напред назад Обратно към: [Георги Ушев][СЛОВОТО]



Трябва да се понасям


Мой приятел, ще го нарека Арло, обича да драсва по някой и друг ред настрана от работата си и да чете произведенията на други писатели от любителския отдел. Което естествено прави Арло много любопитен към моите писания - още повече, че са на български и извън неговите езикови познания. Арло набляга единствено върху знанието на "чист американски" "английският" бил за "плямпачи". "Сигурно е много приятно да пишеш на рядко-срещан и тайнствен език", въздъхна веднъж Арло, за който всеки език освен американския е рядко-срещан и тайнствен. "Бъди щастлив, че пишеш на български и че безпрепятствено можеш да се пренасяш в извънземни светове и да създаваш нещо за душата. Аз оня ден бях седнал да пиша парче фантастика - на американски, разбира се. Светът на творбата - възвишаващ, но езикът - същия като крясъците на пубертетите в съседния двор. Стерео, надънено да одира хлебарки, издухва всички творчески светове - още повече, ако езиците на стереото и творческия свят се засичат."

 

Арло е възрастен човек, все едно млад брат на баща ми, но се срещнахме и сближихме по професионална линия. Малцина подозират, че Арло притежава мека, човешка страна. На пръв поглед Арло е рязък, циничен, и направо арогантен - качества често срещани в хора, заемащи основни позиций в професията си и подковани с безвъпросни способности. Което обяснява защо и как Арло веднъж прекъсна неподготвеното изложение от едно невъобразимо-некомпетентно, макар и крайно-красноречиво управителче по реклами, опитващо се да набави инжинерна подкрепа за плановете си да рекламира наши самолети, с безцеремонното: "Сър, ако изблеяните словесни чекий са за Вас, тоалетната е две врати в дясно; ако са за нас, то моля първо да ни разкопчаете циповете." И защо след събранието единственият упрек от административния началник към Арло беше, че глаголът "откопчавам" предполага копчета или подобни. И защо седмица по-късно самият директор на управителчето дойде с блестящо изложение и доказа, че е способен човек.

 

Веднъж по време на обяд Арло ме помоли да му разкажа някои от моите разкази, написани на "рядко-срещания и тайнствен" език. Това и направих, подбирайки основните съставки на разказите; учудващо е колко много материал успях да пресъздам в половинчасов монолог. Арло остана потресен. Няколко минути мълча замислено. После се заопитва да проговори, ту усмихнато, ту навъсено, но се отказа. Последваха още няколко минути мълчание.

 

— Значи това сме ние... Защо си писал тези неща? — запита Арло с упрекващ глас, и очите му се изпълниха с тъга.

 

— Може би защото съм тъп имигрант, без ни най-малката култура, че да оценя безпределния възход на САЩ през последните 10 - 15 години? — с подигравка запитах аз.

 

— Не става въпрос дали си тъп имигрант или нахитряло магаре. — Арло се втурачи в стената зад мен. — Не може така. Не бива така. Американците - това включва и тебе - са откриватели, пионери, водачи, покровители, съзидатели... Ти си ни изкарал на... на... — речта на Арло заяде. — Ти си ни изкарал на хора! Точно така: ти си ни направил на хора!

 

— Защо, срамно ли е за един американец да е направен на човек? — опитах се да проумея логиката в Арловото възмущение.

 

— Ти разглеждаш въпроса дали сме хора от долната страна, от страната на обикновения гражданин. В това си прав - не е срамно да си човек. Сега да погледнем на човещината от точката на управляващата класа. Да си човек не значи само да се смееш и да плачеш; да си човек също значи да обичаш, да мразиш, да имаш някакви човешки слабости. Човекът носи човешки слабости, това ясно ли ти е?

 

— Човекът не носи ли и човешки добродетели! — възклицавам с известно възмущение от Арловото черногледство.

 

— Ти пак подхождаш към въпроса от долу. За малко го погледни от горе. Една държава, една функционираща система не се създава с хора. Обратното, тя се разбива от хора. Всички хора, наред с тяхните добродетели, притежават и дадени лоши страни. Още повече, че всички хора, в качеството си на такива, подлежат на природни закони, които са така велики и всемогъщи, че пред тях хората са нищо повече от подобни мръвки месо. Сега въпросът: след като всички са хора, всички с известна мярка недостатъци, и всички от вселенска перспектива мръвки месо, с какво основание един е президент а друг мие тоалетни? Кой дава правото на един човек да се разпорежда със свободата и щастието на милиони хора, след като - по човешки - на всички мръсните гащи миришат еднакво?

 

— Също обаче — вмъквам аз — може би, пак по човешки, всички хора са с различни умствени и телесни способности.

 

Арло премигна.

 

— Наистина може да се каже, че от низшата до средната класа всеки човек, или почти всеки, заема място, квалификацийте за което са значително лесно и обективно определени по отношение на ум, морал, работна етика, образование, и талант. Но тези класи не управляват обществото. Низшата класа е отделена, или се е самоотделила, от обществените ръководещи механизми. Средната класа е уж по-влиятелна, но само в пасивно отношение; тя определя кои, как, и до колко дадени действия на управляващата класа ще бъдат по-лесно или по-трудно приети от обществото. С други думи, реакцията на средната класа определя дали нуждата от прокарването на едно законодателство ще бъде обяснена чрез заплахата от Иван, тероризма от Хасан, или заръката от Христос; средната класа не контролира същността на законодателството. Което е напълно в реда на нещата, и така би трябвало да бъде.

 

— Бидейки бивш член на низшата класа, защото от нея започнах като имигрант в САЩ, и сегашен член на средната класа, заслужавам ли да знам причините, поради което е редно, и в двата случая, да съм бил изключен от обществения ръководен механизъм? — с иронично смирение запитах аз.

 

Арло се нацупи. Стана сериозен.

 

— Тук не става въпрос за разпределение на граждански права. Помисли си: докато си стъргал вонящата кал от пода на кафенето в Монтана, имал ли си, въобще достигал ли си да имаш, възгледи по обществените и държавните развития?

 

— Имах...

 

— Момче, не ме прекъсвай! Има протокол в държавническите процедури. Данъчните власти знаят ли за съществуването ти? — изръмжа с дяволите усмивка Арло.

 

— Аз пак ще те прекъсна. Имах възгледи, да, че щатските и федерални власти по хранообслужване са си знаели работата, че да затворят кафенето и да насилят собственика да го почисти. Което обясняваше и моето присъствие там.

 

— Виж, това е друго; това е правилен възглед. Аз помислих, че възнамеряваш да критикуваш. Сега нека да се доизкажа. В твоя случай, имал си възглед. Но ето, собственикът на кафенето е бил мърляч, като останалата сган. Естествено, че низшата класа не би трябвало да се бърка в управленческия механизъм. До тук с това съсловие. Сега за средната класа.

 

— Арло, чакай. Всред тази сган съм бил и аз, и още доста други порядъчни американци... — запротестирах аз.

 

— които, понеже не принадлежат там, както е твоят случай, и между другото е случаят с моя баща, са намерили начин и са съумяли да се изскубнат и да поемат нагоре. — тарикатски завърши Арло започнатото от мен изречение, и удари конец на въпроса с низшата класа.

 

Тук той беше прав. В Америка трябва да си пълен, отчаян мързеливец и глупак, че въпреки обширната система от занаятчийски и образователни заведения за бедните и полу-грамотните, пак да си останеш в низшето съсловие. Това обяснява, и до голяма степен оправдава, безпощадното отношение на повечето американци към подобни обществени слоеве. И напиращата омраза срещу тях, подклаждана от опитите на американското правителство да натика силом тези издънки в американската икономика, който насилствен процес е придружен, по необходимост, от правителствено-прокарвана дискриминация против работните, производителни американци. Например, кой би търпял "расовото нормиране" на оценки от учебни или работни изпити, поставящо 50% оценка за член на малцинство над 95% оценка за нормален човек?

 

Арло, окуражен от моето съгласие, продължи развитието на аргумента защо и средната класа е извън обществения контролен механизъм.

 

— Средната класа носи толкова много патриотични задължения - като плащане на данъците за издръжка на обществения механизъм и - между другото - създаването и изграждането на бъдещите поколения американци - че е просто нечовешко и безсъвестно от нея да се иска отгоре на всичко да се занимава и със сложнотийте на държавното управление. Положението се свежда до основна обществена оптимизация: общество от производители на блага, или шайка от политически активисти, способни нито в икономиката, нито в държавничеството. Изхожда се от принципа за разделение на труда, който принцип включва и разделението на патриотичния дълг и неговото изпълнение. Нали така? — запита накрая Арло със заповеднически глас, загатващ нетърпимост към възражения.

 

Нямаше смисъл да споря с Арло и с неговите умели разсъждения, основани върху логика, макар и нещо куцаща, и закотвени с правилните патриотични ъгли. Противопоставянето срещу подобни доводи лесно може да се извърти, че е насочено не срещу куцащата логика, а срещу патриотичните идеи. С патриотизъм в Америка не се спори.

 

— Голямият, истинският въпрос тук — продължи Арло — е кой ще бъде средна класа и кой ще управлява. Ти и аз може да сме във висшия половин процент на САЩ по образование и/или професионални познания, но виж кои ни управляват. Което пак води към въпроса с човещината, и обяснява защо американецът не бива да бъде допуснат да се смята за човек.

 

— И каква е връзката между човещината и средната и управляващата класа? — живо се заинтересувах аз. Арловите разсъждения и умствената му гъвкавост да обглежда света от всякакви гледни точки винаги придават на разговорите с него усета, че слушам пътеписи от извънземни за тяхните приключения на нашата Земя.

 

— Ето я! — възкликна Арло. — Начините за предценяване какви способности са нужни за дадено място в управляващото общество, и начините за предценяване кой притежава нужните способности, с оглед на съпътствуващите ги слабости, са напълно, или преобладаващо субективни. В крайна сметка, щом допуснеш човещина в една организация, непременно се достига до човешкия въпрос: с какво и как точно си по-способен от мен за да ме управляваш? Въпросът е труден за отговор, особено ако отговарящият не разполага с нужните предпоставки, че да отговори задоволително. И тогава какво става? Вместо да вървим напред и да градим цивилизация, дай да си доказваме един на друг кой с какво е по-способен и да оправдаваме позицийте си в организацията. За това американците, официалному, са всичко друго, но не и хора. Не, не хора.

 

Арло спря за да си вземе дъх. Той явно не бе позволил на неговите лични схващания и чувства да разстроят изложените доводи защо хората "долу" не трябва да бъдат допуснати от хората "горе" да са считани за хора. Някой път усилието да премълчиш нещо е много по-натоварващо от усилието да го кажеш. Арло изтри запотеното си лице с книжна салфетка от масата.

 

— Арло, не искам да споря с теб, понеже до известна степен подкрепям изложените от теб доводи. — внимателно заговорих аз. — Страни, в които всеки козирува и безмълвно следва заповеди май наистина са по-добре и по-напреднали, в дадени отношения, от страни, в които населението непрестанно поставя под въпрос правото на управляващите да управляват. В дадени рамки на разума, докато покорното население навежда глава и гради цивилизация, бунтарите се раздират на "наши" против "тяхни", избиват се, или се бутат едни други в концентрационни лагери в опитите си да разрешат кой, с какво право, и с какво точно е най-способен за да управлява другите. От друга пък страна, Арло, ако не бяха бунтарите, които да се отрекат от "организираните обществени структури" в тяхните родни страни и да дойдат тук в името на нещо по-добро - духовно или материално - днес Америка да не съществува. Следователно, според възгледите на американската управляваща класа, какви американци са нужни на Америка - безропотни козирувачи или граждани с човешки склонности, включващи стремежа към духовен или материален възход? Които стремежи, да подчертая, се зараждат редом с идеите за възставане срещу сегашното положение в технологията, икономиката, обществото, и въобще в живота, и които човешки стремежи, в края на краищата, са изградили Америка.

 

— Не забравяй, че Америка, преди да бъде изградена, първо е трябвало да бъде открита. Колумб я открива в качеството си на представител - да се отбележи това - на организираната, дисциплинирана, безчовечна, и функционираща испанска държавническа структура. Допускам, че едно е да отбележиш нещо на картата - виж, и руснаците са открили Сибир - а друго е да го развиеш до цивилизация и цъфтеж.

 

— Значи човещината, с произхождащите от нея качества от алчност до алтруизъм, е все пак велика сила, стига да е облагородена или поне насочена от едно законно общество с проблясъци на някаква обществена справедливост! — възразих аз.

 

— Това не обезличава нуждата от една организирана обществена структура, в която всеки трябва да си знае мястото и да не пилее националната енергия в спорове кой, защо, и как заема всяко място. — настоява Арло. — Но знам аз ти на къде водиш! Ще ми дръпнеш едно миловидно-логично разсъждение, ще го подплатиш с няколко сърцераздирателни примера, и току пак ще завършиш с някоя подривна идея като "всичко се свежда до въпрос на човешко достойнство" или нещо такова.

 

— Защо, каква е подривността на въпроса за човешкото достойнство? — питам аз Арло, който облизва възбудено пресъхналите си устни и пак посяга към салфетката за да изтрие запотеното си лице.

 

— Ти какво си, американец или тиква? От къде ти бръмчат в главата такива щуротий - човешко достойнство? Само не ми разправяй, че си ги попил някъде в Америка; тук изразът "въпрос на човешко достойнство" не съществува! От както те познавам, и подобни лудешки приказки ми се подхвърлят в лицето, съм станал много чувствителен по този въпрос. До сега не съм видял или чул този израз в Америка, и знаеш ли какво - не е зле и ти да си го избиеш от главата.

 

— Арло — настоявам аз — точно защо изразът "въпрос на човешко достойнство" е подривен!

 

— Ще ти кажа аз защо! — Арло рипна разгорещено и заби пръст в мен. — Защото гражданинът - виж как не казвам човек - водещ се от подобни принципи се поставя извън обсега на икономическите и политическите контролни фактори в една обществена структура. Такъв гражданин е неуправляем от установените обществени контролни процеси, които в една пазарна икономика неотклонно придобиват материален характер. Друго определение за "неуправляем" гражданин е "подривен", в потенциален или деен смисъл.

 

Арло ме изгледа победоносно. След толкова търкане на рамене с тежките калибри на авиационната промишленост, които чрез сравнение в някои отношения правят дори Белия Дом да изглежда на сбирка от "подривни елементи", Арло знаеше неписания кодекс на управляващата класа.

 

— Значи, Арло, хайде да доразвием нашата обществена контроляемост и да продадем душите си на търг! — с подигравателна наивност предложих аз. — Да заприличаме на модели граждани.

 

— Ти недей да дърпаш дявола за опашката. — сериозно заявява Арло със снижен глас. — Спомняш ли си оня, да го наречем Иванщайн, с висше-секретно разрешително? Емигрирали - не избягали, а най-легално емигрирали, с всичките комунистически печати - от Съветския Съюз, и хоп - нашият с висше-секретно разрешително, което, остави тук-родените американци, ами даже някои конгресмени нямат! "Мъчени" били в СССР защото са евреи. Така измъчени, че баща му член на КПСС и шеф на болница, и в къщи със слугиня. Ние американците да не би да пасем трева, а? И ето ти практически бивш комунист, но по-доверен за американското правителство от колкото повечето родни американци. Какво мислиш по въпроса?

 

— Арло, може би те са били американски агенти. — разсъждавам аз. — Има прекалено много подобни случаи, че Иванщайн да се е промъкнал през пролука в системата.

 

— Да, да. — ме подиграва Арло. — СССР е пълен с американски агенти. Глупости. От къде тези планини с пари, че да им се плаща за да са агенти. Или те са все идеалисти? Между другото, чувал ли си някой, ама наистина мачкан преди да дойде в Америка, тук да е допуснат да припари даже до обикновено секретно разрешително? Какво прави Иванщайн толкова специален, а?

 

— Нямам понятие. По-точно, имам хипотеза по въпроса, но не смея да я изявя. Във всеки случай Иванщайн съвсем не изглеждаше да е идеалист, ако даже знаеше смисъла на понятието.

 

— Обратното, те са продажни души! — бързо заявява Арло. — Продажници. Щом си се продал на една система, значи би се продал и на друга. Лице, което се продава, явно демонстрира подчинение към обществените - основани върху материални начала! - контролни механизми. Такова лице е управляемо, и неговото поведение е предогаждаемо; то се продава на най-щедрия платец. И докато САЩ са най-богати и плащат най-много в света, лоялността на продажника е безвъпросна. — Арло се подсмихна. — "Лоялността на продажника", какво словосъчетание! За това по-правилно е да се замени думата продажник с наемник; добива известно професионално лустро. Виж, идеалистите, тия с "човешкото достойнство" - те са опасни; никога не можеш да разгадаеш и предскажеш поведението им. Особено типове, които по-скоро биха били мачкани но не биха се продали! С каквото и както и да ги коткаш, както и да се опитваш да ги спечелиш на твоя страна, току извадили някой принцип и те ритнали отзад.

 

Келнерката вече бе поднесла обяда, но в разгара на нашия необикновен, поне за мен, разговор никой от двама ни не бе посегнал към храната.

 

— Браво, Арло! Ти още малко и лекций ще изнасяш пред "независимите частни мислители" на Ранд Корпорация! — възкликнах аз с неподправено възхищение от Арловите адвокатски способности за аргументация. — Но в логиката ти зее огромна дупка.

 

— Която е? — отзова се Арло на моята внезапна сериозност.

 

— Която е работническата класа, чието съществуване така удобно премълчаваш.

 

— Нека да се разберем. По американско, всеобщо американско съгласие, работническата класа е част от средната класа. Долните слоеве на средната класа, може би, но все пак средна класа.

 

— И точно тук зее дупката във всемогъщието - и правилността - на вътрешно-структурни, или вътрешно-обществени, или между-човешки отношения, градени изцяло върху звонката пара. Като правило, за съжаление, но е вярно, по-голямата част от работниците са по-бедни от значителна част от низшите прослойки. Защо? Защото докато работниците се трудят законно, по законни надници, под законна данъчна повинност, голяма част от низшите прослойки се занимават с доходна, безданъчна контрабанда, нарко-търговия, сводничество, грабежи, изнудване, и други престъпления. И въпреки това, бедният кухненски прислужник, едва можещ да си позволи колело, е средна - бедна, но средна - класа в обществената структура, а престъпните елементи, сменящи мерцедеси и бе ем вета, са низша класа. Класовото разделение ярко противоречи на звонката пара. И знаеш ли защо, Арло? Защото работническата класа все още притежава вяра в по-добро бъдеще, допълнена било то с морална сила, с вяра в подривната идея на "човешкото достойнство", с доверие в американската система, или дори със страх от нея, което прави текущата бедност поносима. Тези отрудени хора, Арло, както и да го анализираш и с какъвто и цинизъм да го отбелязваш, имат идеали, поне зрънце от идеали, и въз основа на тези идеали те са част от средната класа, потенциална или бъдеща, ако не сегашна, средна класа. А сганта в мерцедесите и бе ем ветата, обкичена със златни ланци, няма вяра в нищо освен в парата, ако изобщо има вяра в нещо. Сганта, Арло, са моделите-граждани с продажни души, в най-съвършена степен.

 

Арло ме гледаше и слушаше настръхнал, но без да каже дума. После се опита да се усмихне.

 

— Мой човек — започна Арло с учителски тон — не ми е работата да казвам дали съм съгласен или не с твоите мисли по въпроса за, както се изразяваш, звонката пара. А няма и нужда. Кой ме пита мен; кой пита и теб? Да не би ние да сме грейналата обществена съвест, че висшите среди да си губят времето с нас и да се допитват за нашите обществени възгледи? Висшите среди носят отговорност, нагърбени са с тежкото бреме на държавното управление; от къде на къде са длъжни да обръщат внимание на някакви си две бурми в системата, каквите сме ние? Като добри патриоти, трябва да си знаем мястото в обществената структура и да не си придаваме прекомерна - и незаслужена - важност.

 

Арло започна да се храни.

 

— До сега от теб разбирам две неща. Първо, наистина съм тъп имигрант без разбиране към подхода на модерното американско държавничество. Второ, американците, придържащи се към човещината, която води до подмолно подриване на функциониращата обществена структура, и към идеали, чрез които стават неподатливи на контролните механизми в тази обществена структура, нямат място в Америка, отживяли са нуждата на обществото от подобни хора, и дори не е зле да се пръждосват.

 

— М-м-м... — отзова се Арло с пълна уста. — Искаш да кажеш, но не можеш да се изразиш правилно, че Америка ще заучаствува като източник (отбележи положителната отсянка на източник) в световната обмяна (ние сме за междунардно разбирателство) на човешки ресурси (модерна космическо-енергетична гледна точка), изпълнили благородния си дълг (протоколната похвала към вече-ненужните кадри) към човешката цивилизация (нотка на възвишеност) на едно място и стремящи се да обогатят с тяхната американска енергия (необходимият патриотичен ъгъл) останалия, недоразвит свят (заключителна убеденост в американското световно водачество).

 

Арло изтри устата си и ме погледна с девическа усмивка.

 

— А и ако много знаеш да философствуваш, ядреното оръжие на американската аргументация е винаги налично: ако някой е недоволен от положението в САЩ или ще действува към промяна чрез системата, или да се маха обратно там, от където е дошъл! Системата създава неограничени и велики възможности за промяна чрез двувековни демократични традиций.

 

— За американската система няма какво да ме учиш! Аз изпит съм държал пред имиграционните власти, назначени под твоята гласоподателна повеля. — дръпнах се аз и със задоволство отбелязах искрицата на съпротива в Арловите очи. — Обаче една от точките, избегнати от наръчниците за имиграционния изпит, е следната. При въвеждането на американската конституция, точно преди 1790, средно всеки 150 000 души са били представяни от сенатор, и средно всеки 60 000 са били представяни от конгресмен. През 1990 съотношенията са 2 500 000 и 570 000 съответно, и ще нарастват тъй като броят на сенаторите е закован на 100 и на конгресмените на 435. Тези цифри се позовават на цялостното население в САЩ и са приблизителни, но тяхното съотношение е много показателно. Общо взето, през 1790 американският държавен механизъм е можел да чуе нова идея, стига тя да е подкрепяна от, кръгло, 40 000 до 80 000 души; днес са нужни от 300 000 до 1 500 000. Защо? Преди 200 години американците са били 10 - 15 пъти по-умни и по-значими за управлението на САЩ, или днес ние сме 10 - 15 пъти по-загубени или маловажни? Не е хубаво да се изпада до анархия и всеки както и когато иска да се ръчка в държавното водачество; конституцията предвижда това и не позволява по-малко от 30 000 човека за един конгресмен. Но пък също не е хубаво потокът от нови идеи към водачеството, и ефективно народният глас, да се заприщва и отхвърля като разстройващ, оттегчаващ шум.

 

— Ти имаш представа какво става днес във Вашингтон с недостатъчно-многобройните, според теб, 435 конгресмена и 100 сенатора; я си представи какво би станало ако вместо 535 поставим пет - десет хиляди политици там! Кой ще ги изхрани? Как ще могат да достигнат до съгласие за да вземат дори едно общо решение?

 

— Днес пак имаме над десет хиляди, да не кажем сто хиляди, политици: ние избираме 535, а те назначават, с нашите данъчни пари, по цяли лични министерства. От които наистина се нуждаят - как иначе 535 човека ще се справят с управлението на 250 000 000 страна! Но това значи, че над 95% от нашите де-факто водачи са извън наш контрол. По-добре е да легализираме нуждата от тези десет, петдесет, или даже сто хиляди и повече човека, и да ги подчиним на избирателния процес.

 

— Това ще доведе до прекомерно усложнение в демократичния механизъм - на гласоподателно и на сенатно/конгресно ниво. Какви са тези опити да се намали ефективността на американската държавна структура? — заяде се Арло.

 

— А сега процесът да не би да не е усложнен? Законодателството се разпределя на сенатни и конгресни комитети. Всеки член на комитета, рядко надвишаващ 10 човека, поема дял от законодателството и го пре-разпределя всред неговите лично-назначени помощници. Те изготвят законодателството, той го попреглежда - ако успее да отдели време от задълженията си в някой от другите комитети, в които също членува. Комитетът сглобява законодателството от частите, написани от свитата на всеки член, и накратко го обобщава пред останалите конгресмени и сенатори. И последните гласуват върху въвеждането на закони, които я са намерили време лично да прочетат, я не, въз основа на какво са чули за законите от комитета и от тяхните собствени свити. Или може би аз, бидейки член на средната класа, не съм способен да прозря ефикасността на този процес. Да не говорим за демократичната отговорност към гласоподателите, изпратили конгресмените и сенаторите във Вашингтон.

 

— Аз не знам точните цифри, но тук в твоята логика зеят две дупки. Първо: каквото и да ми казваш, ако насъбереш - дори само пряко-избраните - членове на федералното правителство и тяхните колеги от щатски, околийски, и градски правителства, да изключим назначените бюрократи с ръководна и данъчно-налагаща власт, Америка сигурно е най-управляваната страна в света. Второ, докажи ми, че като процент от населението сегашният размер на американския държавнически апарат е по-голям от този през 1790.

 

— Най-управлявана на глава от населението, но много от тези длъжности се повтарят по ръководна същност; те май единствено разсейват данъчната повинност за да създават илюзията, че ние не подлежим на повече данъци от хората в останалия развит свят. А размерът на държавния апарат спрямо населението не е мярка за качеството на управление. През 1790 американското правителство е управлявало страната, а не си е пъхало носа във всякакви и всички сфери от живота на американците. Развитието на САЩ е било поверено почти изцяло върху силите на свободната икономика и върху личните решения на американците като нейни създатели и двигатели. Кой през 1790 е сънувал да регулира размерите на каруците, тяхната направа, и животинската тяга? Днес федералните автомобилни стандарти и съпъствуващите ги законодателства пълнят влакови композиций. Това добре, нужно е, макар че нуждата от такъв тонаж закони е въпросна. Обаче да не би през 1790 правителството да е пилеело усилия и пари със създаване на критерий за измерение на икономическия напредък на всяка расова и етническа група в САЩ, обозначаването на най-тъпите от тези групи като "малцинства", поставянето им под правителствено покровителство, и насилването на обществото да дава изкуствено образователно и икономическо предимство над останалите американци от "мнозинствата"? Кога през 1790 някой е мислел да губи правителствено време с размишления дали нечии спестявания са пари за консумация - и подлежащи на един вид данъци, или в действителност са пари за нужда - и подлежащи на други видове данъци? И комитети от неизбрани и недосегаеми бюрократи да изготвят необходимото определение на "нужда", да обсъждат точно след каква възраст е допустимо американецът да счита, че го е връхлетяла нужда, какъв наказуем данък се налага ако той помисли, че нуждата е дошла преди правилната възраст, и как тази възраст да расте, че да увеличава данъчната уязвимост на тези спестени пари? И после друг комитет да прави проучвания защо американецът вече не пести пари? И трети комитет да разисква какви нови данъци да се наложат поради тези нови развития? И как да се състави още един комитет, че да координира законодателствата на останалите? И още един комитет, за да представи на обществото описаните мерзавщини в подходящ патриотичен вид и да създаде обосновка за провеждане на независими анкети, оправдаващи хордите от бюрократи и доказващи подкрепата към тях всред поне еди-колко-си процента от американците...

 

— От къде започнахме, до къде достигнахме. — Арло се опита да се засмее, но лицето му не се поддаде на желанието.

 

— В крайна сметка, ще завърша с моето лично и ограничено мнение, че днешният американец разполага с около 20 пъти по-малко контрол върху държавното управление на САЩ от този на американец през 1790, или 5% от контрола, оформящ политическите предпоставки, върху които е писана американската конституция и основаващо законодателство. За сведение, относителният размер на американския държавен апарат е несравнимо по-голям не само спрямо този в 1790, ами и в 1890, и даже в 1980. Но не очаквай да чуеш гръмко оповестение, че днес над половината от американската работна сила работи пряко или контрактно за федералното правителство; да оставим настрана дяла на останалите слоеве от правителства.

 

— Моля те, нека прекратим разговора! — помоли ме Арло с уморено лице. — Съжалявам, че те накарах да ми разкажеш за какво си писал. Просто ме боли, това е.

 

Челото на Арло се бе запотило отново. Очите му гледаха право в чинията. Той безмълвно продължи да се храни.

 

— Арло, прости ми ако съм те засегнал или обидил с нещо — с мек глас се извиних аз — но те моля да ми кажеш защо взе разказите ми толкова надълбоко. Защо е тази тъжна реакция, след великолепните изложения на гледните точки на висшето общество? Защо така дейно поде нашия спор, ако цялото твое умствено усърдие те е довело до болка?

 

— Слушай! — Арло впи поглед в мен. Очите му бяха зачервени. — Израснал съм с някакви чувства, с някакви идеали към Америка. Виж вече колко съм възрастен. Какво искаш от мен, с моите остатъчни 5% - да се отрека от тези идеали и чувства? Значи да призная, дори само пред мен, че всички тези години съм бил хаплю. Че цената, платена със самоограничения и, да, с ограничена кариера, в името на тези идеали и чувства е била глупащина? Нали всяка сутрин трябва да се гледам в огледалото. Нали трябва да живея в мир с моята душа! Нали трябва да се понасям.

 

Арло млъкна с просълзени очи. Аз мълчах. Стана ми мъчно за човека.

 

— Не ми казвай, че не ме разбираш! Само не ме лъжи, че нямаш чувства и идеали към Америка! Особено ти, станал американец по избор, а не по сила на обстоятелствата. В името на което е трябвало да се разделиш с твоята страна, с твоя език, с твоята култура, и да преглъщаш един ден когато децата ти те гледат с презрение, че си имигрант, а те са "истински" американчета. След паденията и униженията на имигрантския живот нали на теб предстои равносметка какъв е бил смисъла на всички тези мъки, къде си отишъл за да оставиш децата си! Нали и ти ще трябва да се гледаш в огледалото. Нали и ти ще трябва да се понасяш! И теб те боли как тази страна, създадена чрез усилията на пришълци от цял свят, всеки с някаква мечта за по-добро бъдеще, тази велика страна, е така... е така... — Арло се задъха — е така осирана от недосегаеми копилета, наклякали върху нея! Иначе защо си забелязал тези неща, пък и си си направил труда да ги напишеш? От такива разкази няма да забогатееш.

 

Разговорът секна. Двамата с Арло със сдървена усърдност се вглъбихме в нашия обяд.

 

— Слушай, Джордж!

 

Арло не признаваше името ми Георги; Джордж било по-американско. За да не ме засяга изцяло избягваше да се обръща към мен по име. Той вдигна вилицата си предупредително.

 

— Слушай, до колкото те познавам, и до колкото знам колко си откачен, няма начин да не забиеш разговора ни върху хартия, нали? И аз съм откачен, знаеш ли, и вярвам в свободата на речта за всеки американец. Пиши каквото щеш. Само едно нещо: да не си взел да ме споменеш по име! Може ли, като за приятел?

 

— Това е без въпрос. Между другото, благодаря ти за идеята.

 

— Но иначе аргументацията ми я бива, нали? - добродушно се усмихна Арло. — Може да литне пред по-тъпи глави, които не цитират данни от американската история, а? Става за някое парче фантастика.

 

— Да! — признавам откровено. — И ако се возех в лимузина, обграден от телохранители, с обезоръжаван народ в далечината, губещ се като мравки под висините на управителското ми бюро, направо те правя светия в Третия Завет. Да сложи капака на отживялите два.

 

Арло се замисли. Комплиментът ми бе заринат доста дълбоко под идейни съчетания, съблазняващи Арло към нови спорове. Но обедната почивка изтичаше.

 

— Арло, знаеш ли какво? В разказа ми ще те нарека Арло, по Арлингтонските военни гробища. Става ли?

 

— Недодялан опит за символизъм! — изсумтя Арло с упрек. — Сега ще бъде ли под твоето и моето човешко достойнство да платя за твоя обяд? — потупа ме той по рамото и се обърна за да не видя как си доизтрива очите.

 

10.06.1994 г.

 


напред горе назад Обратно към: [Георги Ушев][СЛОВОТО]
© 1999-2017, Словото. WEB програмиране - © Пламен Барух