни нужди и първите духовни потребности на една бързо формирана и невзискателна публика.

Иван Вазов е най-сетне (като оставим настрана немалко други негови заслуги) онзи писател, който с едно свое произведение — говоря за Под игото — привлече върху нашата литература (в едно време, когато тя бе още твърде оскъдна и нито един от по-младите не бе се проявил) вниманието на чужди критици, които и намериха това произведение по едни или други причини достойно да бъде преведено и издадено на техния език. Малко важи, че романът Под игото, който има — покрай несъмнени достойнства — и твърде съществени художествени недостатъци, не е добил, нито е могъл да добие каква и да било известност в широката публика на Запад или дори в славянските земи. На такава съдба се радват в чуждите литератури само или произведения от първа величина, или книги, които дават израз на накипели чувства и ламтежи, които съдържат откровения на тайните на съвременната душа, или най-сетне „съчинения“ от най-долна проба, които дразнят долните инстинкти на една долна публика. Под игото не принадлежи нито към една от тия три категории и биде само регистрирано в литературните анали. Малко важи, казвам, това пред обстоятелството: — че в продължение на цяло десетилетие нашата литература е била застъпена в пантеона на западните и на славянските литератури с едно произведение, считано от повече или по-малко видни книжовници за добро дело на една млада жизнеспособна нация. Аз лично не мисля така за Под игото; и колкото да се радвам на тоя негов успех, който е в същото време успех на българската литература и на българския народ, не мога от него да заключавам за някакви особени художествени достойнства на романа, както правят мнозина мои събратя, а напротив, виждам в самия успех една гатанка, която обаче не е никак трудно да се разгатне. И мненията, изказани за Под игото от такива добри познавачи на нашия език и литература като Louis Légé1 в Париж или D-r Georg Adam2 в Берлин (както и отрицателните отзиви на руската критика), показват, че за един чужденец е твърде лесно да се отнесе критически към Под игото и да различи добрите и ценните негови страни от художествените му недостатъци. Че у нас Под игото се чете с интерес и вдъхва само ентусиазъм, е съвсем естествено, както е естествено, че освен пет-шестима строги ценители, незнаещи патриотизъм в литературата, всички други виждат в него перла на изкуството. Щеше да бъде доста печално, ако не беше тъй — че Вазов там е дал израз и нелош израз на всичко, що може да раздвижи националното чувство на българина. А в такава мека атмосфера естетическите емоции остават на заден план не само у нас, но и в общества с много по-висока естетическа и интелектуална култура.

С това аз влизам в същността на моята беседа — във въпроса за различието между историко-литературна и естетическа, между историческа и литературна оценка на един поет, което различие искам да поясня на Вазова, за да стане за всекиго ясно, че това са две гледища, които не трябва да се смесват и които си имат самостоятелно значение.

Историческата роля, която се пада на един автор, зависи на първо място от историческия момент, в който случаят го е поставил да живее и да действува, от отношението, което съществува между неговите произведения и общата духовна култура на епохата, а специално литературната култура на тая епоха. Напротив, естетическите, художествените достойнства на едно творение са на първо и на последно място лично дело на неговия автор, искам да кажа: зависят единствено от таланта на автора си и от нищо друго. Докато грамадно историческо значение могат да добият и автори със сравнително слаби творчески способности — само поради това, че съдбата или случаят ги е поставил на един важен исторически кръстопът — художествените достойнства на техните творения нито растат, нито намаляват от времето на тяхното създаване. Творения и автори с изключително — или преимуществено — историческо значение не обогатяват изкуството, не разширяват нито вдълбочават неговата област, а само образуват необходими етапи на общия прогрес, от който естествено печели и изкуството (ако и косвено) — докато великите творения на велики художници, без да престават да служат за етапи и важни фактори на общия прогрес, в същото време мощно движат напред развитието на изкуството — изкуството изобщо и изкуството на техния народ частно. Ясно е, че и двата вида произведения и автори са еднакво необходими и важни сили на културата и че нито първите са в състояние да заместят или да извършат службата на вторите, нито обратно.

Вазов, както и Любен Каравелов, е преимуществено поет с важно историческо, по-точно историко-литературно значение. (Паралелът между тях не се свършва с това и аз ще се повърна още един път и по-подробно върху тоя въпрос.) Те са послужили на своето време, създали са една литература, възпитали са читатели. На тая своя историческа мисия те са пожертвували дори своя талант, тъй като зарад тая мисия тяхното собствено развитие е трябвало да се отбие от онзи път, който води към създаване на произведения с трайно значение. За Любена Каравелова това е ясно и малцина би се намерили днес да го оспорват. За Вазова изглежда по-инак; не само защото той е още между нас и продължава бодро да работи, но главно защото той извърши със значително по-голям талант и в много по-добри условия подвига на Каравелова. Но същността, ядката на въпроса си остава и в двата случая еднаква: в своето стремление да пише много и най-различно, да пише на теми и по начин, щото да бъде интересен и понятен за всички, най-сетне — да създаде по един или повече образци от всички главни литературни видове, Вазов написа такива слаби дела, каквито днес ний не би простили и на петостепенни поети. И туй важи — де повече, де по-малко — за трите области на Вазовата поезия.

Нека хвърлим бърз поглед и върху трите области на неговата деятелност, като почнем от оная, с която е започнал той сам. Лириката, по-общо: поезията на Вазова сравнително най-малко е пострадала от това негово стремление. Неговите чувства и идеи са чувствата и идеите на среден българин от освободителната епоха, който няма свои чувства, нито има идеи различни от общите — и Вазов не е имало нужда да се приспособява, за да бъде изразител на оскъдния духовен живот на своето време и на онзи официален патриотизъм, който не липсува на никое днешно общество. Доколко мотивите на тая лирика са оригинални, това ще ни каже бъдещата литературна критика, когато почне да изучава неговите извори и влияния. Ала несъмнено е, че Вазов — без да стига до върха на лирическото творчество — прояви в тоя жанр едно богатство, удивително за времето и условията на неговото развитие. И аз вярвам, че най-крепката връзка с бъдещи поколения ще образува неговата лирика. Там е той най-вече национален и най-ясно говори на българската душа. И след десетилетия българският юноша ще подири Вазовата лирика, за да съгрее националните си чувства, за да повъздиша за любов и свобода, за да помечтае за красотите на нашата природа, за нашите поля и гори, за нашите усои и балкани. Но заслужава да се отбележи — като факт, с който се срещаме на всяка стъпка в литературната история — че Вазов не доби никаква популярност със своята лирика. Когато аз — тогава млад-зелен студент (нека ни бъде позволен един личен спомен) преди двадесет години, през ноемврий 85-та година, го намерих в студената и неприветна стаичка на хотел „Люксембург“ в София, той не смееше да мечтае за никаква популярност, макар зад него да лежеше 15-годишна деятелност, отбелязана с дела като Поля и гори, Италия и Сливница3. И когато две години по-късно, в тогавашното списание „Труд“ (с един ентусиазъм, от какъвто Бог да пази всеки поет!) затръбих славата му — то беше за Вазова музика съвсем чужда на неговите уши4. Сам политикан и партизанин, той не бе чувал освен хвалби в общи фрази от своите и ругатни и „критики“ — съвсем не в общи фрази — от противниците, политическите противници. Тогава беше още невъзможно да се абстрахира от партията, пък и освен партийни групи никакви други не съществуваха. След ученическите упражнения на разни тъмни „румелийски“ личности, лидерът на тогавашната литературна критика Петър Пешев5, човек безпартиен, бе поместил — в Пер. Списание на Б. Кн. Дружество, ако се не лъжа — една критика на Италия и бе доказал всичката неспособност на своето време да разбере Вазовата и въобще всяка лирика. Моята антикритика, ако и писана три години по-късно, дишаше всичкия гняв и възмущение, на които е способен един 20-годишен и хубаво аранжиран юноша. И ни тая, ни другите — пълни с жупел и плява — мои „критики“ никого не убедиха във величието на Вазова: неговата популярност си доде независимо от тях — подир емигрантството му, когато основа „Денница“ и почна да публикува добри, а и съвсем слаби в художествено отношение (но тенденциозни и следователно най-добри за времето си) разкази, като Епоха кърмачка на велики хора и подобни6.

На белетристиката си прочее дължи Вазов преимуществено своята популярност, макар в нея да е много по-слаб, нежели в лириката. И това не е никак чудно, тъй като белетристиката всякога намира по-много читатели от най-добрата лирика. И безспорно неговите разкази и романи имат качества, които обясняват това. Преди всичко, сравнени с разказите и повестите на Любена Ка-равелова, чийто пръв наследник е той, Вазовите говорят за грамаден напредък, макар само десетина години да делят първите негови опити от последните Каравелови повести — напредък, който обикновено се извършва само след десетилетия. И в техника, и в език Вазов е отишъл много далеч от Любена Каравелова и напълно заслужава името създател на новата българска проза. Каква естественост, гъвкост, лекост, краткост, изразителност, подвижност и пластичност у Вазова — в сравнение с оная бъбривост и многоглаголие, които удавят у Каравелова всичко и пречат на неговата природна и голяма способност за пластика! Но количеството се оказа голям враг на качеството и Вазов твърде скоро стигна края на своето развитие. Добил виртуозност в разказването и изобщо в чисто външната техника, той скоро забрави, че това не е всичко. Ала възможно е причината да лежи и по-дълбоко — в границите на неговия талант, в образците, които най-много са влияли върху неговата белетристика, а и в неговата и примитивна, и твърде плитка психология. Психологическият анализ всякога е бил у Вазова недълбок. Но докато дребна белетристика може да се пише с известен успех и без по-голямо психологическо задълбочаване, при романа съвсем не е тъй. Вече и дребните разкази, скици и драски губят всяко сериозно значение и се превръщат просто в „леко четене“, ако авторът не умее да вложи в тях по-голяма художественост и по-дълбоко психическо и идейно съдържание, а роман без една по-дълбока психология може да бъде само сбор от „интересни“ приключения и невероятни случайности. Такива са всъщност Вазовите романи и затова тяхното значение е главно в етнологията, а не в художеството им. Затова Под игото е единственият негов роман със значение. Но Под игото е важен етап в деятелността на Вазова и по друга причина: с него се свършваше онова, което Вазов имаше да внесе ново в нашата белетристика — както и неговото собствено развитие. След него с твърде малко изключения той се повтаря и потретя в множество дребни неща и в два големи романа, които са лишени от непосредствеността и въодушевлението на първия му роман, но без да притежават нови достойнства — напротив, култивират по-нататък слабостите му (говоря за Казаларската царица само, тъй като от Нова земя никога не съм могъл да прочета повече от стотина страници). Вазов белетристът не е равен на Вазова лирик и не много от неговата белетристика ще оцелее и ще бъде в състояние да интересува бъдещи поколения: твърде малко художественост и общочовешки елементи съдържа тя и твърде много временни, случайни, локални — с една дума, ефемерни. Заедно с няколко от дребните негови неща, които са образцови в рода си и въплъщават по-ценни типове и явления, и Под игото ще може да си запази интереса на читателите — и по споменатата вече причина, и поради обстоятелството, че рисува една епоха, която няма да се повтори, и рисува я с патриотическо увлечение и с характерни детайли, които за широката публика всякога ще струват повече от всички художествени достойнства и от всяка психологическа истина. Само когато един велик художник — какъвто Вазов не е: той е само добър поет-разказвач — възсъздаде все тъй популярно, но с по-тънки средства епохата, само тогава Под игото може да бъде изместено из интересите на широката публика, но без да загуби популярността си, тъй като тия грубо очертани, но щастливо конципирани типове: Боримечка, кака Гинка, Стефчов, Мердевенджиев и др. ще добият собствен живот и ще живеят в народната фантазия, която има насъщна потребност от подобни образи.

Колкото до другите му романи — Нова земя отколе е забравена, а Казаларската царица скоро ще я последва, тъй като е фалшива в своята психология от едина до другия край, и ще рухне от собствена слабост преди още да се появи един истински роман из живота на съвременна България.

Но още по-зле — и въобще най-зле — стои Вазов в драмата: за драматурга Вазов не може и да се каже добра дума. В историята на нашата драма ще се говори само за негови грехове. Всичко написано от Вазова в тоя род е или пренаивна работа, или пък, доколкото е сериозна, стои по-долу от всяка критика. Със своите драми той доказа, че неговата литературна култура е много по-слаба, отколкото по хубавата му лирика и нелоша белетристика можеше да се предполага. Ето защо нищо друго няма така да повреди на общата оценка на Вазова както неговите собствени драми. Да бе имал Вазов един литературен приятел, който да го възпре не само от публикуване, но и от писане драми, той все още можеше да си запази ореола на поет с добра естетическа култура, който не твори по сляп инстинкт, но притежава и самокритически способности. Но след Руска, Михалаки Чорбаджи, Хъшове, Вестникар ли? и Службогонци този ореол е за всякога унищожен. Обаянието, с което заслужено се ползува името на Вазова, както и патриотическите и публицистични сюжети на тия драми не позволяват не само на широката публика, но и на повечето тъй наречени критици да видят, че това не са никакви драми и въобще никакви ско-посни поетически произведения, но пародии, които съвсем не правят чест на българската литература и които никак няма да увеличат славата на автора си. Не че другаде няма такива „драми“; не че една литература може без такъв баласт. Голямата разлика е обаче тая, че другаде ги пишат десетостепенни драскачи — за читателите на жълтата преса, които друго нито четат, нито могат да смелят — и че те там не се броят за литература и никой критик и литературен историк не се занимава с тях. Със Станчовци7 и Илия Миларовци8 и ний така постъпваме, но с Вазова — не можем: с него трябва да се занимаваме, каквото и да напише, макар и само за да го укорим. У нас, дето всичко върви наопаки, съдбата е поискала, щото същият писател, с чието име новата българска литература така славно почва, да бъде създател и на сензационни драми.

Но най-голямата вреда от тия драми не е това, че те накърняват славата и престижа на автора си, а това, че могат да послужат — и вече са послужили — за заразителен пример. Защото Апостол е прав потомък на Хъшове, колкото те и да са различни, тъй като в Хъшове има поне здрав смисъл, а в Апостол няма нищо друго освен фанфаронади — гърмежът е там най-здравият елемент9. „Бъл-гаран“ и българановците могат колкото щат да освиркват Апостол; той няма да изчезне от нашата сцена, додето не се освиркат Хъшове, Службогонци и Вестникар ли? А това няма да стане нито подир десет години и миларовщината ще расте и ще наводнява нашата сцена с невъзможни блудкавости. Тълпа, която да гледа и да се „възхищава“, винаги ще се намери. И Вазов ще бъде наказан най-жестоко за всички свои драматически грехове, ако бъде способен да почувствува духовното родство на Апостол с Хъшове и всичкото негово нищожество. Защото миларовщината — ако не беше толкова нескромна, колкото и бездарна — би имала право един ден да каже: аз съм рожба на Хъшове и на Службогонци.

Вазовите драми не могат прочее да имат и онова историческо значение, което има белетристиката му, тъй като след Друмевия Иванку — първият сполучлив опит в нашата драма — те са един решителен назадък и трябва да бъдат считани за плод на човешка слабост или амбиция, а не на добре съзната историческа мисия...

Но може да ми се каже: ако всичко това е действително така, как тогава да си обясним факта, че Вазов толкова се чете, всички пишат и говорят само похвали за него? Аз ще отговоря на въпроса най-напред чрез едно съпоставяне на Вазова с Любена Каравелова, чието положение в историята на нашата литература е в много отношения подобно на Вазовото. Че Любен Каравелов и по плодовитост, и по обширност на своята деятелност е равен Вазову, а в някои отношения (като политически деец и публицист например) дори го надминува — това не е ново за вас, както и това, че и той е олицетворявал в себе си — в продължение на десетилетие — българската литература и е създал много четени навремето си лирически, белетристически и драматически произведения. Известно ви е също, че името Любен Каравелов беше през 70-те години едничкото име, познато в чужбина — именно в славянските земи, тъй като другаде не се интересуваха за нас. Безмерно и твърде некритично превъзнасян приживе и през първото десетилетие след смъртта си, днес Каравелов никак не се чете. И това не е следствие само на скръбния факт, че нито неговият живот, нито неговата литературна деятелност и досега не са изучени и за тях се говори само с общи фрази, а на съвсем други причини. Именно, първо, на слабата художественост на неговите произведения и второ, на това, че общочовешкият елемент в тях е слаб, а в повечето — никакъв; че и сюжетите, и обработката им са от временен и локален характер, тъй че могат да интересуват само читатели съвременници, чийто живот и борба са отразявали (както и ония огнени публицистически статии, с които бе извоювана великата борба на нашето национално пробуждане). Че Каравеловите произведения е трябвало да бъдат такива, за да раздвижат тъй мощно неговите съвременници и да превърнат индиферентните доволници в пламенни родолюбци; че никой от тия съвременници не би обърнал внимание върху тях и те не би могли да извършат тая културно-историческа мисия, която извършиха, ако не бяха такива, каквито са: — едно пряко, бих рекъл публицистично и лишено от всяка художественост отражение на действителността — всичко това е очевидно — то е една от аксиомите на днешната литературна критика. Но не по-малко аксиома е, че произведения от този род — едно украшение и една гордост за народа и неговата история — са мъртви за потомството и нищо не говорят на неговата душа. Аз не съм пророк и не искам да предсказвам какво ще стане с Вазовите произведения (особено с драмите, двата романа и много от разказите) толкова повече, че аз съм съвременник и не мога да съзра всичко временно в тях: и аз съм изложен на илюзията да считам днешното за всякогашно. Искам обаче, след като доказах, че художествените слабости на поетическите произведения не изключват нито тяхното велико историческо значение, нито тяхната популярност, да ви обясня как един поет, в случая Иван Вазов, може да бъде и четен, и възхваляван от „критиката“ повече нежели кой да е негов съвременник, макар да е много по-слаб художник и поет от мнозина свои събратя. Ще отбележа най-напред само пътем, за пълнота, че в литературните истории има не само такива примери, но и примери за популярност на писатели без никакво историческо значение и дори без никакви поетически и художнически дарби; „поети“, които са умели само да експлоатират едни или други интереси на своите съвременници и да заслепят не само читатели, но и критици и да ги накарат да считат техните публицистически фокуси за художество. Тук случаят е очевидно съвсем друг; тук се касае, от една страна, за поет с високо историко-литературно значение, от друга — за действителен талант, който обаче под влияние на нуждите на своето време и на условията на своето развитие е създал и не малко слаби и положително лоши (незаслужаващи името си) дела, считани обаче от негови съвременници за еднакво ценни, както добрите му дела.

Без да влизам в пълно и детайлно обяснение на факта, ето в най-главни черти кои могат да бъдат неговите причини. Защо Вазов се чете и задоволява естетическите потребности на голяма част от нашата публика, изложих вече и не бих се повръщал тук наново, ако не исках да спомена и втори един фактор, който от своя страна чака обяснението си: — похвалните отзиви, с които се посреща всяка негова книга и които направиха да се заинтересуват за Вазова и хора без никакви литературни и въобще духовни интереси. Но как да се обясни именно това, че печатът се занимава тъй много с него и главно така единодушно „харесва“ всичко написано от него? Две са главните причини: първо — невежество, второ — недоразумение. Вярвам, няма да ме счетете невежлив за това, че сам малко-много критик обвинявам свои колеги в невежество. Не, тия, които обвинявам, не са никакви мои колеги, защото не са никакви критици, а прости драскачи-вестникари от много долна проба — които мислят, че стига да умеят да пишат „антрефилета“, за да имат право да се произнасят за поети и поезия. Нито един от нашите вестници няма в щаба си литературен критик — та и колко ли списания имат! — а почти всеки публикува авторитетни присъди за една или друга новоиздадена книга. То е ново явление в нашата преса, но взима големи размери и заслужава безпощадно изобличение, най-вече защото се вдъхновява винаги от самите автори — поети с мънички таланти, но с големи човешки и нечовешки слабости. Особено се отличава в туй отношение един дневен лист, в който се боричкат няколко дребни авторски честолюбия и който твърде често ощастливя публиката ту с „критики“, ту със съобщения за още ненаписано „велико“ произведение или за „триумфално шествие“ из литературния свят на някое току-що „свършено“ недоносче в стихове или в проза.

Колкото до недоразумението, в него са виновни по-сериозни и дори доста сериозни критици и писатели. То състои в това, че се смесва историческото значение на поета с „чистата“, естетико-литературната цена на едно или друго негово дело. Едни вършат това, защото са твърде плитки в своите знания и своите естетически чувства и не са способни да разберат, че това са две различни неща, а други — защото никога не са и отишли по-дълбоко, до същността на работата. И доколкото познавам литературата на въпроса, не съществува нито една сериозна статия или бележка, в която да се поддьржа противното на това, което изложих пред вас в тая беседа. Може би защото въобще нищо добре установено за Вазова няма. И това е твърде естествено: макар за Вазова да се пише повече отколкото за всички други наши поети, но това, което се пише, е най-малко Критично, най-малко основателно и колко-годе аргументирано. Защото, да бъдеш популярен писател, е незавиден жребий. Вазов има нещастието да е такъв от десетина години насам и затова вместо критики за него се пишат похвали, реклами: с него списания и вестници си служат, за да рекламират себе си като „ценители“ на изкуство и на поезия. А стара истина е, че дневният печат е най-големият враг на истинско изкуство и поезия и че той нито се интересува за тях, нито пък ги разбира. Той обича шума и малко иска да знае около какво се вдига — дали около някоя сензационна случка, или около някое славно име. И тежко на поета, когато той е това славно име: истина той няма да чуе за себе си!...

 

Post-scriptum

Горната статия за г. Вазова се появи в VII Книжка на сп. Мисъл, издадена към края на м. септемврий изтеклата година. В края на ноемврий или началото на декемврий същата 1905 година В сп. Светлина (XIII, 10) се появи началото на едно „интервю“ с г. Вазова под гръмкото име „Из интимния живот на нашите знаменитости“ с подпис S, а два месеца по-кьсно февруарският номер на списанието от 1906 г. донесе края на интервюто и онзи пасаж в него, зарад който то единствено ще е било написано: тоя пасаж — той заслужава да бъде предаден тук изцяло, за да се запомни добре — гласи буквално така:

У нас критика в истинския, европейския смисъл на думата няма още. Тя в своята целокупност се продължава да бъде израз не на обективна оценка и широки и свободни възгледи върху изкуството и задачите му, а на литературни кръгчета, на интелектуални котерийки и главно — на лични страсти. Прогресът, който сме направили в областта на литературата, е значителен и неоспорим: имаме плеяда талантливи поети лирици от новата генерация, имаме от нея и добри новелисти и пр. На критиката не й върви, тя няма ни един представител, който би й правел чест. Покойният Бончев още няма достоен приемник у нас, а той се е поминал преди четвърт век. Кръжоците хвалят своите хора, критиците въздигат личните си приятели и са свирепи към ония, които не принадлежат на тяхната група. По тоя начин видяхме чудовищни работи: бездарности и лигави предъвковачи на чужди работи се въздигнаха до гении, а истински и високи дарования се обливат с кал. Като типичен представител на този род критици е доктор К. Кръстев, легендарен вече у нас по венцехваленията си спрямо „комшии“ и остервенението си спрямо противника*. В това отношение няма две мнения за него у нашия литературен свят. И тоя разврат ще трае дотогава в нашата литература, додето делото на критиката не попадне в честни ръце.

В отговор на тия излияния на г. Вазова ний публикувахме в II Кн. на Мисъл (XVI, 1906) следната реплика, озаглавена „Интимната мисъл на г. Ив. Вазова.“:

„Не помня кой философ казваше, че от най-слепите слепци самообмана на писателите е най-големият слепец“.

Ив. Вазов (П-в.)

Под заглавие „Из интимния Живот на нашите знаменитости“ сп. Светлина (XIV, 2) донася едно интервю с г. Вазова, дето маститият поет в „интимна“ беседа разправя своите чувства и злоби. При тоя случай г. Вазов ми е направил Високата чест да се произнесе и за мене. Допуснат така неочаквано и — защо да не си призная! — така незаслужено в „интимните“ чувства на г. Вазов, крайно невежливо би било от моя страна да се отнеса към него със същото презрение, с което аз отплащам на вестникарските безделници, които всеки ден повтарят същото.

Г-н Вазов не е доволен от българската критика. Той не намира нито един неин представител, който би й правил чест. Не е доволен също и лично от мен, което особено ме наскърбява. И не само не е доволен, но в своето добродушие ме е издигнал на една висота, за каквато аз не смея и да сънувам, без да усетя страховит шемет. Той е направил от мене „легендарен“ герой на българската критика, за когото „няма две мнения в нашия литературен свят“. И като се знае, че дори за г. Вазов, който е популярен и в европейската литература, в нашия литературен свят има повече от две мнения, читателят може да си представи какво величие е направил той от мен. А заслугата, на която имам да благодаря тая велика слава, били всеизвестните мои „венцехваления спрямо „комшии“ и остервенение спрямо противника“. А за ония читатели, които са малко къси в ума, „интервюверът“ е дал под линийка тия пояснения: „Както е известно, най-злобно нападан от г. Кръстев е самият Вазов. До 1901 г. те бяха приятели и г. Кръстев го хвалеше и превъзнасяше печатно. После отношенията им се развалиха и Вазов изведнъж стана лош писател за нашия критик, макар че именно оттогава (sic) силата на неговия талант се разви в пълнотата си заедно с нарастването на популярността му у нас и в странство.

За когото и това не стига, той нека чете надолу.

След десет години мълчание, през които бях зает да търся себе си, един есенен ден през мин. година аз пак заговорих за г. Вазова — съвсем случайно наистина, но така гръмко, както си говоря, та не е никак чудно, ако от това г. Вазова са го заболели не само ушите, но и главата. И разправих аз (без да бях взел позволение от Вазовите цербери), че Вазовите драми би били достойни за един десетостепенен писач, но не и за него; че той има хубави страници белетристика, но че тя е плитка в психологията си и изобщо твърде бедна; че той е създал новата българска проза и е отишел, в един период от десет години само, много далеч от Любена Каравелова; и най-сетне, че освен с Под игото, той ще живее и с много от своите стихове. А тъй като в общата статия не бе възможно да се мотивира всичко, аз се възползувах от първия случай, за да покажа с детайлен анализ какво струват прехвалените (всякога в общи фрази) — от приятели и от невежи „критици“ — Вазови разкази и написах „Литература и литературни куриозитети“ (както ще се възползувам от първия случай да покажа каква художествена стойност имат неговите драми). Аз не твърдях и не твърдя, че всички негови разкази са такива; напротив, мисля, че колкото по-назад отиваме, толкова сравнително по-добри ще намерим; но и не скривах, че и най-добрите не считам днес такива, за каквито съм ги считал преди 15 години, когато художествеността на поетическите творения беше и за мен книга, запечатана с девет печата (както е и досега за г. Вазова и за повечето български критици, поети и белетристи). Но понеже ординарни натури считат хорските мнения резултат на ординарни компромиси със съвестта, то за г. Вазова е било, види се, решен въпрос, че както онова, което съм писал за него преди 19 години, когато не го и познавах, така и онова, което е писано преди 15 години, когато имах честта да го приемам у дома си, така най-сетне и това, което пиша днес, когато човекът Вазов за мен не съществува, а поетът е само една сянка от миналото — че с една дума всичко, що съм писал за него, ми е било диктувано не от убеждение, а от личните ми чувства спрямо него. Ако той намира удоволствие в такава мисъл — и ако има потребност от нея — аз съм готов да му я оставя; единственото, което ме интересува и което той е пропуснал да каже на своя „интервювер“, е това: дали той мисли, че „откак силата на неговия талант се е разбила в пълнотата си“, аз съм станал неспособен да ценя творенията му — или вярва, че много хубаво зная тяхната истинска цена, но съзнателно заблуждавам наивната публика. В първия случай той би трябвало да се сърди на Господа, а не на мен, а във втория — моята благодарност за високото мнение, което още храни за моите критически способности, но нека той има добрината да ми обясни тоя незначителен факт: защо досега нито една от моите критики за него или за когото и да било другиго не е била предмет — не на сериозна, а на никаква антикритика, в която да бъде показана тяхната несъстоятелност или несправедливост.* (А какво сквернословели по вестниците разни гамени на перото с име и без име, до мен то не се отнася, нито може да ме достигне: то са само пръски от тяхната душевна кал, които падат на техните лица.)

Но аз бих бил малко достоен за високото внимание на г. Вазова, ако се покажех неспособен да вникна в психологическата необходимост на неговите мнения. Отрасъл в една среда, чийто морален и духовен багаж се изчерпва с писане антрефилета за гъделичкане на суетни „списателски“ чувства, г. Вазов не може — и при най-добро желание — да вижда в българската критика нещо повече от онова, което от собствен опит тъй добре познава. Защото собствената „критическа“ деятелност на г. Вазова през цял живот е състояла в това: да пише антрефилета и фейлетони — ту анонимни, ту подписвани с всичките букви на азбуката — за да хвали себе си и своите и да интригува против ония писатели, които не са във възхищение от него. Той не счита недостойно за себе си, дори в тая почтена възраст, да печата анонимни — и още какви! — подлистници, вместо да вземе пример от нас по-младите и да излезе все тъй открито и с името си да каже своите убеждения за нас, както ний казваме нашите за него. (Последният му подвиг от тоя род читателят ще намери във в. „Ден“ от 9-и февр. т.г. под заглавие „Лошото име на г. Пенча Славейков", с подпис П-в). А всеки от нас разбира само онова, което носи в своята собствена душа. Нима можем тогава с право да искаме от г. Вазова да разбира, че за да проникне в душите нещо ново и по-висшо, трябва старото да бъде пометено, а историята не всякога има време да чака, щото то да умре от естествена смърт — както умря например школата на Л. Каравелова, след като си извърши историческата мисия. Нима можем да искаме от г. Вазова — живеещ още в „опълченската епоха“ на нашата литература (както би рекъл онзи, който отдавна е поел от плещите му непосилния вече за него товар, да води българската литература) — нима би могли да искаме от г. Вазова при неговата примитивна култура и високо култивиран егоизъм, да разбира, че един критик не е продавач на вехтории, но е херолд на нова душа и на нови чувства и че тия нови чувства и нова душа изпърво смътно долавяни от него, той намира ясно въплътени в творенията на поета и това е, което определя неговите симпатии и антипати (там, дето той дава нещо повече от формални анализи — дето той дава и своята душа), а не пазарските сметки, както мислят пазарски натури... Нима можем да искаме от него да разбира, че родството на душите създава обич и вражда между писателя и литературния критик и то е, което прави последния способен да изтълкува чуждата душа и го влече към нея, безразлично дали техните пътища са се кръстосали някога или не... Нима можем най-сетне да искаме от г. Вазова да разбира, че е доблест да изказваш открито (подлост е да се върши това скрито и по „околни“ пътища) отрицателни мнения за враждебно настроени, и положителни — за писатели, с които те свързват лични чувства и че от многото видове пъзливост на ума и на характера най-отвратителна е тая: да не смееш да говориш публично за другари и врагове, защото глупците и литературните клюкари щели да кажат каквото казват...

Но да беше всичкият грях на г. Вазова ограниченост на ума, писателски егоизъм или простодушна наивност — кой не би му простил и не би се усмихнал снизходително на тия мили човешки слабости у заслужилия мъж! Но не, г. Вазов пожелал да се яви пред своя „интервювер“ и в съвсем интимен нравствен тоалет. И той се е забравил дотам, че е захвърлил ония „стеснителни“ понятия за приличие и себеуважение, без които никой почтен човек не се явява в обществото: г-н Вазов отрекъл на представителите на българската критика честно служене на своето призвание и на своята задача. „Тоя разврат, дума г. Вазов, ще трае дотогава, додето делото на критиката не попадне в честни ръце.“

Така може да говори за чуждата чест само онзи, който е престанал да уважава своята.

 

* * *

 

Към тия свои обяснения ний и днес, шест месеца след тяхното публикуване, нямаме нищо да прибавим — освен може би да констатираме само, не нито едно от нашите твърдения не е опровергано, без да изключим и твърдението, че г. Вазов си служи с анонимни закачки и инсинуации по адрес на своите литературни противници и че последното негово дело от тоя род (дотогава) е подлистникът във в. „Ден“ от 9./111906 г., подписан с буквите П-в.

 


1 Луи Леже (1843-1923). Френски славист, професор по славянски езици и литератури в Сорбоната. Направил много за популяризирането на българската литература и култура във Франция. Автор на книгите „Кирил и Методий“, „България“ и др.

2 Д-р Георг Адам (1874-1948). Немски лекар, преводач и популяризатор на българската литература в Германия. Приятел на Пенчо Славейков, д-р Кръстев и Петко Тодоров

3 Става дума за стихосбирките на Ив. Вазов „Поля и гори“ (1884), „Италия“ (1884) и „Сливница“ (1886), едни от най-представителните за поета през 80-те години на миналия век

4 През 1888г. д-р Кръстев помества в сп. „Труд“ първата си критическа статия „Иван Вазов. Етюди за стихотворната му поезия“ – г. II, кн. 5 и кн. 6

5 Петър Пешев (1858-1931). Литературен критик, общественик и юрист . Автор на рецензии и статии за Иван Вазов през 80-те години.

6 Сп. „Денница“ (1890-1891). Издавано от Ив. Вазов в София, списанието обединява около себе си едни от най-добрите литературни сили тогава в страната. В него сътрудничи и д-р Кръстев.

7 Намек за Т. Хаджистанчев (Т.Х. Станчев, 1848-1903). Публицист, преводач и автор на драми, станали синоним на бездарие

8 Става дума за Илия Миларов (1859-1948). Литературен и театрален критик, драматург

9 Драма от И. Миларов, изиграна без успех на сцената на Народния театър

* Както е известно, най-злобно нападан от г. Кръстева е самият Вазов. До 1901 год. те бяха приятели и г. Кръстев го хвалеше и превъзнасяше печатно. После отношенията им се развалиха и Вазов изведнъж стана лош писател за нашия критик, макар че именно от тогава силата на неговия талант се разви в пълнотата си заедно с нарастването популярността му у нас и в странство.

* Моят Колега г. А. Теодоров ме уверява, че той не намерил никаква разлика между моите общи положения за Вазовата лирика, белетристика и драми и възгледите, изказани от него върху Вазовата „творба“ в публичната лекция, четена през пролетта 905 година във всички по-големи градове на Княжеството.

 


напред горе назад Обратно към: [Млади и стари. Критически очерки върху днешната българска литература.][Кръстьо Кръстев][СЛОВОТО]
© 1999-2017, Словото. WEB програмиране - © Пламен Барух