напред назад Обратно към: [Млади и стари. Критически очерки върху днешната българска литература.][Кръстьо Кръстев][СЛОВОТО]



Певец на селска неволя


Елин Пелин е спотаил в своите скици, лирически песни и картини най-наивни, доловени с рядка интимност и безизкуственост картини — и редом с тях е натрупал груби и банални безвкусици, измислени и измъчени чувства и ситуации. И нашето впечатление е, че той е еднакво безпомощен както спрямо едното, тъй и спрямо другото; че той създава безсъзнателно най-доброто и най-лошото — че с една реч едното и другото е у него природа, а не дело на съзнателен избор и творчество. Но както съзнателният художник рискува да се превърне в едно безплодно и безжизнено съвършенство —всеки път, когато до него престане да стига гласът на чистата природа — така поетът-природа се намира в опасност да изгуби всички права на изкусник, ако благата орисница, която му е пришъпнала още в люлка вълшебните тайни на майка-природа, не му е поверила и тайните на поетическото слово. Рожби на горски усои, на пролетна омая и на зноен летен ден, певци с натюрела на Елин Пелина никога не могат се отдели от майчина гръд и тежко им, ако велемъдри наставници или собствено неведение поискат да направят от тях онова, което те не са и не могат да бъдат — без да загубят най-скъпия дар на природата. Но онова, което не са способни да извършат като съзнателни художници, като самокритици на своите — зародени в недрата на тъмно несъзнание — видения, това и много повече извършват те, вслушани в невнятния шепот на своя поетически инстинкт — когато тоя инстинкт е вскърмен на великите творения на сродни тям духове — творения, в които висшето изкуство е висша природа. Неспособни нищо да възприемат чрез разума, нито да се ръководят от него в своята творческа работа, те намират своя път само ако щастлив случай им дойде на помощ да развият в себе си по-дълбока художническа интуиция — да си изработят тънък поетически усет и безпогрешен такт. Че писателски натюрели от рода на Елин Пелина съвсем не са рядкост, особено в страни с млада, неотдавнашна култура; но рядкост е и голяма радост щастливото стечение условия, благоприятни за правилното развитие на техните хубави природни дарби в — художнически индивидуалитет. По-скоро една окована във всесилна литературна традиция страна като Франция ще откърми петима Pierre Lotti1, нежели безкултурни и безлитературни страни като България да създадат един Bernardin de Saint Pierre2, твореца на безконечно наивните Павел и Виргиния... Подир бляскаво, пълно с надежди начало, у тях най-често следва безполезно писателствуване, лишено всяко сериозно значение...

 

* * *

 

Ако се съди по първата книга на Елин Пелина — втората един писателски грях3, една литературна българановщина —у него има „суров материал“ за двама поети-белетристи, но художническа работа и литературна култура той не притежава — или поне не проявява — нито колкото е необходимо за един посредствен автор на разкази и поетически картини. Отделни места и сценички, с една дума, елементи, части — превъзходни; но цялност, композиция, единство и въобще обработка — никакви. Между двайсеттях и осем неща, които образуват неговите Разкази, няма да намерите издържано нито едно от по-големите, т.е. от ония, които са изисквали план, разпоредба, съразмеряне на частите, с една дума, по-сложна художническа работа. И не само това: от дребните, които не са нищо друго освен моментни снимки, в които няма ни части, ни развитие, са напълно издържани само пет-шест: Кумови гости, Пъдар (една прелестна шега, но нищо повече от шега), На браздата, Край Воденицата, На оня свят. И те не са най-добрите, поне не са най-ценните по замисъл и вътрешно значение, освен може би На браздата, удивително по симпатическото преживяване —не, сливане със сюжета, и по оная душевна мекост, която лъхти от него. Вред — без изключение — вред, дето е имал да разрешава художествени задачи, въобще да се бори със затруднения, без каквито не може да бъде създадено едно творение на изкуството, Елин Пелин е изнемогнал.

 

* * *

 

Най-очебиещият недостатък в Разказите на Елин Пелина — който не отбягна от вниманието и на други критици, макар никой да не го схвана в неговата по-дълбока същност, е незначителността на неговите теми. Впрочем тая формула отдавна вече не е вярна: за поезията, а особено за разказа и сродните нему видове, незначителни теми всъщност не може да има. Има само автори „неравни“, неумеещи да внесат значителност в своите сюжети, т.е. да извлекат по-дълбоко съдържание из своята душа — да вдълбочат и осмислят темите, с една дума, да превърнат анекдота — който не отражава никакво душевно съдържание на живота — в индивидуална душевна картина. Вазов, на чиито разкази също липсва обикновено по-дълбокото душевно съдържание, умее несъзнателно (под влияние на своите образци) да скрива, да премахва незначителността на сюжетите си чрез онова, което наричат „надуване“ на истината..., т.е. чрез изкуствено усилване на заинтересоваността у лицата и по-голямо заплитане на фабулата. Тук се крие причината на туй, дето у Вазова — който работи с техника по-утрирана, но и по-примитивна от тая на Елин Пелина — едва ли ще се намерят разкази или драски, които да оставят у читателя такова впечатление на пустота, безсъдържателност и безцелност, каквото оставят Елин-Пелиновите: Кърваво отмъщение, Лудата, Хитрец, Вдовец, Адвокат. Не са много по-добри от тия, ако и да не са толкова празни: Печена тиква, Бездомник и Изкушение. Това са или анекдоти, които ходят от уста в уста и които авторът просто записал, но не е обгорил със своя дух — или диалогизирани антрефилета, в които той не е спотаил никаква мисъл и никакво душевно съдържание. А някои от работите на Елин Пелина доказват, че той умее — когато поработи повече и се вгледа по-дълбоко в своята душа — да превръща също такива анекдоти в осмислени дела. Ясен и прост пример за това е На оня свят — една скица с доста недостатъци, неиздържана ни в тон, ни в език, но като композиция, като художествено оформяване (Gestaltung) на анекдотичен сюжет превъзходна. От тая своя работа авторът може да се поучи каква разлика съществува между — разправяне анекдот и написване художествен разказ. Теоретически тая разлика би могла да се формулира така: първото е просто нанизване на различни случки, второто — рисуване действия и чувства на индивидуална човешка душа.

 

* * *

 

Друга една обща слабост на Елин Пелина е неговото неумение да свършва — да „развърже“ разказа със същите средства, същите сили, върху каквито е построил своята работа. Като занемарва и настроението, и характера на лицата, като забравя психическите отношения, из които се е развивало изпърво всичко, той внася неочаквано и без причина някой съвсем нов и чужд факт и прави от него център, т.е. унищожава всеки център. Разглеждаме ли един разказ отвън —като низ от случки —не отвътре като мотивация на действията, тоя недостатък прилича много на ефектни измислици и ний за краткост наричаме слабост към ефекти. Извор на тоя недостатък не е всякога неспособността на автора да даде естествен — в психологическо и художествено отношение завършек, но фалшив вкус към неожиданости и coups de théâtre4. Не може да има съмнение — поне засега — че у Елин Пелин се касае само за неустановен вкус; ала не по-малко е вярно, че тоя недостатък почти винаги води към култ на чистия ефект, като нещо по-лесно за писателя повече ценено на книжния пазар. Некултурният читател, който вред образува мнозинството, нищо не обича толкова, колкото сюрпризирането, изненадите от неочакван край. Но читатели с що-годе вкус не само не се помамват от тия похвати, но виждат в тях сигурен признак на безсилието на художника.

Българската публика — в грамадното нейно мнозинство — се намира още на оная долитературна фаза, за която изкуството състои в съчиняване на приключения. И виновникът на това е в голяма степен Вазов, който почти не познава друг начин на писане разкази и романи, и на чиито книги е възпитавало своя вкус цяло поколение. Наистина той не е създал тоя вкус, но той му дойде на помощ и го санкционира в едно време, когато всяка книга беше учебник на вкус и на литературно разбиране. И странно нещо — докато в поезията, едно несравнено по-трудно изкуство, Вазов отдавна е надминат и днес никой вече не се учи у него — в белетристиката той продължава да влияе — и за жалост не само върху публиката, но и върху авторите. Веселин, който, ако бе продължавал да се развива, щеше да обнови българската белетристика и да я освободи еднъж завсякога от култа на сензацията и на празното дърдорене, престана да работи, преди да стигне до висшата точка на своето развитие и до пълно художествено просветление — след като бе изменил на художествения разказ зарад публицистика и тенденциозни повести и очерки.

А. Страшимиров, почнал тъй хубаво, стана жертва на писателска нехайност, изгубил способност да работи над себе си в най-критическата за писателя пора — и в художествено разбиране не отиде много по-далеч от Вазова, колкото и да го надминува в създаване характери, в задълбочаване на действието и в рисуване на средата. Така, за широката публика си остана само Вазов. И по-младите белетристи се движат всички по Вазови коловози — толкова са бедни от собствено съдържание и лишени от „стрели на копнеж“ към по-високи образци. Едвам Елин пелин внася доста ново вътрешно съдържание и нова форма, но той нито е силен писателски индивидуалитет, нито пък е съвсем свободен от слабостите на Вазова. Например ако в нескопосността и нехайството на своето писане е имал учител — ако не си е сам майсторът — то тоя учител може да бъде само Вазов. В езика и слога – също. Колкото до ефектите, за които е тук дума, той е свободен от всяко влияние на Вазова и това е голямо щастие за него. Нещо повече: В сравнение с „чудесиите“ на Вазовите разкази у него дори не можем с право да говорим за ефекти. То са все безобидни работи, които и не играят значителна роля във вътрешната постройка на разказите му. Така, нито една работа на Елин Пелина не е построена върху ония случайности, ония не само невероятни, но просто невъзможни съвпадения, които образуват единствения фундамент на толкова Вазови разкази и без които те са немислими. Ефектът не е у него в натурата, в таланта, но е — с позволение казано — само в леността на художника. Защото при онова естествено построяване, което отличава неговите разкази и скици, само писател, който не умее или не обича да работи, може по такъв лекомислен начин да похаби своето собствено дело, когато то с нищожен труд може да бъде превъзходно завършено. Неговите грешки са грешки на неопитна ръка и неустановен вкус и чувство, не на извратена художествено отношение фантазия: той ту внася в края нещо ново, което няма връзка с най-ценното и най-същественото в разказа (в Гост), ту осветлява ситуацията, въобще сюжета, от несъществена за него страна, съвсем външно или дори фриволно (в Косачи); ту излиза из рамката на разказа и говори работи, които нямат нищо общо с неговата ядка — случай от чиста тенденция (в Напаст божия). Така, в Гост е нарисувана с твърде прости средства хубава нощна картина и в тая картина е вложена една сцена, разказана малко тромо наистина, но мила със своята простота. Само че авторът не намерил с какво друго да загатне за душата на госта, освен с „изчезналите на другата утрина — заедно с гостенина — чишири на бае Кирила“ и с двамата стражари, които, покрити с прах, спират пред портата с морни коне и питат: „Стрино, снощи тук е пристигнал един твой роднина, който е избягал от затвора. Позволи ни (sic) да го потърсим из къщи“. Като концентрира по такъв начин в края на разказа всичкото ни внимание върху полицейската страна на събитието, авторът показва, че за него не са важни ония емоции, които преживява добрата жена, нито ония, които пълнят душата на падналия нещастник, дошъл може би за пръв път след години скитане по бордеи и участъци под топла роднинска стряха. Вместо да направи център неговата душа — чувството на разкаяние и възмогването на една сломена от злото натура — авторът го кара да приказва фрази за честен труд (фрази — защото не знаем какво става в душата му) и на другия ден да избягва. Получава се ето какъв анекдот: един избягал арестант, за да прекара по-добре и по-сигурно нощта, отива у своя леля, излъгва я, че бил богат и още не знам що, и на другата заран рано — отмъква потурите на мъжа й! Но това е полицейска хроника, не е никаква белетристика, и един автор, който цени таланта си и има що-годе съзнание за работата си, няма да залъгва ни себе си, ни своите читатели с такива работи.

Няма да говорим за туй как чрез това той е обезценил хубавата и дишаща индивидуален живот нощна картина, като я е превърнал в просто средство на крайния ефект, за да може читателят да извика едно „ах!“

От същия род са почти всичките изброени по-горе разкази с тая разлика само, че у тях няма ценното, което има у Гост.

В Косачи друг недостатък. Ведра лятна нощ е покрила земята; Лазо и четирима другари косачи са налягали край огъня. Най-старият разказва някаква приказка — на един книжен и фалшив език — и когато Лазо протестира против тия „измислици“, той му чете една лекция по словесност, толкова невероятна в неговите уста, колкото и не на място тук. Но това е само средство, а целта е да минат на „по-сладки“ приказки — на закачки по адрес на Лазо, оставил под було невеста и тръгнал по печалба. И авторът ги кара да правят това доста по скабрйозен начин. Четете:

Едно време... имало една царица. Тя била хубава, хубава, друга

то нея нямало на света. Косата и се влачела по нея като копринена

река и лъщяла като злато. Очите й били черни като тая черна нощ,

и всеки, който ги погледнел, душата му се губела в страшна провала

любов и от мъка. Гушката й светела бяла и бистра като водите

на пенест водопад, озарени от слънцето!

Въздишай, момче – има и защо!... Млада булка си оставил... Проклето сърце, иска си правото, иска и не пита, че някой си, да речем Лазо, щял да страда.

— За Пенка това е лесно, тя има стари любовници, — обади се студено Стамо и се изтегна.

— То си е моя работа — отговори Лазо (на закачката, че я оставил) глухо, сякаш преглътна гласа си.

— И нейна работа ще е да си намери тя друг, ако не си е намерила досега — рече пак Стамо.

Огънят угасна. Стана тъмно. Дружината наляга по гърбовете си. Една звезда се совна и проряза небесата с огнена черта.

— Някой сиромах предаде дух — проговори Лазо.

— Я някоя млада булка се предаде другиму — рече неподвижно Благолажа и попита:

— Лазо, ти чувал ли си песента за неверната булка Стояница? Тя не е чудновата като приказката. Искаш ли да ти я изпея?

— Все едно, като сте такива магарета! — рече Лазо.

Автор с що-годе художнически (не казваме етически) такт би постигнал онова, което е важното тук – да развали Лазовото душевно спокойствие — чрез много по-тънки средства и много по-съответствено на природна картина, която сега се явява излишно украшение — именно чрез случайни и косвени загатвания (в приказката, например). Това би имало и художественото преимущество, че тогава главната работа ще избърши Лазовата фантазия, както и трябва да бъде.

Ядката на очерка е онова, което става в Лазовата душа и го накарва да напусне дружината, за да се върне в село. Че авторът все пак е съзнал нуждата от тая душевна картина и не е сложил пред читателя от невиделица готовото решение — е признак на вярно художническо чувство; но той е направил важна грешка, като е минал именно това, най-главното, така бегло, след като второстепенните и стафажни работи е разправил надълго и нашироко. А ето и съвсем разваленият край: вместо да задържи вниманието върху Лазо, а другарите му да остави на втори и трети план, авторът прави противното: обажда ни изненадата — дяволития смях — на неговите другари, когато на другата утрина виждат, че Лазо не е вече при тях! А естественият, т.е. художествено осмислен край би бил този: ранна утрина; Лазо приближава селото си, което се мярка в утринна омара пред него като мечта за тихи домашни радости. Другарите — не са и нужни; те имат значение само като средство за подготвяне на онова, що става с него. Разликата в художествено отношение е голяма: в първия случай имаме леки и фриволни сцени, във втория би имали индивидуална душевна картина.

Но тия примери са достатъчни. Върху Лудата не е нужно да се спираме — там всеки що-годе внимателен четец чувствува изкуственото —грубата и неумела тенденция. За Напаст божия ще стига да отбележим, че целият последен пасаж е ненужен в тая форма и е тенденциозен: от онова, което се съдържа в самата картина, нарисувана с тъй ярки бои, той не следва, но е авторска измислица. И психологически не е достатъчно мотивиран. Четете:

И едно глухо неверие се роди между млади и стари. Един злобен ропот се понесе от недоволните души и отчаяните сърца, които почнаха да давят с вино и ракия тъгата и мъката си. Свещеникът, уморен и разочарован, заряза литии и водосвет. В черквата освен жени и старци друг никой не стъпяше. А кръчмите се пълнеха с отчаян и пиян народ. И там сред грозния шум се чуваха и греховни думи:

— Бог не е милостив —не молете му се! Нека като жабите, кога им пресъхне блатото — да прокълнем и да умрем!

Третият и най-важен в художествено отношение недостатък на Елин Пелина е отсъствието на единство, на органическа цялост. Особено явен — palpable5 — е тоя недостатък в Един летен ден; в Кал е по-скрит — външно поне не личи, но затова вътрешно толкова по-дълбоко прониква; не липсва съвсем и в хубавата Ветрена мелница, а в Самодивски скали се проявява по един примитивен, но за критика твърде интересен начин (впрочем Самодивски скали имат много други и по-важни недостатъци, та този никак и не бие в очи).

За Летен ден можем да бъдем кратки — нему липсва не само единство, но всичко: и център, и план, и цел. То е от рода на ония тъй наричани „разкази“, които имат завидното свойство, че могат да бъдат продължавани без край, а могат и на всяко място да бъдат прекъснати. И трябва да се съжали че е тъй: — там има два-три бегло скицирани типа, които заслужават да бъдат изработени и вместени в съответствена рамка.

Няма да се спираме и върху Кал — то намери в критиката на г. Вл. Василева една вярна и аргументирана оценка. Той не отбеляза само голямата раздвоеност на тая скица и не отиде докрай — да каже, както ний би казали без всяко колебание, че Кал не дава нищо определено.

Ветрена мелница е най-хубавото нещо по замисъл и по осмисленост в цялата книга. В него няма нито един фалшив тон и из него ни вее от начало до край свеж непосредствен живот, без да бъде случайно нахвърлена картинка, както са много други. Пластиката на лицата и на ситуациите е по-голяма, нежели в коя да било от другите му работи. В развитие на разказа, съставен от два момента, случаят не играе никаква роля; напротив авторът тук мотивира и подготвя всичко, освен може би развръзката. И при все туй Ветрена мелница има един съществен недостатък: тя е раздвоена в средата и състои от две половини, слабо словени една с друга: факторът, който довежда развръзката, иде от невиделица.

Лазар Дъбака, героят на Ветрена мелница, е волна птица; той се е находил и наживял в пусто Влашко и сега „си е улегнал“ в село, на воденицата, останала от баща му. Той е човек на планове и въздушни кули, а и неговият съсед дядо Корчан, има младо сърце, та лесно ги възприема и не отказва помощта си.

Един дарак-тепавица вече стърчи до воденицата. Но сега Дъбака е замислил нещо по-важно. Малката селска речица е пресъхнала от страшната суша и нему хрулмва да построят на баира една вятърна мелница. Речено свършено. Почват те да строят и от нейния още недовършен покрив дядо Корчан съзира на запад откъм Витоша едно бяло облаче. Тая радостна вест „бързо-бързо се разнесе от кръчмите по къщите, оттам чак до морните работници в полето. Те мигом напуснаха работата си и се стекоха в село да посрещнат толкова очакваното събитие Черковната камбана удари като в празник. Напети момичета заиграха „вай-дудул“ и по улиците на селото се разнесе скокливата им песен. Смехове, викот. За наказаните селяци настана празник. С тъпани и гайди момичетата изведоха „вай-дудула“ чак до баирчето при ветрената мелница и завиха лудо хоро по изсъхналата трева. Дъбака и Корчан си работят невъзмутимо на покрива. Христина, пъргавата 18-годишна внучка на дядо Корчана, полазва по стълбата и се изкачва на върха под самите криле на мелницата и извиква (не като 18, но като 12-годишно момиче): „Дядо, гледай де съм!“ Оттук почва раздвоението на разказа — в останалата половина досегашният мотив се забравя — или заместя, със съвсем нов, равен нему и по значение, и по мястото, което му е дадено. Авторът е работил без ясна концепция на цялото, на неговия център и на второстепенните му елементи. Липсва сигурното око, което остро да фиксира главната цел и всичко друго да съобрази с нея. Но вьпреки тоя недостатък Ветрена мелница (заедно с На браздата, Кумови гости и може би две-три други неща) си остава, както вече казахме, най-доброто в книгата — както Самодивски скали са най-лошото — което обаче има нужда да се доказва, тъй като съществува мнение, че тия Скали били най-високата точка на българската литература.

Авторът, придружен от „славния планински ловец“ Чумака —загубени по лов из Стара планина —почива спокойно под буковите сенки. Чумака си чисти шишането, но издига го случайно и замерва на шега във висинето „черната точка на орела, който минаваше под слънцето и като малко облаче хвърляше тъмна сянка по сухите скали и сипеи“. Дълго се върти птицата из простора, „ту се спуща надолу бавно, ту мощно трепва и се възвисява“, най-после се извива и като демон (!) полита надолу и кацва „могъщо и царствено“ върху острите насрещни скали.

Това са самодивските скали, казва след дълго мълчание (?) Чумака и разправя, че били непристъпни, високи, опасни и пълни със змии и „навред из пръснатите наблизо и далеч околни села и колиби вярват, че от върха им се вижда морето“.

Всичко до последните думи на Чумака е излишно; едвам от тук почва легендата, която Чумака „като въздъхна, почна да разказва спокойно и равно, с глас, който сякаш извираше из самото му сърце“. Само че в самия разказ няма никаква следа от задушевност, защото въобще няма ни една задушевна дума в него. Четете например тоя пасаж: „тия непристъпни скали със своята дивота и надменност хвърляли някакъв упрек и присмех в смелите сърца на младежите. Някакъв потаен срам тежал върху младите души и те не могли без скрити въздишки да погледнат тия скали. Мислели и въздишали момците, а младата Магдалина прибавила още една мъка в сърцата им — тя била най-хубавото (!) момиче на света — и пасла безгрижно бащини те си кози по планинските поляни под скалите. И вечер, когато слънцето захождало и с последни лъчи озарявало височините, дето били бащините й колиби, то се прощавало с най-хубавата пастирка на света, която, подскачайки като дете и окичена с венец от златна игличина, прибирала обичното си стадо.“ Отвред почват да смущава бащата с предложения за сватовство. Тя е още малка, отговаря той, но вечер, когато я виждал да кара стадото, сяйнала от младост, с горещи алени страни... с очи светли и бистри като горски кладенци, в които горял огънят на пламенни желания, той се замислил и почнал да говори: Аз не съм господар на нейното сърце — нека по своя воля си избере юнак. Ала тя спокойно си пасла бащините кози и сякаш не обръщала внимание на момците, що лудеели по нея... Това било страшно оскърбително за младите сърца. И една нощ някой подпалил бащините й колиби и пламъци осветили цялата планина. Това не уплашило баща й. Насилието над чуждото сърце е по-страшно, отговаря той спокойно. Една сутрина намира изклано цялото си стадо — кръв му облива сърцето, но той прегръща убитата си от тъга дъщеря и дума й: ти не тъжи, баща ти се не сърди на тебе. Това е нищо. Да убиеш волята в сърцето на човека — това е най-страшното злодейство.

А Магдалина расте с мечти да види морето от скалите. И понеже всички момци лудеели по нея, тя веднъж казала: ще взема онзи, който ме изведе на върха на скали. Обвиняват я, че е надменна и горда и че капризничи като всички хубавици. Ала тя никога не показала вид, който да им покаже, че те имат право (!!). Всички се отчаяли, само един не, и когато й казва да се остави от туй лудо желание, което ще убие и двама и че те и без туй ще бъдат честити, тя отговаря: Не може да бъде честит оня, който не може да постигне мечтите си, с които е пораснал, и посочва забитите в синьото небе скали.

Аз не се плаша, аз и там ще те заведа, отговорил мрачно, но решително мургавият момък, в чието сърце „като син на своето време, все тъй горяло желанието да се погачи горе“.

Ний предадохме против обичая си целия разказ (почти с думите на автора), защото мислим, че е достатъчно да се прочете той по-внимателно и да се загатне само за фалшивото в него, за да го види всеки. Но ето и нашия подробен анализ:

1. В Самодивски скали няма единство. Първите две страници (целият разказ е шест страници) са ненужни; те нито имат връзка с ядката на разказа, нито създават настроение, нито най-сетне сами по себе имат каквото и да било значение, тъй като индивидуален образ на разказвача — който е така фалшив, както и другите лица в Скалите — не дават. Вероятната причина на това е, че авторът не е работил с обмислен план и не си е дал труд да освободи своята работа от ония случайности, при които може би се е зародила у него първата мисъл за разказа.

2. Лицата са невъобразимо фалшиви — в езика си, идеите си, умствения си кръгозор; нещо тъй книжно и неестествено няма не само у Елин Пелина, но и у никой по-сериозен днешен български писател. Тая овчарка, която от дете расла с „никому неповеряваната си мечта“; която от малка не могла да гледа без най-смели желания непостижимите височини; която знае, че не може да бъде честит оня, който не може да постигне мечтите си, с които е пораснал; тоя деликатен и свободолюбив балкански селянин — баща, надъхан с най-високите идеи за правата на човешката — и женската — личност, които от два века насам всуе се проповядват в Париж, Лондон и Петербург; който тъй спокойно говори най-великите истини на нашето време: — че насилието над чуждото сърце е по-страшно от всичко, че да убиеш в човека волята е най-страшното злодейство; най-сетне това мургаво овчарче, в чието сърце „като син на своето вре- ме, все тъй горяло горещо желание да се покачи горе“; което на укора: „Безумец! За една жена да се хвърляш в опасност“ – отговаря дълбокоумно: „за една любов, не за една жена“: - тия три образа са nec plus ultra6 на психологическа невъзможност — даже в българската литература, която съвсем не е бедна от такива невъзможности.

3. Езикът и стилът са съвсем побъркани: не съответствуват ни на сюжета, ни на умствения кръгозор лицата. Авторът не е издържал нито стил на легенда, нито стил фактичен (реалистичен), нито поетична проза. Редом с изрази като „най-хубавата мома на света“ или „най-хубавата пастирка“ — допустими само в приказки и въобще приказничен стил, вървят публицистични фрази като „син на своето време“ и подобни!

4. Най-сетне авторът е завършил своята легенда така, че е унищожил всичко онова, което за читателя е образувало най-ценното и най-оригиналното в нея — той я изтълкувал по начин, който не оставя никакво съмнение, че сам не се е разбирал!

Дълги години се минали оттогава, но Магдалина и нейният другар не се върнали.

И до днес никой не знае дали те са стигнали върха на непостижимите скали. Но всички приказват и се чудят на тая любов, която вдъхва такава смелост.

А както е ясно от изложението — и от самия разказ – темата не е силна любов (то би било и твърде обикновена, почти банална работа), но копнеж по непостижимото; недостъпните скали, а не вярност до смърт. Сетне централно лице в разказа е тя, а не той; и тя, нейната тъга и нейният устрем нагоре са центърът, около който се движи всичко. Или ако авторът действително е искал да рисува силна любов, тогава става безцелна цялата легенда за копнеж по непостижимото и следователно целият разказ.

Тоя преподробен анализ ще убеди, вярваме, всекиго, че Самодивски скали са една нещастна рожба на неукрепнал талант.

Но нашето безусловно осъждане на Самодивски скали се отнася само до изпълнението; а по замисъл то е от броя на ония, на каквито един писател рядко се натъква два пъти в живота си; от ония, с които той расте и крепне. Писател, който се интересува за своето развитие, опитва силите си на проблемата, която се съдържа в тоя сюжет, при всеки етап на своето развитие. И Елин Пелин сигурно не за пръв и последен път се среща със своите самодивски скали и не за неговата фалшива Магдалина само те ще са цел на високи устреми и копнежи.

Доколкото един критик може да съди за природата на тоя замисъл и за начините на неговото художествено въплъщение, той е достъпен главно на две различни обработки: или в безизкуствения тон на Ветрена мелница и наивния простодушен тон на На браздата, или пък в потенцирания и високопоетичен стил на Слънчова женитба, дето образът и символът са слени в едно и всеки образ има двояк смисъл. Последното не е нито по таланта, ни по натурата на Елин Пелин и той може с успех да обработи своя сюжет само в по-първия — своя начин.

 

* * *

 

Добрите страни на таланта на Елин Пелин ний виждаме в неговата безизкуственост, простота, поетичност, топлота, непосредственост — и в оная мека безмълвна симпатия, с която той облива лицата и нещата. Със своята безизкуственост и топлота той се доближава до една страна от натюрела на Алека — оная негова страна, с която ни се открива на няколко места в >До Чикаго и назад, в Пази боже сляпо да прогледа и в няколко фейлетона. Само че на Елин Пелин съвършено липсва подвижността, вълнението, бурното и увлекающето на автора на До Чикаго. Ако тия качества добият нужната дълбочина и авторът се освободи от оная фалшива „лекост“ и интересност, които не са нищо освен причини и следствия на фриволност и несериозност, ако с една дума неговото списателство, като излезе из фазата на кокетиране и на игра, се превърне в творчество, Елин Пелин ще внесе в нашата белетристика нови ценни елементи.

Но за това са потребни няколко условия, а Елин Пелин изглежда, че и не подозира — или само твърде смътно — самото им съществуване. Първото от тия условия е езикът, грижата за езика. Творческата мощ на поета се мери с неговата способност да обогати думите с ново съдържание, да ги превърне в изразители на нови — от никого не чувствувани — чувства и — от никого немислени мисли. Един пишущ само в такава степен е писател художник, в каквато е творец на нови чувства, изразени чрез създаване нови или вливане нов живот в стари, охлузени вече от употребление думи. В езика е не само най-дълбокото и най-трайното от всичко, що създава поетът — чрез него той и влияе на духовете, налага им свой отпечатък, дава им своя мироглед: в него е и общочовешкото, и националното. Всяка техника остарява и става чужда за новите поколения, само образите-лица, сътворени от драматурга и от епика, и образите-чувства, спотаени от лирика в звуците на родната реч, имат вечна свежест и трайност. Това изобщо за всеки поет, независимо от особения характер и от развитието на езика, който случаят е предопределил за инструмент на неговата мисъл. А за поет, комуто се е паднал завидният дял да борави с българското слово — искам да кажа; с един език, чиито съкровища още тлеят незнайни в народната душа — за такъв поет се прибавят цял ред други задължения и грижи. Но поет, който заслужава името си, знае и трябва да знае тия свои задачи по-добре от всеки критик; и изгубен труд е да се разправят те на онзи, който не ги знае. Има обаче поети, на които не липсва смътният инстинкт за техните най-висши задачи, но само съзнанието за средствата как да ги реализират. Ако и Елин Пелин е от тях, той може от по-щастливи и по-всестранно одарени събратя да получи първия подтик и първия урок за това. И той ще знае, че в българската литература има един велик учител на невнятните за равнодушната душа ромони, скрити в дивната българска реч. И ако той е дорасъл да разбере тоя учител, да проникне в душата на неговата поезия, той ще се яви възроден и обновен, оставил далеч зад себе си своето старо аз — тъй далеч, както е далеч (да си послужим с най-близък пример) Слънчова женитба от Самодивски скали...

 

* * *

 

Втората грижа на Елин Пелин трябва да бъде стилът. Не стилът в оная висша смисъл на думата, за която тънкият и елегантен ценител на изкуството Walter Pater7 казва: „Стил е онова в едно произведение, което досега никому не се е удало, нито пък в бъдеще някому ще се удаде, колкото и да би се домогвал за него“ (този стил не се добива с усилия на ума и на волята — той е дар на гения); не в тая висша смисъл, но в онова по-скромно значение на думата, в която би казали напр., че Петко Тодоров има стил в Слънчова женитба, но няма в Зидари, Михайловски във всичко що пише, Вазов в много свои работи, а Алеко го нямаше (ако и да беше на път да го създаде), но имаше темперамент, имаше целна, гранитна писателска която е равноценна или дори по-ценна от стила. Елин Пелин няма никакъв стил; той няма дори една издържана страница и както показват особено Самодивски скали, той още не може да разграничи приказничен от фактичен или реален стил, но ги меси по най-варварски начин. Подобни стилистически грешки — само не тъй груби и очевидни, както в Самодивски скали — има в повечето негови работи. И то е знак, че непосредствено чувство за чистота на стил, както и въобще чувство за думата, за нейния особен дъх, нему липсва съвършено. В писателско отношение това е най-фаталният негов недостатък и с него той на много места се приближава до Стаматова, въобще до ония писатели у нас, които нямат никакъв индивидуален език и стил, които не пишат на свой език. Още един том такива стилистически — и неразделно свързаните с тях езикови и художествени — безвкусици, и Елин Пелин не само ще престане да интересува сериозната критика, но — което е много по-важно — за него ще бъде изгубено най-хубавото време за изработване на здрав, чист вкус и напоен от него индивидуален писателски и стилистически натюрел. Не изгони ли той овреме всички случайни — ако и естествени за един новак — слободии на писателя, те ще станат негови писателски навици, ще се превърнат в органически негови недостатъци - както са се превръщали у мнозина негови събратя с по-висока литературна и интелектуална култура; а при неговия едностранчив талант и тесен кръгозор е крайно невероятно, че той ще може със собствени сили, отсетне да се издигне до нова и по-висша техника.

 

* * *

 

Още един — не вече формален недостатък — на Елин Пелин и ний ги изчерпаме, за да свършим с няколко думи за добрите страни на неговата натура. Касае се за една тайна на душата на поета, която малцина у нас подозират, която само у трима-четирима от нашите поети ще се намери и която образува най-висшия и най-сигурен признак за богат вътрешен живот — за онова, което наричам художнически мироглед. В своя етюд за П. Ю. Тодорова ний се опитахме на един частен случай — лицата в неговите драми — да очертаем такъв един художнически мироглед от неподозирана глъбина и обширност. У Елин Пелин напразно би дирили оная червена лента, която, като преминува през всички или по-важните негови работи, да ги обединява в едно идеално цяло —отражение на душата на писателя, на работещия, мислещия над явленията негов ум. Напротив, колкото повече се взирате, толкова по-ясно става за вас, че това не са заредени и откърмени в душата на писателя проблеми, не са дирещи въплъщение и разрешение въпроси, а само проникнали отвън образи, тук-там обгорени от неговия дух. Няма нито две неща, които би се допълняли, между които би могли да видите подземните, невидимите връзки и които би били само два аспекта, две страни на един и същия мъчителен за поета душевен проблем: писателят хвърчи от впечатление на впечатление, както случаят го отнесе. Но душата на поета не може безнаказано да бъде пеперуда, която каца на всичко — такава душа не може да има свой мир и живот и още по-малко може да даде такъв на своите създания. Елин Пелин ни описва досега почти само външни случки от кръстопътищата на живота, и додето върши това, той никога няма да долови тайния трепет на човешката душа — без което нищо трайно не е било и не може да бъде създадено.

Между добрите страни на Елин Пелин има една, която читателят обикновено не съзира, но която на критика изведнъж бие в очи: то е отсъствието на силни думи, на звучни фрази. Той никога не декламира — като изключим декламациите в Самодивски скали, разбира се, които и с това се характеризират като чужд елемент в неговата кръв. А млад писател, върху когото празната фраза няма магическа сила, е голяма рядкост, не само у нас, и такъв писател е свободен от най-големия враг на своето правилно развитие. Прибавим ли към това отрицателно условие и някои положителни, като: простота в чувствата и езика, сигурен вкус, задълбочаване и сериозност във всяка и в най-дребната своя работа — ще с имаме всички главни условия за добро бъдеще. „Материалът“ за това не му липсва; не му липсват и известни елементарни технически похвати: той винаги рисува живи, действителни лица, не книжни герои, владее майсторски диалога — дава ни жив разговор, не мъртви думи и не фрази, влагани по случай или по авторски произвол в устата на лицата, както е обикновено у Стаматова или у Стълпотворение. Има и интимно и самобитно природно чувство и влага в природните картини с най-малки средства дълбоко и своеобразно настроение. Най-сетне умее някак по своему да разказва — по-точно, да загатва и да заразява читателя със своите чувства, тъй като същински разказ, повествуване досега не ни е дал. И ако при все това Елин Пелин вдъхва на критика повече опасения за своето развитие, това се дължи освен на показаните тук слабости, още в по-голяма степен на твърде лекия характер на неговите работи — обстоятелство, което не само не помага, не кара писателя да се замисли над работата си, но и образува една сериозна пречка за това. Тая лекост е, на която писателят дължи своята публика и всяко негово вдълбочаване ще означава изгубване симпатиите на публиката. Елин Пелин — в това той се схожда с Вазова — е от категорията на ония писатели, за разбиране на които публиката не се нуждае от помощта на критика и я презира, като я счита за просто затъмняване на работи сами по себе ясни, т.е. от категорията на ония, за които читателите и критиците — разбирам ония, които заслужват това име, а не вестникарските драскачи — са винаги на различно мнение. Защото читателят дири само приятно четене и намира ли го, нищо друго не желае; а критикът нито се интересува дали един автор е приятен и дали увлича, той само изучава какво внася той в литературата на своя народ и с какви средства прави това. А между сто души писатели едва ли ще се намери един, който би бил в състояние да презре одобрителните гласове на едно многохилядно множество читатели, за да послуша гласа на двама-трима — от никого недоволни - критици...

 


1 Пиер Лоти (1850-1923). френски романист, морски офицер.

2 Бернарден дьо Сент Пиер (1757-1814). Френски писател, автор на популярния у нас роман „Павел и Вирджиния“.

3 „Пепел от цигарата ми“. 1905г.

4 Coups de théâtre (фр.) – театралност

5 Palpable (фр.) – очевиден, осезаем

6 Nec plus ultra (лат.) – до крайност; до краен предел

7 Валтер Патер (Уолтър Пейтър, 1839-1894) – английски писател и критик, автор на „Очерци по история на Ренесанса“, на философския роман „Марий епикуреецът“ и др.

 


напред горе назад Обратно към: [Млади и стари. Критически очерки върху днешната българска литература.][Кръстьо Кръстев][СЛОВОТО]
© 1999-2017, Словото. WEB програмиране - © Пламен Барух