напред назад Обратно към: [Млади и стари. Критически очерки върху днешната българска литература.][Кръстьо Кръстев][СЛОВОТО]



Литература и литературни анекдоти


(По повод на „Утро в Банкя“. Добродушни разкази от Ив. Вазов)

 

Обикновеният читател едва ли би повярвал как е трудно, как е мъчително да се пише за новите книги на стари писатели, казали всичко, що са имали да кажат, изхарчили всичко, що собствен труд и майка-природа са им дали. Особено е мъчно това за критици, които още живеят с убеждение, че изкуството — и в най-делничните свои форми — не може и не трябва да бъде средство за празна забава, нито пък апарат за фотографиране пикантни сцени по кръстопътищата на живота — сцени, които отражават само най-повърхното и най-случайното в човешката природа, но е едно свещенодеяние, при което — като в някакво магическо огледало — велики майстори на човешкото слово отражават човешката душа в нейните най-дълбоки и най-съществени проявления — в онова, което дава на живота въпреки всичките му грозоти съдържание и смисъл и неотразима омая. Името на автора, с което са свързани спомени за светли страници в историята на отечествената литература, те кара повелително да търсиш в неговата книга — ако не подвиг, ако не дело от първа величина — (годините са по-силни от всяка дарба и от всяко знание), то поне дело сериозно, което да ти говори, че у автора не е изгаснало съзнанието за висшите, за истинските цели на всяка литературна работа. Но ти търсиш напразно. Защото в тая и подобните ней книги и сборници на Вазова литературата се е превърнала в — изкуство да се измислят всевъзможни сюрпризи, чудесии, щастия, нещастия (последните мними всеки път, служещи само за стимул на любопитството и за извор на радостни изненади) преследвания, избавления — и всичко туй винаги без действителни мотиви и без всяко психологическо вероятие; или дори в плоски шеги и дебели глуми, лишени не само от атическа, но и от българска сол. По примера на булевардните романи — с които наши вестници, съзнали „духовните“ потребности на средния, па и на по-горния български читател, вече отдавна хранят българската публика — и Вазов почва не един от своите „разкази“ ту с някоя загадка, ту със странно някое произшествие, което е „смаяло“ всички и което едвам в края ще се разясни („Балканските Ромео и Юлия“, „Убийство“ и др.); ту със „сепване“, „учудване“, „недоумение“, които служат за израз на тъмен спомен, че лицата са се срещали и друг път при съвсем други роли, или че те са за нещо гузни, та сетне, към края (след като до пресита е било загатвано) да ни се разкрие „истината“ с всичката „драматическа“ живост, която се изисква от необикновеността и фантастичността на случката („Една одисея из Делиормана“, „Маргарита“). Вазов не презира (в „Одисеята“) дори такова ординарно средство като среща със свещеник, за да „настрои“ читателя да очаква злополуки — без да се пита психологията на героя позволява ли да му се приписва такова суеверие. И нито на Вазова, нито на многобройните негови почитатели, които пишат — своето литературно невежество —по вестниците и списанията, не иде наум, че целият тоя сборник няма нищо общо нито с изящна литература, нито с жанра „разказ“; че това са анекдоти, лишени от всяко литературно значение, с които може само да се профанира името литература и да се възпитават читатели на жълтата преса и на нейните художествено-отвратителни романи, повести, царски скандални истории и разкази.

Защото, като изключим трите или четири исторически епизоди, без литературни претенции, но хубави като илюстрации на времето и на хората, сетне „Японските силуети“, които в психологията си отлично характеризират — ако не визираните лица (стара слабост у Вазова), то автора си, и в които има толкова психологическа или биографическа правда, колкото у автора им „добродушие“, но които по колорит и по замисъл не са лоши; като изключим най-сетне и лирическата проза „Утро в Банки“ с нейната бодрост, свежест и топлота, въпреки старомодния сантиментален оптимизъм и въпреки оловения, бездвижен и безнюансен език, който вече е станал за Вазова втора природа; — като изключим тия неща, всичко друго в книгата е лишено от всяка литературна цена: в нея няма не само художественост, не само психология, които никога и не е имало, но и поезия, стил и език, които някога имаше. Говорим туй, не за да виним Вазова: ний днешните на неговите години и в неговите условия може би няма и за туй да бъдем способни; но за да илюстрираме още един път невежеството на оная паплач „критици“, която заплашва да превърне критиката в търговска реклама и във вестникарски антрефилета, която по отношение не само към Вазова (за когото е безвредна), но и към по-млади таланти (за които е крайно опасна) храни публиката с няколко общи фрази на хвалби и възхищения, но която е неспособна да отличи и да покаже на автора и на четеца ни доброто и ценното, ни слабото, глупавото и бездарното в неговото произведение. Тая паплач, която се вербува от невежи в работата си учители по литература, от бездарни поети и от побъркани публицисти, за която художествените достойнства на поетически творения са тайна, запечатана с девет печата, тая паплач вирее, разумява се, само по вината на ония малцина знаещи и умеещи, които мълчат в олимпийско спокойствие и безучастие, доволни от своята по-висша мъдрост и нехаещи за пътя, в който се тласка — не българската литература наистина (тя няма да бъде създадена от невежи и бездарности), но литературното развитие на българското общество. Тая паплач е само друга, по-нова формация от същата, която отрови на Вазова най-добрите години, когато той, подкрепен упътен, можеше да се развива и да създаде ценни творения; която го призна, когато той — не беше вече той: когато бе влязъл в историята и престанал да живее във времето си; когато бе вече изгубил всяко значение като фактор в нашия литературен живот. Ако има за нещо да виним Вазова, то не е толкова, че е написал тия и под. игри на перото, та е „наторил пръв нашата литературна нива“, както многозначително се изразява един от вестникарските глашатаи, но че с тяхното преиздаване туря в съблазън разни невменяеми „литературни труженици“ да се пъчат и те да пишат някакви „оценки“ и рецензии, за да го „признават“; не толкова, че не е могъл да противостои на навика да пише, но че няма ни самокритика, ни самообладание да остави своите угарки да почиват с миром в разните списания и вестници, а ги вади като калпава стока на един литературен пазар, на който отдавна вече има несравнено по-добра и по-ценна стока…

Но ний няма да се задоволим с тая обща оценка и присъда, а ще подложим на един, макар и недълбок, почти елементарен анализ няколко от разказите му, за да дадем възможност и на ония, които малко боравят с литературни въпроси, да почувствуват истинската литературна стойност на тия разкази. Ще изберем за тая цел „Балканските Ромео и Юлия“, „Бъдни вечер в столицата“ и „Една одисея из Делиормана“ като такива, които имат по-сложен, нелишен от перипетии сюжет, върху който с твърде малко думи може убедително и почти нагледно да се демонстрират техните основни недостатъци, а не защото за останалите не е все тъй лесно да се докаже същото.

Балканскит Ромео и Юлия. Двама млади се обичат, но бащите им са скарани. Женената сестра на момата иде отдалеч с мъжа си — да помирява. Те пътуват в студ и мраз, първо с железница, сетне с кола. Файтонджията обажда на мъжа (те говорят турски, та жената не разбира), че в града, дето отиват, се удавили двама млади, мъж и жена или момък и мома, не знае. Брезов, който знае, че те, техните близки, влюбените, са отчаяни, заключава, че това ще са именно те. В хана, дето по неволя трябва да нощуват — че конете запрели вече — той подпитва ханджията и научава, че това били наистина те. Жена му не дочува тая страшна вест, а за да не я прочете на лицето му, той излиза вън. Когато след малко се връща, нему не минава през ума да скрие вълнението си от ханджият, та той „забелязва разстроеното му лице“ (което жена му не могла да забележи) и го пита пред нея: „Ваша милост да не са ви нещо роднина удавените?“ — „Кои удавени?“ — пита тя. Той пояснява и тя пада на кревата примряла. „Вода! Вода!“ вика мъжът и изскоква да дири вода в кръчмата. Разтичва се и ханджият, но „Вода нямаше“, уверява авторът. „Вода!“ вика пак Брезов и тогава чак ханджият му казва: „Голямата стомна е в тая стая“ — и посочва осветления прозорец. Втурва се Брезо, строшава вратата и „влиза вътре като хала, но се дръпва внезапно и остава вкаменен на мястото си. Той видя, че ония, които вечеряха на масата, бяха един рус момък и една вакла девойка. И те останаха вкаменени.“ Това били мнимоудавените — считани за такива, защото като бягали (види се, ще са тичали много силно), шапката на девойката паднала в реката, което било изтълкувано, че са се удавили. Сега бащите, благодарни, че се намерили живи чедата им, лесно ще се помирят. Поетът, като забравя, че не разказва приказка, а пише белетристика, свършва с тая безконечно наивна и сантиментална тирада:

Не е ли излишно да разказвам, радваха ли се хаджи Васил и Давидко, когато сутринта пристигнаха заедно с Брезови във файтона им и чедата им вече годеници и весела ли стана сватбата на балканските Ромео и Юлия!... Всички граждани с учудване и възторг не гледаха ли двамата стари сватове, фанати един до друг, как скокливо и леко, като двайсетгодишни момци, играеха „пайдушката“, повърнали се за минута в младите буйни години, когато са живели, лудували и любили тъй горещо и светът бил хубав?

Всичко в тоя „разказ“ е основано на случай, и глупав случай, т.е. такъв, зад който не се крие никаква по-дълбока смисъл, нито пък може да се обясни като следствие на естествени причини. И всичко е гласено, за да се получи празна, външна „тревога“, нервно напрягане, а не някаква душевна емоция, още по-малко — естетическа. А зарад целта поетът не се спира пред никакви невероятности: праща шапката на девойката в реката, довежда младите в същия хан, дето ще дойдат и пътниците, но не оставя да се срещнат, преди да чуе по-старата сестра за „удавянето“ им (инак би станал невъзможен тъкмо „най-хубавият“ ефект), ами затваря младите в една стая заедно със стомната, като не забравя тайнствено да загатне два пъти за затворилите се там хора, и чак след като примре Софка, тогава да счупят вратите (какъв ефектен момент!) и да видят, че там щастливо пируват считаните за умрели — „един рус момък и една вакла девойка“. Впрочем авторът не им е дал да се видят, ами ги е „вкаменил“ и е забравил да ги накара поне да извикат, за да свестят примрялата, а не да я оставят съвсем да умре, за да имат те време да се вкаменяват. Най-сетне, за.да не разруши своя любим ефект, поетът ни кара дори да вярваме, че по-старата сестра, Софка, е могла да не познае гласа на сестра си („…Чу звънливо изсмиване на женски сребрист глас из стаята. И тя пак се вслуша, като че искаше да познае тия гласове.“).

Бъдни вечер в столицата. Една добре замислена работа, но развалена с декламации, многоглаголство, изненади, страхотии, тайнствени нощни „посетители“ и отсъствие на всяко съответствено настроение.

Баба Цвета чака най-младия си син, подпоручик, „със златните украшения на зелен мундир и цял окръжен с някакъв ореол от сияние“ — та на Бъдни вечер да види цялата си челяд сбрана около нея. Но той, разбира се, не пристига. Това дава повод за разни шеги и илюзии. Тъкмо когато сядат да ядат, отчаяни вече, едно пищене се чува отвън. Изпуска старата жена вилушката, възрадвана, че железницата сега пристига и че той си иде. Напразно: „желез-ничният пискун бил самият фитил на лампата“. Разочарование. И спомня тя как било хубаво тая вечер едно време, турско време. Един от синовете иска да им поразкаже нещо от тогава. За да стори това, майката си взема думите назад: „Казах: радостни бяха тогава бъдните вечери — сгреших: не всякога! Имаше и страшни бъдни вечери, Когато нямаше баща ви...“ Фалшиво от едина до другия край: вместо да премине направо след съответствена подготовка към спомените, авторът кара старата жена най-напред да похвали старото време (на тая тема тя на стр. 62 има да декламира цяла страница!) и сетне — да се поправя, за да премахне поне външното противоречие. А вътрешното, художественото противоречие авторът и не подозира. Тенденцията и тук не му е позволила да запази единство, без което може да има „тревоги“ и „напрегнати нерви“, но никакво цялно впечатление.

Бабата разказва за една страхотна нощ на очакване, пак на Бъдни вечер, но и в тоя разказ вместо настроение има настръхваме на косми, и герой не е очакваният, а кучето, за което се пише цяла биография. За хатъра на ефекта, без съмнение. Едвам изговаря старата жена своята филипика против новото време и неговите вестници, и изгърмява един файтон: най-малкият си иде. Сега нова тревога: майката поръчала на слугините да изядат всичко, да не остава постно за утрешния ден (инак би изгубили най-крайния ефект!). Значи любимецът й трябва или да си легне гладен, или да блажи. Синовете я кандърдисват с гръмливи и фалшиви фрази: „Мамо, покажи се на висотата на славянското гостолюбие“; „Ти днес прати гостбица и винце на няколко сиромахкини; за тия дела от милосърдие Бог ще ти прости и сегашното“; „Мамо! Твоят идеал се осъществи вече: сабленосецът твой е тука! Не помрачавай бъдния вечер, ами дай прасето...“ (Нека отбележим пътем, че така приказват у Вазова всички лица и че у него отдавна няма разговор, нито има индивидуална реч, а само стереотипни „гръмогласни“ фрази, които не дават на лицето никаква физиономия и които състоят в заносчиво дърдорене с претенция на духовитост). С тоя епизод за блаженето разказчето получава нов и смешен център, сир. остава без център. А темата е била готова, тя сама се е натрапяла на перото на автора, но ефектите не са му позволили нито да я види. Говорим за оная прелестна картина — тиха и дълбока както всяка истинска поезия — с която свършва разказът (след като се донася прасето и се описва дори как сабленосецът се „сражава“ с него): „Па мина в другата стая и зачини поклони пред иконата“. Но за да се напише разказът на тая тема, трябвало е старата жена да получи душа, а Вазов отдавна вече не познава подобни задачи на поезията.

Една одисея из Делиормана. Повест (?). Тук други невероятности, други прищявки на случая, т.е. на автора.. Героят е — един офицерин без определен чин, така просто офицерин, не цивилен, „дребничък на ръст, но хубавец в своята блестяща униформа“ (с която той никак не с явява, та е нямало защо и да се съобщава това); той е участвувал в някакъв бунт, и поради това се крие два месеца в зимниците на приятелски къщи, за да не бъде арестуван, очаквайки сгодна минута да избегне из Шумен, която „се представила тъкмо в един от последните дни на априля“ *. Пътят му е за Румъния през Аккадънлар и Силистра. Тръгва той, изпълнен със страх да не бъде хванат, но толкова глупости прави из пътя и тъй безразсъдно, нецелесъобразно и безпричинно съчинява всевъзможни лъжи, че читателят неволно се пита дали той въобще е душевно здрав. Така, без да е ходил някога в Аккадънлар, той назовава един несъществующ тамошен хан, нарича се Михаил Едикуленски, народен представител — макар също да знае, че такъв човек там няма. След две-три други по-невинни лъжи той среща в едно село правителствения кандидат за народен представител. Вземат го за агитатор на опозицията: старшият го вика при себе си и заповядва да го арестуват, но сетне без причина се помята и му заповядва в три часа да напусне селото. Сега той трябва да отиде — и да остане за малка почивка — в едно село, дето има телеграфна станция, а бои се, че там е вече телеграфирано за него. Дохожда му на помощ файтонджият турчин, който му става повереник на тревогите и същински избавител: той го съветва да се яви там като министър, за да заблуди полицията. Трябвало само да си смени дрехите и да свали брадата, да не го познаят. Речено-свършено — и Осман поръчва на неколцина от селото, щом стигнат там, да разкажат, че им иде министър. Но преди да стигне в селото, случва му се друго премеждие: останал сам в гората (додето Осман подкове конете), той бива нападнат и повлечен от разбойници навътре в гората, ала тъкмо навреме пристига пак неговият ангел-хранител Осман, и разбойниците, щом го зърват, освобождават пленника си: „Дели Осман Кеседжи! — изкряска главатарят им. — Пущайте, брее!“ Едвам след това приключение от най-чиста проба, създадено от автора с едно волно махване на ръка и пак тъй — и благополучно — отмахнато (за да не се свърши без време повестта), иде централното и последно, което далеч не е тъй романтично в духа на 18-то столетие, но затова пък съдържа няколко момента най-тънко пресметнато за „художествените“ си ефекти нервно напрежение, което всеки любител на тия емоции ще оцени по-високо, нежели кое да било друго в тоя сборник.

Беглецът, треперещ на всяка стъпка да не бъде хванат (но без да виждаме ний действителни основания за това), иде в Мурсалкьой, както вече знаем, като министър, посрещнат със страхопочитание от същите полицейски стражари, които имат заповед да го арестуват. „Очакваме един господин, който може да мине през туй село — и само от тоя път — за да го арестуваме“, обяснява старшият — за да узнае и героят и ний голямата опасност, на която се излага. Но явява се и друго: едвам когато ще влиза в селото, предшествуван от стражарите, героят „се договедил (цитираме буквално), че не бе се спрял върху въпроса: какъв министър да се представи. Той си отговори, че трябва да влезе в кожата на министър на правосъдието...“ (Език!) Посрещане, ура, приветствени речи, тържествена процесия — файтонът, каран от хитрия Осман, е цял заграден от народ с фесове и чалми, а на бунището един българин, едничкия в селото, „в голям възторг“ (сетил народна гордост!) вика многократно „ура“.

На гости у кмета. Но и там орисницата го не оставя: той съзира от прозореца един момък, телеграфист в селото, когото познавал от Русе. И тоя телеграфист „продължава живо да приказва със старшията“. Какво друго ще му приказва, ако не, че този г-н не е министър! Но „внезапно едно вдъхновение, което рядко посещава хората, изпаднали в такива критически минути, озари ума му“; за да разколебае телеграфиста, той написва една телеграма до несъществующ началник на отделение и подписва име на министър, който от две недели не бил такъв. Но и с туй заплитните не са се свършили: телеграфистът, щом зема телеграмата от старшият, „се удря по челото“ и се затичва към станцията. Героят разбира тоя жест „като явен знак за сполуката на маневрата му“. А то било съвсем друго. Но нека дадем дума на автора, да не разваляме най-скъпите за него ефекти:

Бедният Иванов! Той не знаеше, че сега именно положението му бе станало критическо. Съдбата се беше страшно подиграла с него! Защото телеграмата, която мислеше, че го спаси, го погуби. Той беше погрешно предположил, че телеграфистът бе го познал и разправяше именно за това свое откритие на старшият: телеграфистът не бе го видял в лицето при влизането му в селото, бидейки занят в писалището си по това време; той погрешно си изтълкува и смисъла на учудването му при приемането на депешата до София от старшият. Това голямо учудване се дължеше съвсем на друго обстоятелство: министър Бандов преди две недели бе се оттеглил от кабинета, което събитие бяха оповестили и вестниците. Телеграмата прочее, подписана от Бандова тук като министър, когато същинският Бандов беше в оставка и в София сега, явно откриваше дръзкото мошеничество на Иванова и го погубваше безвъзвратно! Очевидно телеграфистът бе още там обадил това на старшия. Но бедният Иванов не знаеше това.

Скоро Осман се яви (как навреме!).

Иванов зе да му излага положението си и необходимостта утре много рано да напуснат Мурсалкьой.

— Чорбаджи, ти не знаеш какво одеве научих от тукашния телеграфист: министър Бандов бил се оттеглил преди петнайсет деня от министерството, това било писано и във вашите вестници!

— Как? — извика обезумял от ужас Иванов. — Истина ли? Мене тогава ще ме арестуват още сега!

Но върхът на всички тия плитко скроени измислици едвам сега иде: Осман решава да тръгнат тоя час: „Ти се направи на болен, а аз ще ида да те извиня пред бея“. (Какъв джентълмен е тоя Дели Осман Кеседжи). И отива та взема ключа от вратата, за да не го безпокояли уж — че бил уморен, а всъщност да не го потърсят, додето се отдалечат; превежда го през заден двор, в дъното на който отваря друга врата, без никой да ги забележи (Осман вред се движи като у дома си!), излизат в друга улица при файтона, скрива го в „чернеещия се дърволак“ (в тоя чуден Делиорман има всичко що трябва и тъкмо там, дето е нужно!), додето доведе конете. И тръгват, без никой да усети в глухото село, че върви файтон и без да забележат нищо петимата стражари, които чакат да арестуват „един господин“. Телеграмата за неговото арестуване ще пристигне, но след като героят бъде извън всяка опасност. А последната опасност, която авторът съвсем безцеремонно премахва, чака героя при преминаване границата:

Из един шумак, из който не излизаше никаква пътека, излезе един файтон и бързо се запъти на север. Това беше нашият файтон. Българският войник го видя и като че разбра целта му, затече се към него. Но файтонът бързаше като стрела. Бичът на Османа се дигаше и слагаше по гърбовете на запенените коне. Успоредно с българския войник тичаше и румънският по посока на колата. Внезапно Осман спря колата на едно място, а Иванов слезна, взе куфара си и мина напред. Той беше в Румъния.

Също както в приказките: даже и войниците не знаят да гърмят!...

След това подробно изложение, в което изтъкахме релефно всички по-важни невероятности и случайности, едва ли ще има нужда да обясняваме на читателя колко фалшива и невъзможна е цялата тая картонена сграда, която е построил авторът. Ясно е също, че тоя мир, който рисува — по-точно предполага авторът (защото нийде не го рисува) — не е действителният, познатият на читателя мир, а фантастична картина в празно пространство, неясна и в контурите си, и в съдържанието си. Тия хора, които пъплят из картината нямат нашата психология — те не чувстват като нас, нито се ръководят в своите действия от мотиви като нашите. Обикновено писателите-романисти, които са скарани със законите на действителния мир — разните Майн-Ридовци, с чиито романи Вазов твърде сполучливо сравнява преживените от героя му чудесии — пренасят описаните от тях приключения в чужда за нас среда и по тоя начин ни улесняват да повярваме, че там може и да е възможно тук невъзможното. Вазов обаче, види се, не подозира това и не прави нищо, за да упъти читателя да не прилага върху неговите разкази оная мярка, с която мери възможното и невъзможното в света, с която си служи, за да обяснява свои и чужди чувства и начини на действие. А тая страна на Вазовите разкази — особено тия от последните години — е тъй очебиеща, сир. изпъква така неприкрито и наивно, че и най-некултурният читател е способен да я съзре, стига да препречете два пъти един и същи разказ и стига да му дойде наум — от само себе или след подсещане от другиго — да се попита: става ли някъде така в познатата нему действителност, в живота. Вместо живи хора, Вазов създава марионетки, които кара да вършат онова и по такъв начин, по какъвто това се ще на неговата „волна“ фантазия. Ако тоя толкова важен недостатък, зарад който в страни с що-годе установени литературни традиции един писател с един замах изчезва из списъка на сериозните писатели; ако, казваме, тоя недостатък на Вазовите разкази, повести и романи у нас досега не е бил нито отбелязан, причината на това трябва да се търси не толкова — или поне не само — в значението и заслугите на Вазова (на хора с не по-малко заслуги са казвани много по-горчиви истини); не и в трайната некултурност на нашата публика и в отсъствието на всяко чувство и всяко разбиране за истинно-художествени достойнства у мнозинството от ония, които естествено влияят най-много върху литературните мнения и басове на публиката и които вече поменахме: нашите „критици“ и нашите учители по литература. И едните, и другите „възпитават“ в онзи вкус, който те имат, т.е. провъзгласяват за художествени едни произведения, на които липсва едва ли не всичко, що образува художествената страна на литературните творения. Неспособни да различат лекото и увлекателното разказване, грубата, „материалната“ интересност (която най-често стои в обратно отношение към художествеността) от художествено рисуване на живота, те препоръчват Вазовите преинтересни и пикантни анекдоти за творения на изящна литература, от които можело да се черпи художествена емоция и да се учат тайните на художествено творчество. Може би всяко общество в зората на своето възраждане е било възпитавано литературно безвкусие и невежество, но едва ли нейде е могло да става това така нагло и така безнаказано, както става у нас. И то, както вече загатнахме, не само спрямо Вазови произведения. Не. Същото се върши и спрямо по-млади таланти и талантчета, и там вече посредствеността или дилетантството не се облича в тогата на „национална гордост“ и на безкористно признаване чужди заслуги, но тайнствено и лаконично, като същи оракул, вещае своите — „стоящи над всяко съмнение“ — литературно-критически „истини“.

 


* Такова определяне на времето в един разказ е чиста безсмислица. — Но много по-важен художествен недостатък е друго едно обстоятелство: неумението на автора да се възползува от времето на действието, за да даде връзка и значение на последното. Героят се лута из Делиормана в най-хубавото време на пролетта, а в самата повест няма помен за пролет и нито една пролетна и въобще индивидуална природна картина!

 


напред горе назад Обратно към: [Млади и стари. Критически очерки върху днешната българска литература.][Кръстьо Кръстев][СЛОВОТО]
© 1999-2017, Словото. WEB програмиране - © Пламен Барух