напред назад Обратно към: [Млади и стари. Критически очерки върху днешната българска литература.][Кръстьо Кръстев][СЛОВОТО]



Една "драма"


Примерът на Гете, Шилера и Пушкина, които — почнали с лирически песни — достигнаха в своето естествено развитие до най-висшите стъпала на драматическо творчество, е помамил не един лирик да опита щастието си в драмата. Но качествата на лирика тъй малко могат да заменят качествата, нужни на драматурга, че дори великите лирически таланти на един Хайне и един Лермонтов не са могли да ги предвардят от велики драматически злополуки. Ала един лишен от самокритика поет запомня от историята всякога само онова, което ласкае неговите слабости, а забравя всичко, що би могло да му запази ясен поглед за границите на неговите дарби. А при оная „драматическа“ мания, която пак е обзела и некадърни за най-скромен разказ български писачи, никак не е чудно, че се е увлякъл и един лирик, който вече един път бе се увлякъл в „белетристическата“ мания — въпреки или може би именно поради пълната своя несполука там.

Да се оцени първият драматически опит на г. К. Христова — е неблагодарната задача на тоя очерк. Неблагодарна, защото както читателят ще се убеди, в него няма една точка, на която критикът би могъл за минута да спре доволен поглед. Само неизмеримата полза, която всеки съзнателен начинател в драмата би могъл — ако има добрата воля — да извлече за себе си от злополуките на „Стълпотворение“, бе в състояние да ни нагара да напишем анализа на драмата.

 

* * *

 

Данану, когото нещастия са прокудили в пустиня, открива, че боговете са зли и никакви жертви, ни молитви не могат ги омилостиви. И връща се той — след 20 години — между хората, да ги научи да издигнат висока до небето кула, за да свалят боговете. С една проповед той убеждава народа да разруши храма на богиня Ануниту и на мястото му да почне да строи кулата (I). В това време в него се влюбва Изегил и сполучва в края на II акт да спечели и неговата любов. Това озлобява против тях нейния жених Амелу и той в III акт разбунтува и повежда тълпата против Данану. Него убиват с камъни, Изегил оттичва в кулата, а след нея Амелу; те навярно загиват там от гнева на боговете: гръм и светкавица рушат кулата.

 

* * *

 

Свещена поляна край Ефрат в Санаар. Вляво храм на богиня Ануниту. Амелу, 30-годишен „русолик момък“, е дошъл в храма да си вземе Изегил, „сполетяна под венчило от невярна болест“ и пратена тук от „вълшебник престарял“ да дири изцеление от своя недъг.

Амелу лежи върху стълбите на храма, когато влиза Данану, „пустинник-звездоброец, 40 —50-годишен мургав кокалест мъж, облечен в зверска кожа“ — и между тях се завързва разговор, който е верен образ на драмата: той отражава всички по-важни нейни недостатъци. Така, живата реч е заместена тук — както и вред — с общи фрази и неуместни, с нищо немотивирани (нито с характера на лицето, нито с настроението на дадена сцена) афоризми. Вече от тук, дето против всяка традиция и всяка целесъобразност на композицията се съпоставят двамата бъдещи противници, започва онова изличаване на всяка индивидуалност в чувствата, мислите и думите на лицата, което образува отличителна черта на драмата. И загадките, вложени в устата на лицата (за самите тях и за читателя еднакво непонятни) не се разгатват нийде и всяко опитване да ги осмислим довежда само до по-големи несъобразности. Какво могат да означават напр. думите на Данану: „Щастието и аз с години преследвах: днес по мен самичко то тича“? Вътрешното щастие на мъдреца — не, защото това щастие е тръгнало с него още когато е напуснал суетния свят; външна сполука — също не, тъй като такава няма; радост, че се е върнал — или че е срещнал Амелу — още по-малко. Но може би са „тънка“ алюзия за интимни чувства към Изегил? То би било единственият им разумен смисъл, но то е фактически и психологически невъзможно: защото никакво загатване няма за отношение помежду им преди почване на драмата и защото — и да би имало такива — Данану женомразецът не може да нарича това „щастие“. А за образец на неумението на автора да спази и най-малка хармония между общата концепция на едно лице и неговите думи, нека послужи това, как и какво говори тук Амелу, който се рисува като тип на простак и на скудоумник във всичко, що го кара авторът да върши нататък.

След туй своеобразно „познанство“ Данану нарича своя събеседник „труп“ (Ничшевият Заратустра намира действителен труп и го пониса), ала това не му пречи да излага на Амелу — в абстрактни тиради — своите смътни идеи (нито пък — на Амелу да му разправя патилата си) и да говори със самохвалство за себе си, че носел „живот и младост за цял народ“. Самохвалство — не защото с туй Данану дава пряк израз на своите чувства и замисли (това е позволено на драматическия герой и в по-силна степен), но защото никаква действителност в драмата не оправдава думите му. Единственото, което „народът“ получава от него, е: — да носи камъни и вар; никакво духовно съдържание не дава той на тоя „народ“ и не е могъл да му даде — вече затова, че никакъв народ там не съществува, а само една безлична и празна тълпа.

I-то явление свършва с една дълга реплика на Данану, съставена от свои и чужди мисли*, но тъй, че онова, което говори сам авторът, противоречи на онова, което из неговите уста говори Ничше.

Прочее първото явление ни запознава с няколко идеи на героя и с бъдещия негов противник, но не внася нищо, от което би могло да се завърже драматическо действие: чрез борба между два различни по натура и стремления характера, с една реч, не създава никакъв действителен мотив за по-нататъшно развитие на действието.

Просто непонятно е, как е могъл авторът да две тъй различни в своята концепция лица и да ги остави да се отминат, без да се образуват помежду им никакви отношения, ни дружески, ни враждебни, дори без очертае що-годе поне.

Следва срещата на Амелу с Изегил; но преди читателят да прочете тая среща, нека възсъздаде в своята душа ситуацията: седем години мъчителна разлъка, без вест един за друг — Амелу не знае дори жива ли е тя — за да почувствува какъв дивен психолог е авторът, който не е вложил в устата им нито една нежна и задушевна дума!

Той: Изегил! Тя: Амелу, верний мой жених! (Слиза спокойно по стълбите.) Той: Не в съня днес чувам аз гласа на мойта драга! Тя: Милий мой, не взирай се като във призрак в мен!“ А малко по-долу — и една съвсем фалшива и книжна тирада на Изегил: „Бог Набу пръв път такваз жестока участ вписа във книгата на съдбините.“

Допускаме, че студенината от нейна страна може е била в намерението на автора, но защо тогава на следващата страница Изегил изведнъж менява тона и почва да му говори за щастие и брачен съюз:

Не, друже,

не грабнахме ний щастьето с измама:

ни хората, ни боговете днес

ще бъдат тъй жестоки, втори път

из нашите души да го изтръгнат (стр. 16).

А на стр. 17 още по-ясно:

Но ето на

и слънцето изгрява: нека ний

ведно със общий празник възвестим

и празника за нас двамина само (?).

Ако това е истинско чувство, то не хармонира с нейната церемонност дотук; а ако е измама, то тя е жалка твар, която няма право ни на туй място, ни въобще на ролята, която й е дадена в драмата. Но то, за щастие, не е нито едното, нито другото — по простата причина, че авторът не й е дал и не е могъл да й даде никакви действителни чувства. И ето защо. Нейните думи на стр. 41:

И във мечтите мои

женихът ми роди се втори път:

не бе той кротък, тих, но горд левент,

готов да повелява на съдбата

и чудеса небивали да върши!

Но минаха години; дойде

ден да се яви... И аз го видях плах,

с приведена пред зла съдба глава

и нежен към скръбта си кат жена —

говорят за изстиване след срещата с него, а не за отчуждаване на нейната душа от неговата през време на раздялата. Значи студенината в самото начало на срещата е и немотивирана, и — в тия условия — психологически невъзможна. Сетне, в тая среща не само той, но и тя не проявява нищо определено, още по-малко някаква титаническа душа, каквато по-сетне облича — по волята на автора. Но и това не е всичко — има още две психологически невъзможности: 1. Амелу „предчувствува беда“, без да е даден някакъв повод за това, и 2. Зарича се „да бягат далеко от тук“, а без никакъв мотив остават.

В монолога на Амелу, след тая сцена, същите психологически бърканици. Като Кара Амелу да прониква в тайните мисли на Изегил (както тя прониква в неговата душа преди да го види и чуе), авторът поискал и да му даде едно сигурно средство да познае, че тя не само не го люби, но и не може да го люби: Амелу се досеща за Ничшевия афоризъм, че жената обичала само воина, а той малко приличал на воин днес. Че преди 7 години, когато го е обичала повече е приличал, е малко вероятно; поне с нищо загатнато за някаква промяна. Но това не е важно, а ето що: чрез какво чудо Амелу догажда, че в нейната живее сега образът на герой?

Нашият отговор е: авторът тъй малко държи сметка за законите на психологията, че кара героите си чрез някаква дивинация да откриват онова, което трябва да знаят (за да могат да цитират Ничше, както е тук случаят — или за да знаят какво да правят, както е на други места). А по-сетне, при по-важни случаи, той ще ги кара чрез подслушване да узнават душевните си тайни.

Пропущаме „народната“ сцена, в която само репликата на Стареца, стр. 20 (заета из Минский1), има значение за драмата, и минуваме на последната и централна сцена на I акт. Данану се връща пак, идат и жрици. Служители водят жертвения бик и един от тях топор да повали бика, но Данану му задържа ръката и почва своята проповед против боговете. По даден знак служителят замахва на Данану, ала Изегил отклонява удара. Авторът кара при това народа да „настръхва“ — и в същото време да говори с тоя пазарски тон: „Я дръж топора, бе!“ и „Виж чудо! Продумаш ли, топор в главата“. След тоя епизод Данану продължава своята проповед.

Тая сцена е единствената, в която има живот и нещо като драматическо движение, но не и онова, без което тя губи всяко значение тук: драматически конфликти. Може би защото не ги е имало у Минский, от когото е заета почти буквално цялата проповед, а следователно и цялата сцена — освен двете реплики, взети из Ничше*, песента и десетината думи на „народа“ — останал и тук, както вред, без никакво участие в делото и без сериозен предмет за разговор.

По мястото си в драмата тая сцена би трябвало да изпълнява служба на завръзка. Но за да бъде действително такава, трябвало е Амелу да се яви като враг на начинанието на Данану и да вземе позиция спрямо него в защита на отечествените богове (не само за лична мъст, както прави в III акт). Вместо туй Амелу потъва в земята; той сякаш се скрива да не присъствува на онова, което има да стане — види се, защото авторът не знае какво да прави с него. Това е толкова непонятно, че още в III явл. Амелу нарича безумие неговата мисъл „да води хората против Наннара — на небето“. С тая грешка драмата е разрушена, преди да се почне; Амелу остава без всяка връзка с централното действие, а туй го прави съвсем ненужен. И фактически всичко се извършва нататък без него.

В подобно положение е и Изегил. Оная Изегил, която намираме във II и III акт, не може да стои така безучастна тук, дето пред нея се явява въплъщението на нейните блянове. Или в нея не са добили яснота смътните пориви на душата й — и тогава тя не може да чувствува никаква отчужденост от Амелу, да възпира удара, отправен от един циник и богохулник, нито да остане на сцената, когато всички жрици отиват в храма! — или тя е намерила себе си — и тогава тук е било мястото да се прояви! Но вместо да нарисува какво става в душата й, авторът я кара в края на сцената само да извика „пламенно“: „На работа!“ И толкоз. (Но умно намислено за отърване от непосилна задача.)

Най-сетне и „народът“ няма никаква физиономия, никакъв душевен живот. Като че душата на един народ е tabula rasa2 — без никакви връзки с вярата на праотците; като че стига да се кажат две думи против боговете, за да скочат всички като един човек да рушат храмове и да строят „мост над бездната, която ни дели от щастието!“. Така идилично може да рисува велики масови кризи само фантазията на лирика, който си строи външния свят както неговите чувства го желаят и за когото желязната неумолимост на реалните фактори е чужда и непонятна!

Акт II. На мястото на храма се издига кула; мъже и жени носят градиво. „Свят да ти се завие. Няма месец как турихме темел, а я къде е —чак в облаците!“ — с тия думи на едного из народа почва актът. Тази „народна“ сцена нищо не дава за разбиране настроението на народа. Говорят за Данану — че от труд станал кожа и кости; а в устата на Момъка е вложен и един хубав пасаж из Минский — за нощния безпокоен бродник, стоящ до зори на кулата да гледа небето, ту смеещ се, ту плачещ като дете. Но тая картина на дълбок душевен живот и поезия е или анахронизъм, или един оазис сред душевна пустиня! Взел готовата картина, поетът вече не помислил, че тая черта трябва да се прокара докрай, за да бъде психологически вероятна.

Дохажда Данану и съветва почивка. Но никой не иска да чуе за почивка; с още по-голямо усърдие работят всички. И след тая действителност в драмата, ето авторът какво кара героя да говори:

Зная аз, че ни един

не вярва в туй, което се твори!

Заслушвам се на всеки час аз жадно

във разговорите им — и не чух

до днеска никого за харен край

и за сполука дума да пророни.

Не, те не се надяват на сполука.

-------------------------------------------

Бунтът е готов отдавна,

и чакат сгода те...

В тия думи има двойна невъзможност —драматическа и психологическа: — че прехласнатият в реализация своите блянове свръхчовек можал да забележи, че „ни един не вярва в туй, което се твори“ и (по един съвсем нов начин за създаване драматически конфликти, чрез „жадно заслушване в разговорите им“, т.е. чрез подслушване) че „никой за харен край и за сполука не мечтай“; — че „бунтът бил готов отдавна“ — което, ако бе истина, драмата би се свършила още тук. И ако авторът бе вложил в драмата си поне здрав смисъл, той трябваше в народната сцена преди монолога да представи ропот и недоволство, та поне външното противоречие да не е тъй очебиещо. А той рисува непосредствено капнали от усърдие работници и в същото време кара Данану да говори, че никой не вярвал в делото и че бунтът бил готов отдавна (а няма месец как са почнали). Натури като Данану не са способни да виждат действителността дори когато тя съществува. И друго: събития от такава важност не се съобщават от трето лице, въобще не се разправят, а трябва да бъдат непосредствено представени, и то в пълния техен генезис, с по-дълбоките им мотиви и със случайните обстоятелства, при които се зараждат и усилват. Драматург, който няма за това непосредствения усет, още не си е уяснил ни за ума, ни за чувството първата и най-основна разлика между литературните родове; той вижда само външните им различия и ги счита за нещо случайно и произволно.

Явл. IV: Додето Данану говори, задава се Изегил, с товар на рамо, и се спира нерешително пред него. Тя моли за поглед, но той презира жената в нея и й чете неуместна тук и неизползувана в драмата филипика против жената. Но иронията на съдбата искала, щото само жена да го разбира и да му съчувствува.

Още не довършили, задава се Амелу, а Данану си отива, за да му стори място (авторът не познава мотиви за дохождане и отхождане на лицата) — както след малко Амелу ще му стори място. Амелу носи камък на рамо. След своето изчезване в I, 3, той се явява сега за пръв път; и как променен е той! Докато преди виждаше и подозираше, дето нищо няма, сега не вижда и което всички виждат; докато в I, З нарича помисъла на Данану „безумие“, тук помага за реализирането на туй безумие. Мотиви за промяната — никакви!*

Сега Изегил на свой ред отстъпя място на Данану, за да могат двамата стари познайници да се разберат. Но и тук те се „разбират“ по същия своеобразен начин: с афоризми, непонятни и в алюзиите си, и в релациите помежду им. Тук Амелу, без да има никакво основание да подозира своя събеседник в женолюбство — и забравил какво е казал сам той преди минута на Изегил за него („с по-голямо внимание (отколкото нея) изслушва последний камилар той“), го пита: „Не каза ли, че трябва женолюбците в Ефрат ний да нахвърляме?“

Той отговаря: „И казах: Лев и ослица чифт не са: те раждат страшилище. — А камъни безценни по-често се намират по света, отколкото жени...“, от което за Амелу, кой знае защо, „вее ужас“ и той почва да се тюхка:

Та как повярвах аз, че тя

обикнала ме е! Толкоз годин

достоен да се чувствувам за нея!

Данану! Може би по-честит

бих бил, да бе я грабнала смъртта!

Но кога и как са се образували между тях тия интимни отношения — и как те хармонират с другите им думи в тая сцена — за всичко туй напразно би дирили и най-малкото загатване в драмата.

Последната сцена на II акт събира втори път Данану и Изегил за решително обяснение. На тая сцена не липсва известен лирически устрем — поне по замисъл, ако не по изпълнение; а има и два-три пасажа сами по себе нелоши, само че и там липсва всеки драматически живот, и те не дават определена ситуация и характер. Тема на тая сцена е извършилият се вече у Данану обрат (защото и тоя важен момент авторът не рисува, а съобщава). Какво го е причинило, остава за нас тайна. Дава ни се само фактът, а в драма то е равно на нищо. Инак в тая сцена е имало суров материал за няколко действителни драматически мотиви. Авторът обаче е минал-заминал край тях —или защото въобще не се е отнесъл с нужната сериозност към работата си, или защото са му липсвали всички средства за това, или поради двете причини. Така в репликата на Изегил на стр. 41 се съдържа повече домогване за мотивиране, нежели в цялата драма. Но както и във всички други случаи — думите на лицата противоречат на драматическата действителност, авторът не е могъл да реализира това, което му се е мяркало. Тук Изегил разказва за — неизвестно от що и как — станалия в нея преврат, за образа на „жених горд левент“ и т.н. Тя говори с растяща екзалтация. Обаче паралелно с немотивираното и невероятно порастване на Изегил, върви все тъй немотивираното изнемогване на Данану, който изпада в тона на Амелу.

Но — в това явление има и елементи на фарс: при почване на сцената Амелу „се явява наблизо в дрезгавината и се спира незабелязан“. Той е подслушвал от начало до край и по този начин знае точно какво става между Изегил и Данану. Абстрахираме от моралните качества (такива качества лицата в „Стълпотворение“ въобще нямат), които проявява с това Амелу; но за какво безсилие на драматурга говори тоя начин на общение между героите! Сцената свършва така: „Амелу тръгва стремително подир Данану и Изегил, но изведнъж се спира пред входа на кулата“ — и говори:

Лев и лъвица! — О как много пак

човек е и най-силният човек! (Ридае)

Акт III; съща местност. Нощ. Далечен гръм и редки светкавици. Из една шатра излиза Изегил, „болна, измахната“. Амелу й препречва път. Но тя презрително отхвърля неговите грижи и влиза в кулата, сякаш за да му даде възможност да говори насаме на народа. Той се е обявил — най-сетне — против Данану и е почнал да „бунтува“ народа, незнаещ, види се, че „бунтът е готов отдавна“. Народът стои „безмълвен и настръхнал“. Влиза Изегил. Тя е подслушвала: първите й думи са отговор на последните негови думи. „Да се опомните и да спасите главите си от огъня небесен“, бе казал той. „За своята глава ти няма защо да се боиш: тъй ниско гръм не пада“ (Ничше), му дума тя. Народът „при тия думи се ободрява пред смутения вид на Амелу; някой дори се засмива“. Тя продължава. Народът „се повече ободрява и гласове се чуват „харно дума“. Тя е в изстъпление и полита към Данану в кулата, но Амелу я спира с думите: „Таз нощ той няма да осъмне: цял народ, прелял като море насам, не можеш придума.“ А онова, което е представено в драмата, нагло противоречи на всички уверения за бунт. Ето напр. на след. стр. 50 народът

какво говори: „Един: Е-хе! С нашите ръце ще бърка в огъня. Друг: Че в работа безпътна оплели сме се — знаем гоний, па знайм и де боли те теб... Трети: Дотук докарали сме я, па да оставим!... Да видим барим... Четв.-. Видяло се то що щяло, току да съмне само (влизат си по шатрите). Пети: Блазе на глухия в такова време...“ А туй може да значи само: — че народът прониква в истинските побуждения на Амелу и няма да го последва; — че в самия народ няма никакво революционно настроение; той, напротив, иска да види края на своето дело. Т.е.: нито е имало организиран бунт, нито Амелу е човекът, който би могъл да поведе народа. А две страници по-сетне Амелу води разбунтувани тълпи! Психология!

Явление VI, пред самата катастрофа, съдържа — вместо драматическо действие, водещо стремително към развръзката — пак гръмливи цитати из „Заратустра“. И тук е особено ясна липсата на всяка връзка между характера на Данану (взет из Минский) и говорените от него фрази, взети из Ничше — или „съчинени“ и вложени устата му.

(Данану)

На хората ти нещо да дариш,

от милостиня повече недей

им дава — пък и нея нека бъдат

принудени стократно те да просят.

Целият този пасаж е взет из Ничше — и противоречи на всичко, що върши Данану дотук: нийде дотук няма у него следа от подобна Ничшеанска гордост, а тук вече е късно да се пресъздава негова характер. Но още по-чуждо за неговата натура е това, което следва — независимо от безсмислието му en soi3:

(Данану)

От ухото

Смилата не куца, Изегил —

тълпа — о, ако истината нявга

достигала е тука тържества,

ний трябва да се питаме: какво

велико заблуждение за нея

воювало е? — Крясък — ей тълпата,

що вярва. Тихите слова — онез,

кои кат гълъб идат и кои

най-страшни бури носят — тя не чува,

или ако ги чуе — те я правят

тъй недоверчива!

Ничшевата песен за най-тихите слова (die stillsten Worte) звучи само крайно фалшиво — или като самообвинение — в устата на човек, който е проповядвал на тълпата най-задушевните свои убеждения.

Но поне да бе издържано в тая последна сцена едно настроение! А то Данану изпада изведнъж в арлекински тон: той се сравнява с „петел в чужди курник, когото и кокошките кълват“ и прибавя — „галено“ (как отвратително е това „галено“ в устата на „свръхчовека“ Данану!), „но аз им се не сърдя“. И това банализиране на героя става в един момент, когато него чака грозна смърт за свръхчовешки полети на духа, когато той трябва да падне сломен от грубата сила, но чист и велик. Просто не е за вярване, че авторът е мислил, което е писал!

Най-сетне, в явление VII, Амелу против всяка психологическа истина довежда „тълпи“. Ала те малко приличат на разярен народ — напротив, много са хрисими и Амелу трябва да ги подсеща „да бъдат нащрек, да не би с лукава реч гневът им справедлив да уталожи“ — след което те почват да се заканят. Но влиза Данану и ролите се разменят: тълпата се смълчава и Данану се обръща към Амелу с думи, взети из речника на нашата дневна преса:

Плашило! Той не знае че всяка реч

не е за всякоя уста!- Тежко ни

ако и хора като теб говорят

за правда! О, тогава ни един

носител неин малък пръст дори

не би пошавнал...

Сега Амелу насъсква тълпата и чак след това се чуват гласове: „Удряйте!“ Върху Данану полетяват облак камъни и той едвам успява да каже на Изегил: „Прощавай...“ Тя: „Тук съм, милий... Двама... Амелу (издърпва я за косата(!): Не! За тебе по-подир! Тя: (забива нокти в лицето му(!) и се изскубва) — за да отиде — неизвестно защо — в кулата, дето я последва Амелу с думите: „Чакай, Изегил! Прости ми, либе!“ — като че между тях нищо да не е ставало! — и там загинват те, невинните пред боговете, от техния гняв, а Данану умира от камъните на тълпата.

Ако авторът бе вложил поне в смъртта им онова, което не е бил способен да внесе в живота им — смисъл — той е щял да остави Данану да загине от гнева на боговете — с което би осмислил гръмотевиците от третия акт, след като не е умял да си послужи с тях за вселяване ужас в душите.

 

* * *

 

От тая експозиция е ясно, че герой на драмата е Данану, а централно действие — стълпотворенето; любовните отношения на Изегил — първо към Амелу, сетне към Данану — образуват епизодическото действие. Ясно е също, че епизодическото действие е само външно долепено до централното и не образува единство с него. Изегил и Амелу не са фактор в начинанието на Данану: той започва без помощ и без противодействие от тяхна страна; през време на градежа Изегил се приближава до него с любовта си, Амелу усърдно носи камъни, след като бе се изказал против замисъла му. Разбрал — чрез подслушване — че между Изегил и Данану е пламнала страстна любов, Амелу проповядва на „народа“ против Данану, чието дело сега пак се превръща за него в безумие. Но народът досеща подбужденията му и не показва никаква охота да го следва. Ако въпреки това авторът го прави вожд на тълпите и причинител на катастрофата, това е „поетически“ произвол от същия род, какъвто има в приказките и във всички фантастични измислици. Всъщност, т.е. съгласие с психологическите закони — никаква развръзка никаква катастрофа не е възможна: нито съществува бунт преди II акт — както уверява Данану — нито Амелу би могъл да го създаде. Тъй че неговото участие в катастрофата, макар да е физически факт, си остава психическа невъзможност. А колкото е ненужен Амелу като антагонист на Данану, толкова безполезна е Изегил като приятел на делото му, тъй като нейното приближаване в действителност с нищо не влияе върху съдбата му. И оная единствена „служба“, Която извършва тя на Данану — като му навлича с любовта си омразата на Амелу – остава извън сферата на централното действие и не може да има реално значение за изхода му. Но и независимо от туй, че Амелу не е реален, а само фиктивен фактор в катастрофата: — понеже неговата омраза не е насочена против богобореца, но против съперника, то тя като драматически мотив е съвършено погрешна: тя не стои в прагматическа връзка с трагическите елементи в натурата на Данану и следователно не може да послужи за разрешение на тия елементи.

Вече тоя основен недостатък във фабулата отнема на Стълпотворение всяко право да се счита за що-годе осмислена художествена работа, безразлично как ще я назовем — дали драматическа поема или лирически разказ. Но същите или дори по-големи несъобразности представляват и характерите — ако въобще може да се говори за характери в тая драма. Че лицата едно говорят, а друго вършат — това констатирахме не един път. А нерядко при всяко ново излизане те се явяват съвсем други хора. Никое лице не действува из своя природа и за никоя постъпва читателят няма чувството, че е естествено следствие на характера, а не е измислица на неконтролирана от законите на душевния живот фантазия.

И драматическото действие в Стълпотворение е твърде оскъдно: — вместо да действуват, лицата се замерят с десетина (взети назаем) абстрактни тиради не за техните уста. Но и колкото действия има, те са от начало до край немотивирани. Например за най-важните: има ли нещо —във всичко, що върши и говори Амелу до III, 8, — което би ни дало основание да допуснем, че той е способен да поведе тълпи за лична мъст! Такъв човек „от дрезгавината“ ли наблюдава онова, което става във II акт, поел. явление? Или — какво е превърнало Данану от фанатизиран женомразец в отвратителен сластолюбец, способен и за баналности като тая за петела в чужд курник, когото и кокошките кълват, но той — им се не сърди? Или — какви душевни преживявания, каква вътрешна драма е издигнала Изегил тъй високо над средата, за да стане тя способна да разбира полета на Данану, който е посветил цял живот на мисъл и е възвисен чрез изключителни злочестини?

Но авторът е оставил необяснени не само най-значителните обрати на душите на героите си — задача, действително нелесна, — но и най-дребните техни действия и помисли. И първата причина за това е, че той не е могъл да им даде душа. Ето напр. Данану. У него има един замах за индивидуалност, в I, 5, — колкото е имало у Минский, но нищо повече от туй авторът не му е дал — нито поне, за да мотивира драматически взетото наготово. В I и III акт напразно ще дирите каквато и да било индивидуалност у него — нещо, което би напомняло действително, възможно лице. А онова, което безсилието на автора не е могло да извърши (за изличаване на взетия из Минский образ), извършили са го цитатите из Ничше. Защото тия цитати не характеризират — това могат да сторят само идеи, произтекли из една ясно конципирана индивидуалност, а не фрази, нанизвани наслука от залутан в безпътие поет. И ако все пак Данану не е толкова безплътен, колкото Изегил и Амелу, това се дължи само на случая, че Минский му е дал един гръбнак (какъвто Изегил и Амелу не притежават), който не позволява такива психологически скокове. Но взрете се в Изегил. Върху клатушканията й в I акт няма да се повръщаме; но нека се опитаме да определим що-годе чувствата й към Данану. Че в душата й става нещо (именно нещо — толкова неопределено е то), проличава още когато тя отклонява удара от главата на Данану и остава, макар всички жрици да се разбягват. Но какво е това нещо? Да го схващаме като чисто любовна емоция, ще противоречи на всичко, що говори и върши във II и III акт: там е очевидно, че тя е пленена от неговия духовен устрем. Да го тълкуваме като признак на съчувствие към неговите идеи — също не можем, защото, когато отклонява замахнатия към него топор, тя още не е чула идеите му тук (нито пък има загатване, че ги е знаела от по-рано) — той ги излага главно след туй. И възможно ли е една жена, която говори ония гръмливи фрази на стр. 42,48 и 52, да не прояви с нищо (освен с нищо неговорещото възклицание: „На работа!“) своето участие и Възхищение при тоя случай — ако, разумява се, това, що говори на тия страници, не е заучени фрази, а изблик на действителен душевен живот! Че нейният висок устрем не е никак мотивиран, загатнахме вече. Наистина тя е прекарала седем години в храма на Ануниту, но това само по себе си съвсем не е достатъчна причина за такъв духовен подем: само тя ли е! Трябвало е да се разкаже, как е Живяла тя, т.е. какво е мислила и чувствувала.

Дори и „възкръсването“ в душата й образа на „жених млад левент“ е оставено необяснено — то се явява така, от само себе. Всичко туй прави от образа на Изегил една невъзможна в психологическо и художествено отношение фикция.

А не е по-добър и Амелу, само че е и от Изегил по-безплътен и противоречив. Няма нито едно негово действие, което да не противоречи на другите негови действия — или да не бъде безразсъдно. Ний отбелязахме почти всички негови противоречия, но тук за пълнота на картината ще повторим най-важните: заканя се час по-скоро да бяга, но неизвестно защо — остава; нарича безумие мисълта за борба с боговете, а помага да се реализира тя; щедър на безосновни подозрения изпърво, той слепее и не вижда какво е станало с Изегил, когато тя явно му показва презрението си, и т.н. А колко авторът не е умял да използува безполезното му съществувание, показва най-добре факта, че Амелу не само не е направен носител на контраакцията (каквато в драмата и няма всъщност), но дори нийде не е противопоставен на Данану като явен и решителен контраст, без което неговият образ не може да има никакво художествено оправдание.

Ето това е Стълпотворение: една драма или драматическа поема, каквато може да бъде написана без драматически талант и без всяко познание на човешката душа; творение побъркано и в основите, и в постройката — спрямо което и въпросът доколко и дали е оригинално дело, губи всяко значение. Само за една отчасти поне сполучена поетическа работа има смисъл да се изследва какво свое е създал поетът, какво чуждо е взел и как си е послужил с него — дали като съзнателен художник, който „си взима своето, дето го намери“, или като кърпач и плагиатор.

 


* Изтъкваме заимствуванията не зарад самия факт, колкото той и да е осъдителен в тая форма (тоя въпрос не ни интересува; гл. върху туй статията на П. Яворова в Мисъл, XVI, „Г-н Кирил Христов"), но за да се види, че тия чужди елементи са си останали чужди (никакви органически не ги свързват с характерите на лицата, ни с действието) и че нямаме работа с произлезли из еднакво творческо настроение еднакви идеи и чувства, но с външни кръпки, чиято разноцветност и разнокачественост спрямо грунда ясно личи. За да се увери читателят непосредствено в това, ще стига да съпостави във въпросния пасаж („Уви, аз щях да сложа...“ стих 13 —19, в който говори авторът, със стих 6 —12, 21 —26, и 32 —34, говори Ничше: там — Данану просвещава Амелу и го зове към себе си, тук — го отблъсква и не иска да има работа с него! И отсъствието на всяка логическа и психологическа връзка между отделните фрази е ясно както в тая, така и във всички по-дълги речи на Данану.

1 Минский, Н. М. (1855-1937). Руски писател, автор на драми. Преводач на „Илиада“, както и на отделни произведения на П. Верлен, П.Б. Шели, Дж. Байрон, Г. Флобер и др.

* „Не си ти тъй богата“ и „Няма пороци…“ (стр. 22)

2 Tabula rasa (лат.) – празно, пусто място; празно откъм съдържание понятие.

* Ако читателят иска да получи живо и непосредствено впечатление за всичката бъркотия, която владее във II акт, нека веднага след 3 и 4 явление прочете явление 7. Последните реплики в това явление гласят:

Един: Ух, опустяло! Душа ми остана на зъби! —Харно пак, че утре ред на други е.

Втори: И утре и... Доде до нас пак да допре (!), ще има май да чакаме! А дотогава може и да се свърши работа — кой знае.

(Ако подчертаните думи имат въобще някакъв смисъл, а не са турнати само така, за да се каже нещо, то тоя смисъл може да бъде само неудоволствие, че трябва да чакат, додето им дойде пак ред, а може и напразно да чакат. Как хармонира това с уверението на Данану, че бунтът бил отдавна готов. И за тая тълпа авторът ни уверява чрез устата на героя си, че била отдавна разбунтувана! — Или авторът може би не изважда на сцената разбунтуваните?!)

3 En soi (фр.) – в себе си.

 


напред горе назад Обратно към: [Млади и стари. Критически очерки върху днешната българска литература.][Кръстьо Кръстев][СЛОВОТО]
© 1999-2017, Словото. WEB програмиране - © Пламен Барух