напред назад Обратно към: [Млади и стари. Критически очерки върху днешната българска литература.][Кръстьо Кръстев][СЛОВОТО]



Стоян Михаиловски и неговото значение


Централна фигура и център на обществено-културните интереси на нашето общество в началото на 1905 год. образуваше безспорно г. Ст. Михайловски. Това свое положение той дължеше не толкова — и във всеки случай не преимуществено — на своята литературна деятелност, а повече на обстоятелството, че през последните две години бе станал и народен трибун, и в него бяха намерили най-мощен израз всичкият гняв и всичкото възмущение от един режим и една система на управление, колкото в морално отношение жалки и отвратителни, толкова материално съсипателни; с една дума не толкова на писателя-сатирик, а на писателя-борец и на политическия ратник. Неговото писателство, което и преди никога не се е движило в „задоблачните“ сфери на поетическата мисъл, а напротив, е било всякога в най-интимни връзки с живота на деня, сега всецяло бе отдадено в служба на тоя живот и бе добило известно оживление и известна интензивност. И тъкмо в навечерието на годината той бе издал своята книга От развала към провала — един сборник от ораторски тиради: — „диалогирани очерки“, както авторът нарича своята книга, „диалогирани уводни статии на един вестник във висок стил“, както би било по-право да я назовем. Книгата бе посрещната с възторг, поне от дневния печат, чиито нужди най-добре удовлетворяваше. Защото в От развала към провала — макар и по един доста груб и доста старомоден начин, но с оная сила и ясност, за които е способен само авторът на Книга за българския народ — бе очертан новият тип на българския журналист — „жълтия журналист“, и бяха заклеймени няколко — може би не от най-позорните, ала от най-характерните — деяния на героите на деня. Всички познаха оригиналите на автора и това още повече усили ефекта: името на главното лице на очерките стана из един път нарицателно и думата „шарлагановщина“ получи бърза и немалка популярност...

Тоя факт — гръмката известност на писателя Михайловски по вината на публициста и политическия гръмовержец — има, симптоматично значение за литературната култура на нашето общество; той най-добре илюстрира нашата теза за жалкото съществувание, което води българската изящна литература сред българското общество, и за съвършената невъзприемчивост на това общество за чисто художествени емоции; той ни доказва на един конкретен пример, че интересите на по-широки слоеве могат да бъдат възбудени само чрез публицистични или — в най-добрия случай — тенденциозни дела. Защото несъмнено е — и ний ще се повърнем на това — че От развала към провала не блести с художествени достойнства, не внася и нещо ново в литературната физиономия на поета, нито въобще представлява какъв да било ценен вклад в нашата литература. При все това то се допадна на публиката, то намери отзив — въпреки или може би именно затова, че в него бе изличена задължителната за всяко творение на изкуството дистанция от живота на деня, затова, че беше чиста, неприкрита публицистика...

Но наскоро след издаване на книгата От развала към провала внезапно — в един ден бихме рекли — мнението на това същото общество за г. Михайловски коренно се измени: той падна в неговите очи! Причината беше обстоятелството, че г. Михайловски бе поискал или приел държавна пенсия от същите хора, които той винаги е клеймил за техните обществени злосторства.

„Това е морално падение“, казваха едни: — всички морално паднали, на първо място, но освен тях и ония, на които поради дълбоки принципиални различия нито неговата личност, нито обществената му деятелност не можеха да им бъдат симпатични; „той се е унизил“, казваха други, „да иска пенсия от едно Народно събрание, мнозинството на което е вербувано чрез насилия и беззакония, и от един министър, който е ратай по минало и гамен по възпитание и политическа нравственост“. На това обаче може твърде основателно да се отговори.

Първо, да си бил ратай не е позорно, а за един министър то може в известни обстоятелства —когато той дължи своето положение не на ласкателства и на царедворски интриги — да бъде дори велика чест; второ, ако до министерския пост в една конституционна държава се е издигнал един човек с гаменски привички и ако следователно и Иван и Стоян са принудени поради това да имат земане-даване с такъв човек —за това най-малко могат да бъдат виновни Иван и Стоян, в случая г. Михайловски; вината за това трябва да се търси в цялата съвкупност на ония обществени фактори, които правят възможни подобни чудовищности. И друго. При позора: да бъдеш гражданин на една конституционна и следователно правова държава, управлявана с един почти азиатски произвол, против законите; на една държава, в която висшият държавнически принцип е най-безстидното „държавно“ грабителство — при тоя позор; който всички ний безропотно носим, всеки от нас би трябвало да се позамисли, преди да хвърли камък против г. Михайловски зарад неговата постъпка. А влезем ли в детайлите на въпроса, ний не можем да не признаем, че е несправедливо и непоследователно да се осъжда г. Михайловски за същата постъпка, която една година по-рано извърши г. Вазов, без това никого да възмути и без въобще никой да го е осъдил за нея. Различният характер на тяхната литературна деятелност не изменява същността на въпроса, толкова повече, че мненията на г. Вазова за държавническите качества на лицата, от които и той получи своята пенсия, нито на йота не се различават от мненията на г. Михайловски. Наистина, относително г. Вазова не стана известно навремето какви негови постъпки са предшествували на пенсионирането му; че г. Вазов заслужава повече от всекиго другиго една държавна пенсия — върху това не можеше да има две мнения в нашето общество, и мисълта, че министърът на полицията в „своите грижи за българската литература“ е поискал по своя инициатива да възнагради най-стария неин представител —тая мисъл от само себе заседна в умовете и никой не протестира против факта, ни тогава, ни сетне. Но — както твърде основателно показа г. Гидиков в своята статия за пенсионирането на г. Михайловски („Демократ. преглед“ за 905 г., бр. III) — даже и да би било така (че г. Вазов не е искал*, а г. Михайловски е искал своята пенсия), от това не произтича никаква съществена разлика, тъй като ядката на въпроса е тази: че г. Вазов, както и г. Михайловски, е приел да получава пенсия от едно потънало в престъпления правителство — едно правителство, което не само не уважава законите (това най-сетне може с по-голямо или по-малко право да се каже за много, почти за всички наши правителства), но което и създава специални закони, за да се гарантира от всяка юридическа отговорност (а друга в България не съществува). Ето защо дори без да се отъждествява напълно случаят на г. Вазова с тоя на г. Михайловски, щом постъпката на първия не се счита осъдителна, никаква логика и никакъв морал на света не ни дава право да считаме постъпката на втория за някакво „падение“, за някакво „пречупване“, а още по-малко за „компромис“.

Но Шарлагановците, поблазнени от мисълта, че е достатъчно да изчезне или да бъде сломен техният изобличител, за да станат те „честни“ хора, се възползуваха от упорното мълчание на г. Михайловски и от някои случайни съвпадения (например от неговото замлъкване след пенсионирането — следствие на същата причина, която бе го накарала да поиска пенсията), както и от обстоятелството, че по-трезви обсъждания на въпроса, каквото даде например г. Гидиков, се явиха твърде късно; — Шарлагановците се възползуваха от всичко това и тържествуваха. Ала не е важно тържеството на Шарлагановците — кой обръща внимание на тях! Много по-важно и по-характерно за нашите обществени нрави е поведението на така наречените „по-добри“ елементи. В тях именно из един път заговориха всички долни инстинкти, като почнете от пасивното злорадство и свършите с активното лично отмъстяване.* Заслеплението бе отишло далеч: нито един от ревностните „изобличители“ не прояви какво-годе съзнание, че се касаеше не за някоя креатура на времето и политическите случайности — която изчезва из паметта на хората, щом побледнее споменът за нейните скандални дела, — но за един литературен деец от първа величина — който е оставил дълбоки следи в нашия духовен живот — когото не мътни политически вълни са изнесли на повърхността на живота и не такива вълни ще могат го погълна — който ще чака своя съд не от несвесния крясък на надничарите на политиката, но от културния и литературен историк.

Но къса памет за злото и за доброто е най-характерната черта на всяко слабокултурно общество. Защото едно общество, лишено от всяка способност за активно възмущение — онова възмущение, което се налага и предотвращава наглите подигравки със себе си; едно общество, сред което е възможно и най-опозорени „политици“ да осъмнат един ден облечени с власт и отрупани с „народни“ почести, без това да предизвика никаква обществена тревога: — такова общество не може да притежава добра памет и за доброто, нито способност да различава дистанциите и величините. Ръководено от жълти вестникари, то може твърде лесно да бъде отчуждено от най-добрите свои синове — от най-заслужил писател и деец, стига вестникарската глутница да викне против него и стига той да носи горда и велика душа, за да презира и крясъците на тая глутница, и онова „обществено мнение“, което се ръководи от нея. Спокойно и всестранно изучаване на постъпките и техните мотиви — даже фактическа проверка на мълвите за тия постъпки — са неща неизвестни и непонятни ни за еднооките ръководители, ни за слепите ръководени...

 

* * *

 

Стоян Михайловски е един литературен и обществен феномен, който не се поддава лесно на каквото и да било класиране. Той не попада под никоя определена категория или група нито в литературата, нито в държавническите доктрини, нито най-сетне в политическите партии. Че той си противоречи твърде често, не е важно — не си противоречи само който не мисли и не се вгледва по-дълбоко в нещата, който не отива по-далеч от повърхността. Още по-често изпада той в противоречие с фактите и няма нищо по-лесно от туй, да се обори който и да било от неговите афоризми, което и да било от неговите мнения. Но онова, което не можете да оборите и което ви се налага, е човекът в него, индивидуалната личност, издялана от един камък — корав, студен, неприветен, недостъпен, но с вечно туптящо човешко сърце в него, с което той мисли, и с един вечно неспокоен разум, с който той чувствува. Затова неговите чувства са за нашите тъй чужди, и неговите резони — за нас тъй малко убедителни. Ний загатваме с това за една особеност на писателя, която прави от Михайловски една психологическа загадка: с него никой не е съгласен, под неговото знаме никой не върви, но той действува неотразимо върху всички и неговата армия е по-голяма нежели армията на кой и да било от живите днес жреци на българското слово. Никое от неговите съчинения не отражава човека — нито всичките вкупом: в човека има нещо много повече и много по-значително. И онова, което действува тъй неотразимо, не са всъщност съчиненията му, а онова, което четецът смътно долавя зад тях — из което те извират и което твърде едностранчиво и дори неестествено отражават. Нещо повече: всяко или почти всяко от тия съчинения възбужда повече възражения и неприятни чувства, нежели съгласие и задоволство; всяко ви оставя в по-голяма или по-малка степен неудовлетворен и при все това вий пак го четете и препрочитате. Това е знак, че ви интересува човекът — в неговата индивидуална психика, в неговите макар и своеобразни и несъгласни с тенденциите на времето убеждения: вий чувствувате, че тия убеждения, тия лутания и произтеклите от тях противоречия образуват един характер, а характерът не се опровергава, но се изучава. Там се крие изворът на неговото действие и без да се вземе във внимание тоя факт, не може да се обясни, не може дори да се разбере как е възможно да съществува за публиката такъв писател.

Втори важен факт е, че г. Ст. Михайловски е единственият от писателите, който има значение и извън книгите, който стои или е стоял почти всякога най-близко до живота, който е преживял посвоему и на свой риск всички обществено-политически кризи от двадесет и пет години насам, и ги е преживял активно — там, в живота — и се е горил от техния огън. Затова той е единственият писател, който е нещо повече от писател, който е и човек, т.е. една цялна и богата индивидуалност. Наистина той никога не е бил обществено-политически деец в тясната смисъл на тая дума; напротив, той е напускал каузата, на която до тая минута е жертвувал всичко тъкмо когато е наставала жетвата. Воювал толкова пъти, той нито един път не е участвувал в победата — ни в облагите, ни в отговорностите й. Може би защото книжникът в него е по-силен от практическия ратник, може би защото чистотата на натурата инстинктивно се е бунтувала против практическата работа, обикновено невъзможна с чистите ръце на кабинетния мислител. Но факт е, че той е подготвил няколко важни събития. Най-прясното от тия негови дела е неговото участие в първата и втората камара на последния Стоилов кабинет. Наивен, какъвто е всъщност всеки писател в сравнение с родения политик, той бе се наел да защитава със своята логика и непохвалните държавни дела на сладкодумния президент — за да стане след година-две най-жестокия враг на негова кабинет, Вместо да намери топло място в него, както направиха стотина други „борци“. По-малко известна е на днешното поколение неговата борба против първия български княз — борба, от която той не само не получи никакви облаги, когато тя се увенча с успех, но пожъна тъкмо противното.

Ето в какви особености на човека и на писателя лежи истинското значение на г. Ст. Михайловски и който търси неговото значение само в книгите му и в техните литературни или дори художнически достойнства, той рискува от дървеса да не види планината, на която са израсли и която единствено им дава живот и красота...

 

* * *

 

Двете последни книги на г. Ст. Михайловски: От развала към провала, диалогираните очерки, както и Днес чук, утре наковалня илюстрират най-добре горната характеристика1. Както вече загатнахме, първото състои от публицистически тиради и политически размишления, вложени в устата ту на едно, ту на друго лице, всяко от които представлява една обща теза, а не жив образ, още по-малко — индивидуален характер. И дето поетът се е опитал да създава живи лица и характери, нито е сполучил, нито е могъл да сполучи: той никога не е притежавал способността да твори характери, и в съзнание на тая граница на таланта си не се е и опитвал сериозно в тая посока. Прочее, От развала към провала не е в тесния смисъл на думата никаква белетристика и никаква драма и авторът не си прави илюзии относително същинския жанр на своите трудове. Впрочем жанрът на творенията на г. Михайловски не е въпрос от съществено значение. Много по-голяма важност има въпросът, доколко тая публицистика, която ни дава той в От развала към провала, може да претендира на името изящна литература или дори белетристика. За нас, принципиален противник на публицистиката в литературата, тоя въпрос има особен интерес. При все това ний няма да се спираме върху него. Нашите идеи по въпроса читателят ще намери в статията „Тенденцията и тенденциозната литература“ (Мисъл, год. XIII)2, а за приложение на тия общи идеи върху произведенията на г. Михайловски от рода на От развала към провала не е тук мястото. Ще отбележим само пътем, че ако и противник на такава литература — поради убеждението, че поетът има поетически средства да възсъздаде картината на обществените недъзи, а публицистът нека Води борба с тия недъзи чрез същинските свои оръжия, а не чрез малко целесъобразните оръжия на поета; — ако и противник на такава литература, това не ни пречи да признаем, че тя съществува във всички общества, и докогато литературната и научна култура на обществата стои на ниско стъпало, тя ще намира читатели и ще бъде в известна смисъл една необходимост: чрез нея в по-широките слоеве могат да проникват идеи, които по други пътища много по-бавно и по-трудно би проникнали. А това е все една културно-историческа заслуга.

Съвсем от друг характер е втората и последна — само през отчетната година, вярваме — книга на г. Михайловски: Днес чук, утре наковалня. То е едно сборниче от няколко неголеми и твърде различни по съдържание и по литературна стойност стихотворни неща, всички (освен странния „Един обичай у старите римляни“) в свръзка с душевната криза, която преживява поетът. Тая малка книжка е от голям интерес за критика с ония самопризнания, които и по форма, и по съдържание са нещо единствено у г. Михайловски. В епилога на Глъч поетът зове и благославя смъртта в надежда, че ще се намери някой да поеме из неговите „вкоченясали ръце свещений пряпорец на Идеала“. В Недоизкаран храм той сравнява своя живот с недовършен — напуснат — храм:

... и мен безжалостна съдба надви,

и аз оставам свод недограден,

недоизпята песен, блян сломен!

Ала в безмерна немощ и в болеж,

като напущам светский тоз борбеж,

утешни слушам, вътре в себе, гласове:

— „До време знаменосецът живей,

а знамето — идейната звезда

— навеки пръска светлост по света...

Към бъдещността ти проби нов път;

по твоите стъпки рояк дейци ще вървят...

Сега, зад гъста сянка се закрий,

борецо, и почивка подири,

там где упадък няма, нито жал,

при извора на всеки Идеал!“

Но най-хубавото и най-задушевно от всичко, що е написал студеният сатирик, е стихотворението Лама Сабахтани!

Там той е намерил тонове, по-нежни и по-трогателни от които никога не е намирал. То е една песен, изтръгната из глъбините на жестоко ранена душа, преживяла най-горките разочарования, които една човешка душа може да преживее. Нека ония, за които страждуща човешка душа е притча без смисъл, се вслушат в нейните вопли и — замлъкнат:

Тежи ми, Боже, кръстът на живота...

Духа ми скръб обсажда, гина веч...

И виждам те — на твоята Голгота —

и шепна твоята предсмъртна реч...

Живях в тълпите сам — не ме разбраха,

в мен всичко светло, всичко в мен добро,

раздадох го... Душата ми обраха —

оставиха ми черното тегло...

Посях любов — поженах срам, вражди!

Напущам веч световните стъгди,

и в теб подирям, Господи, подслона!

Тъй ястреб от ловеца повален,

издъхва в някой кът усамотен,

с очи обърнати към небосклона!

 


* Нашите сведения говорят за пълна еднаквост; и г. Вазов е искал своята пенсия по същия начин, както г. Михайловски.

* Само един пример. От многото актове на отмъщение нам направи особено впечатление постъпката на сп. Българска сбирка. Ето буквално какво пише В Б. Сб. В Кн. 3 —4, 1905 г.:

„В обществото направи голям шум едно „ненормално явление“. Стоян Михайловски, познат наш писател-сатирик и народен представител, поискал пенсия от Д. Петков, министър на Вътрешните работи, и тоя му изходатайствувал такава (4000 лева годишно) от Нар. Събрание. Михайловски пък си дава оставката от народното представителство. Печатът писа много по това странно поведение на Михайловски. Той досега мълчи и не излазя искрено да се изповяда кое го е накарало да направи това. За любопитство на читателя ще приведем един отзив по тая афера на Михайловски. Отзивът принадлежи на една в случая обективна среда, на органа на учителския съюз, в. „Съзнание". И следва цитатът.

Три неща привличат вниманието ни в това вестникарско (във всяко отношение) антрефиле: Първо, авторът се преструва да не знае, че г. Вазов е поискал своята пенсия по същия начин; сетне, той провъзгласява в. "Съзнание" за безпристрастен в случая, като забравя, че чрез туй се солидаризира с един орган, за който корифеите на една известна политическа партия са последни негодници в политиката, и най-сетне той не е имал доблестта от свое име да отправи тия укори даже на падналия лев.

Бобчевско отмъщение.

1 И двете книги на Ст. Михайловски излизат през 1905 г.

2 Мисъл, 13, 1903, № 2, № 5 и № 6

 


напред горе назад Обратно към: [Млади и стари. Критически очерки върху днешната българска литература.][Кръстьо Кръстев][СЛОВОТО]
© 1999-2017, Словото. WEB програмиране - © Пламен Барух