напред назад Обратно към: [Георги Ушев][СЛОВОТО]



Бургията


...Това виждаш ли го? Бургия от бормашина. Да, обикновена бургия. Е, не е напълно обикновена, защото е за керамика. Но иначе си е най-обикновена бургия. И, така, както я гледаш, можеш ли да си представиш, че такива бургии ми промениха живота? То "промяна" не е думата; друг човек станах, буквално! Че и живота на децата ми досегна!

 

Мобилизираха ме за Корейската Война. Авиационен инжинер - значи пратиха ме на самолетоносач. Поддръжка самолети. Изтребители. Едни капризни машини бяха, ненаситни. И аз работя по поддръжката. Което беше много опасна работа. Щом асансьорите свалят изстребителя от полетната палуба, ние го избутваме до стоянката за поддръжка. Флотските изстребители са със специална засилена структура, да издържат на излитането, бутани от катапулт, и на кацането, спирани от стоманени арестуващи кабели; значи говорим за няколко-тонна машина. И ние я бутаме. Много опасна работа, бутането. Самолетоносачът е кораб, значи се клати. Да, огромен кораб, малко се клати, но достатъчно за изтребителят да се задвижи по палубата на хангара и да ни помете като мръвки. И да смаже някого. Разбира се, щом го изтикаме до стоянката веднага го привързвахме към пода със стоманени кабели. Кабелите държеха. Освен когато самолетоносачът влизаше в остри маневри и изстребителят напънеше на някъде. Тогава кабелите почти винаги държеха. Чувал ли си звънтенето на скъсан кабел? А виждал ли си как режат разкъсаните краища - които звънтят защото цепят въздуха с пъклена скорост? Режат като бръсначи, право през догонения нещастник!

 

И ето: изстребителят е вече на стоянката, закотвен за пода. Сега пък започва поддръжката. Което едно време значеше завиране по реактивните двигатели. И настройката на тези месомелачки. Пускаш двигателя в празен ход, и започваш да настройваш. От начало ушите те болят, та те цепят. После оглушаваш и шумът не те тормози. Аз не достигнах до там, защото си запушвах ушите с памук. Като хлапак се бях занимавал с машинарий; знаех как да се предпазвам. Та да, настройките. Някои настройки бяха от страни, други от пред... И току двигателят извие, скокне с оборотите, и засмуче някой... Това не ставаше често, засмукването, но достатъчно е и веднъж да помиришеш печено човешко и после да прочистваш вътрешностите на двигател от човешка кайма. Поне всички бяха с повреден слух, а аз със запушени уши, та милостиво не можехме да чуем писъка на засмукания нещастник през воя на двигателя.

 

И аз работя там. Поддържам изстребителите. Изпълнявам си дълга към Америка. Успокоявам се, че все пак шансовете ми да оцелея войната са по-добри около дяволските изстребители от колкото някъде на сушата, в калта на Кореа, специфично. След месец понавикнах, даже свободно време намерих. И гледам веднъж бормашината, за финно рязане, като зъболекарска бормашина. Аз съм с чаша за кафе в ръка. Керамична чаша. Мой приятел ми я бе дал, от столовата. Керамична чаша, значи, не тенекиената по разряд. Значи, връзкар съм; уредил съм се. И гледам бормашината, и гледам чашата - и взех, та изгравирах инициалите ми в чашата, и вдлъбнатината я запълних с авиационен лак, цветен. В гимназията бях взел курсове по гравиране. Ей, че то хубаво нещо стана! Красиво! За мен, в хангара, в онова време, на право изящно изкуство, изгравираната и лакирана чаша! Радост! Колко му трябва на човек...

 

Обаче тъкмо си бутам чашата в джоба - зад мен стои офицер. То и аз съм офицер, вишист съм, автоматично офицер съм, но съм технически, 2-ра степен. А офицерът зад мен е истински. Командващ хангар. И ме гледа заканително. Хванал ме в злоупотреба с екипировката. Карцер, братче! "Извадете предмета от Вашия джоб, моля!" И аз вадя чашата. Офицерът се гръмна. Лицето му светна. "Виновен сте. Но Ви е простено. Все пак, колега сте. И сте свободен след като направите същата чаша за мен. Разбираме ли се?" Разбрахме се, как не! За хангарния, вече опит имам, чашата я изпипах. Той поиска неговите инициали, плюс силует на гола жена. Стана много стилно. Хангарният се разля от щастие. "От Вас ще стане голям човек!" хили се той. "Всяка маймуна може да бъзика самолети. Но - виж - за такава красота - това е вече забележителност. От вътре идва. А за употребата на бормашината - както аз виждам нещата, тя беше оползотворена по похвален начин за повдигане на нашия боен дух. Моите почитания."

 

В това време корабното ежедневие си тече. Набрах необходимия опит, и ме поставиха водач на поддръжна група. Водещ офицер, защото като технически офицер нямам право да командвам. Щом получих водачеството, първото нещо беше да строя момчетата от моята група. Добри момчета, изпълнителни, но насъбрани от някъде си; без усет към машинарий. Какво искаш от мобилизиран личен състав! А аз съм проходил всред машини, така да се каже. "Момчета", казвам, "нека излезем от войната като цели хора, с всички крайници и украшения. Живот ни чака един ден. Сакати кому ще сме нужни? Моето задължение е от сега да ви уча кое как се прави. Вашето задължение е да ме слушате и да останете живи и здрави." Започнах от чистотата на ръцете. Никакви мазни ръце! Хлъзгания на ръце убиват. Значи нужни са парцали, чисти парцали. Винаги в наличност. Винаги в установени места. Значи, слагам длъжност отговорен по парцали. Подът винаги в изрядна чистота. Хлъзгания по пода също убиват. Нова длъжност: отговорен по под. Всички инструменти - винаги чисти и подредени. Ще има отговорен по инструментите. Бутанията на самолети искат координация. Значи, нужни са упражнения да усвоим тънкостите. Скъсаните кабели режат и осакатяват; всички кабели в ръкави, ръкавите да поемат кинетичната енергия от скъсаните краища и да ги възпират. В хангара всички със запушени уши. Глухостта също убива. Елементарни неща. Сигурно са били стандартни процедури във флотата. Стандартни, преди демобилизацията от 1945. И забравени след това. Момчетата ме гледат като гръмнати. Кой да им каже тези неща!

 

Другите групи по самолетна поддръжка ни взеха на подигравка. Не сме били мъже. Някакви съшиха рокличка от парцали и я овесиха от кука над нашата стоянка. Добавили и топка памук, за "да си я наврем". Много весело! Обаче по "мъжките" групи злополуките си се редят както преди. А ние всички в пълно здраве. Моите момчета, за театър, започнаха да пищят и реват от порязване на пръст. "За способни механици като нас", хилят се, "и порязан пръст е недопустима трагедия!" А ония, "мъжете", не смеят да вдигнат погледи от пода. Но гледам - отвори ли се място при мен, коридорът се задръсти от тях. Всеки съвсем случайно ме уцелил, та, между другото, дали можело да го поискам в моята група. "Защо бе, юнаците? Вие и рокличка ни скалъпихте, с памук. Бъдете си мъже." А ония се натискат. После ми се извиниха; издействаха от складовия една бутилка уиски, на етикета надписана "С искрени пожелания да станете водещ офицер на всички ни". Изпихме бутилката, не й простихме.

 

Но някой видял бутилката в сметта и прочел етикета. Надписът станал сериозна работа. Натяга устава. Офицерите обсъдили положението. Допитали се до хангарния. Той казал, че си падам малко човек на изкуството; с хора като мен трябвало да се борави с по-особен подход. Най-добре било, посъветвал ги той, да не вдигат прибързано шум, а да се отнесат към корабния лекар и да видят защо момчетата пишат подобни пожелания по бутилки. И допитването стигнало до корабния лекар. Който извадил списъците на злополуките и заявил, че пожеланието е много положителен симптом на трезво мислене. Точно мисленето, необходимо за един боеспособен екипаж. Лекарят даже препоръчал да получа официална похвала за моя принос към трудова безопасност и към поддържане на духа на момчетата в моята група. Значи, лекарят отрязал въпроса с надписа на етикета. За облекчението на всички офицери, въвлечени в разискванията и допитванията. Облекчение, защото не се стигнало до командващия самолетоносача, сиреч до адмирала. И си пийнали по случай случая, със специална наздравица за хангарния, за дето поставил цялата работа на верен курс още от началото. Хангарният пък не изпуснал да каже защо мислел, че с мен трябвало да се подхожда по-особено, и се изфукал с гравираната чаша.

 

Следващия ден ме среща лекарят и ми носи моето копие от похвалата. Като лекарят е съпровождан от половин дузина офицери. Аз гледам и дивея; ей, какво внимание! Разбрах повода за масовото посещение: всички искат гравирани чаши. Даже носеха си чашите. С поръчки за тематиката и със скицирани примери на желаните гравюри! "Такъв шанс да ни падне", смеят се, "грях е да го изпуснем." Голяма чест, такова залитане по моите художествени способности. Обаче в бойно положение сме; отпуска няма. И пустите чаши ми отнеха всичкото свободно време!

 

Значи, работата върви. Изстребителите работят като часовници, моите момчета в пълна изправност, и всички доволни. Другите групи, "мъжките", започнаха да копират нашите похвати, и скоро всички групи заработиха както трябва. Но, както казват във флотата, щом нещо е много хубаво, значи е лошо. Именно така стана. Групите по самолетна поддръжка добиха такава ефикасност и производителност, че момчетата започнаха да намират повече свободно време - и започнаха да търсят с какви глупости да си го оплътняват. Увеличихме кухненския наряд. Накарай моряк на работа, и ела гледай чудо! Миене на прибори знаеш ли как се прави? Връзваш ги в чувал за ориз, връзваш чувала здраво с въже, и го премяташ отвъд борда, от страничната хангарна врата. Разбира се, това от мостика не може да се види, нали. Самолетоносачът се движи с 45 - 50 км/ч, пък и повече; говорим обходна скорост. И като се повлече чувалът с приборите с такава бързина през водата - пълна дезинфекция. Не дезинфекция, а металът се изжулва, огледален блясва! Добавихме и перален наряд - хайде и тук с оризените чували. Перални имахме, естествено, но друго е 50-километровата струя. Така хубаво изпрани дрехи с пералните не можеш и да сънуваш! Но повече наряди да добавяме - вече опъвахме устава. Това са механици; не сме наказателна формация. Пак останаха хлапашките развлечения.

 

И някой измисли - всеки новодошъл механик да минава през складовете за брашно и зърно. Да ги чисти, де. Но без да знае какво има вътре. А то какво може да има освен плъхове; огромни, охранени плъхове! Някой новодошъл се прави на отворен; "при мишките и плъховете ме бутате, а?" И нас ни напира смях, та да се пръснем! "Мишки и плъхове" в едно изречение, на едно място. Нещастник! Ако на кораб сложиш мишки, ще имаш много доволни, уяли се плъхове. Пробвали сме; какво мислиш. До три дни някоя и друга мишка може да оцелее - но до седмица всички са изпоядени. А самите плъхове са неуязвими на всички и всякакви отрови, капани, газове, и каквото друго ти идва на ум. Неразрушими!

 

То освен плъхове имахме и разни буболечки. И те неуязвими и неразрушими! Уж в кухнята сееха брашното и чистеха боба и ориза. Старателно; точно както се прави от моряци по кухненски наряд! Та за това не хапвахме хляб преди да го разчоплим, че да го прегледаме за изпечени в него гадинки. И усърдно ровехме из манджата - със същата цел. И пак току сдъвчем някоя гнусотия, дявол да го вземе! Как няма да чоплиш и ровиш! Моряшки навик, дълго стои. Добих го, значи, в Корейската Война, а още някой път съпругата ме сбутва по ресторанти, да се отърся от навика. И знаеш ли колко често съпругата ще ме сбута, аз ще се смутя, ще се огледам неловко - и ще срещна усмихнатия, разбиращ поглед на някой мой връстник. И той бил във флотата; еднакви манджи сме преживяли...

 

Та, значи, всеки новодошъл "глезльовец" - по една смяна да чисти складовете. То ставаше така: Складът е празен. Нищо неподозиращият новодошъл е оборудван с метла и кофа, и изпратен да чисти. Люкът към склада бива отворен, и новакът бива изпроводен да слезе на долу по стълбата. Щом слезе, люкът бива затворен. И всички се стълпяват горе, край люка, да слушат олелията от склада. Те плъховете са сити, на човек няма да посегнат. Но са едри като котки. И в сумрака на склада човешкият уплах ги раздува, на зверове ги прави. Та новодошлият покряска, момчетата се покискат, и беля няма.

 

Но един ден в склада влиза поредният новодошъл. Дребно, слабичко момче; ще кажеш смотаняк. Шубелия, дето и глас не смее да повиши, камо ли да изпсува, примерно. Тотално примерно поведение; речников пример за хрисимост. И влиза в склада. И пълно мълчание. Тълпата горе край люка се чуди на тишината. Помислили, че плъховете са се забавили. Почакали няколко минути. Още пълно мълчание! И момчетата се уплашили. "Леле, затрихме хрисимия! Сигурно е припаднал от ужас; умрял е от шок!" Отварят люка и аха да се втурнат вътре да го спасяват - оня се качва по стълбите. Захилен. С блажена усмивка! Едва мъкне кофата. Излиза от склада - ръцете му в кръв до раменете. Панталоните му капят кръв. А той захилен, копилето, и сочи към кофата. Пълна с убити плъхове. Заклани плъхове. Разбираш, нали: заклани, с прерязани гърла. И оня вади от джоба си едно сгъваемо ножче и го щраква отворено. "С това", само казал. Моите момчета ми казаха, че като показвал ножката даже очите му се разфокусирали от наслада! И тълпата не мърда, в пълно изумление. Всички облещили се, гък не могат да кажат. Буквално!

 

Оня, хрисимият, за пет минути хванал осем плъха и ги заклал. С голи ръце! С джобно ножче! Прерязал им гърлата точно, финно, все едно цял живот все плъхове е клал! Да, този същият, дето и глас не вдига, с речниковата хрисимост! Егати копилето! Потулен садист. Или психопат. Дойдоха дежурните, отведоха го горе, да се чудят къде да го дянат до като могат да го прехвърлят за друга служба, гарантирано не на нашия кораб. Обаче кофата със закланите плъхове, с локвите кръв по склада и горе - вече говорим за сериозна работа. Сериозна, значи стигна до адмирала.

 

Проблемът беше определен като прекалено много свободно време. Очакваното заключение. А защо хангарният е допуснал наличието на прекалено много свободно време? Логично последствие на прекалена ефикасност. Как така прекалена ефикасност? Хангарният разказал за мен. Ефикасността води до страхотно качество, заявил той, и в качеството не може да се прекали. Плюс страхотно понижаване на злополуките всред механиците; и в това не може да се прекали. Значи, хангарният се заел да ме предпазва.

 

Адмиралът запитал други офицери за тяхните становища. Единодушно ме направили много велик! "Вие май го препоръчвате за водещ самолетната поддръжка, така ли?" подпитал адмиралът. Лекарят заявил, че това е практически така, неофициално, и споменал за бутилката с надписания етикет. Адмиралът поразкопал моето служебно досие, украсено с похвалата. Викат най на края и мен. "Повишен си на Технически Офицер 3-та степен. Ставаш главатар на всички механици. Отговорен си по самолетната поддръжка за самолетоносача. Обаче очакваме твоят личен състав да бъде приведен под образцов контрол. Стане ли издънка - ще се разправяме с теб. Разбрано!"

 

Самолетоносачът е стоманена конструкция; на където се обърнеш - стоманени плоскости. Но дюдюканията по мен започнаха с излизането от адмиралската приемна. Всички знаеха за повишението ми. Моряшка телепатия ли е, какво е!? Значи, кариерист съм. В хангара ми организирали прием... "Момчета", казвам, "след колко секунди ще започне оная, флотската, че най-отгоре плуват най-тлъстите лайна?" Те се хилят, с намеци за моето разпореждане да си запушват ушите...

 

Погледнах положението със самолетната поддръжка. Много хора. Прекалено много. Бройката е била определена за нивото на организация и синхронизация от времето на човеко-мелачницата. Ние можехме да вършим същата работа с половин състав. "Никого няма да режа", казах на момчетата, "но очаквам разумно поведение. Шефовете дишат на шията ми; не ме карайте да избирам между избавление на вашите дирници и разпоредбите от горе!" На всеки три момчета напуснали състава, приемах само едно ново. За два - три месеца намалих личния състав до нужния брой. Междувременно за оплътнение на свободното време започнах сказки: за самолетна замисъл, за корабна направа, за изискванията в корабното готварство, даже, и за каквото ми падне, все с нещо да занимавам въображенията на 18 - 20 годишни хлапаци. Което се оказа много трудна задача. Неизмеримо по-трудна от поддръжката и на най-капризния изстребител! Но в това време войната беше стабилизирана. Самолетоносачът започна да се отбива на пристанищни отсядки. С други думи, моите хлапаци нямаха нужда от сказки, защото цялото им внимание полетя по пристанищните проститутки. Извинявай, пристанищните девойки.

 

Тези развития, отсядките и пристанищните девойки, ме направиха много важен човек. Примерно, всеки, слязъл на пристанището, влизаше обратно през хангара. Широко, просторно място, лесно можеш да редиш опашки. Всички се редят на опашки, за пеницилинова инжекция. Профилактика срещу венерически болести. Някои от новодошлите се правеха на морални. Слезли в пристанището, но за да търсят книги в библиотеката. "Библиотекарите", така ги наричахме. И други лъжи разтягаха после, но "библиотекари" си остана като название. Току някой шегаджия от лазарета отвори нова опашка. "Обикновените опашки са за ония, шарили се по курви!" разпореди дежурният офицер. "Едната ново-отворена опашка е за малцината момчета с морал. За библиотекари!" Ония нали са нови, не знаят каква е работата, та се наредят там, даже се наперят - вижте ги, моралните; те са специални. Да, те са специални. В смисъл, че на тяхната опашка инжекцийте ще дойде да бие най-нетрезвият схванат коляч от лазарета. Олеле! Едно е инжекция, друго е инжекция от фелдшер с поглед премрежен от осемкатно главоболие и с ръце едва държещи спринцовката! Ела гледай! Някои предпочетат неморалността пред синелата от забучена и размърдана игла. Понечат да се прехвърлят на някоя от обикновените опашки. "Не сте библиотекари, така ли?" ревне дежурният офицер. "Лъгали сте, а?" И хайде-е, наказателен наряд по лъскане на палубата! След инжекцията. От фелдшера за библиотекарите. Ей, голяма комедия!

 

А аз знам кой е най-трезвия фелдшер, с най-лека ръка; поставям го на отделна "експрес" опашка, за насъщно-важни мои хора, каквито са всичките мои момчета. Това в името на ефикасността на самолетната поддръжка. Механик с болки от зле бита инжекция не е пълно трудоспособен, разбираш ли? Естествено, в същата "експрес" опашка допускам и всички приятели. Ценно нещо, експрес опашката, и аз я контролирам. Както казвахме, бутни човек във флотата за да прозре стойността на всяка дреболия.

 

Ще запиташ, кой съм аз, че да уреждам опашки от лазаретния състав? Никой не съм, на книга. Обаче в това време адмиралът видял при лекаря моята гравирана чаша. И ме извика да му направя три за него си. Една "всекидневна адмиралска", една "официална", и една "лична". Нали знаеш, във флотата всичко в трипликат! В това време се случи някой и друг разговор. Адмиралът разбра, че мога да правя и гравюри, художествени, пък и в рисуването не съм съвсем зле. И ме помоли едва ли не за художествено оформление на каютата му. После също на приемната му. Това аз го правя в мое лично време; управлението на самолетната поддръжка си беше моето пълно-временно задължение. Което значи, че на всеки няколко дни, щом съм в свободно време, аз съм при адмирала. С който, разбираемо, се сближихме и сприятелихме. И целият кораб гледа и си води бележки. Никой не ми се пречка. Аз пък не злоупотребявах с това, и нещата вървяха в мир. Ето как аз можех да моля за услуги от лазарета, като опашката за пеницилин, примерно, или от други отдели. Което обяснява моите много щастливи спомени от моята мобилизация във флотата. Добре беше, да ти кажа! Хубави години бяха! До като ме освободят от флотата станах Технически Офицер 4-та степен; най-високият технически чин.

 

След демобилизацията се случихме в един и същи град с адмирала и с доста от офицерите. Всичките осолени приятели; за кой пейзажни гравюри, за кой експрес опашка за пеницилин... Държим един на друг; поддържаме се. Плътно сплотява, флотската служба. Пренесохме се в гражданската промишленост. Работа да си намеря - проблем! Искам да кажа, проблем да си избера. Къде погледна - все някой чул за мен, все точно човек като мен му бил нужен... С препоръки от хора като моите приятели - на право началник станах. То че ум и опит имах да си върша началничеството - имах, но аз говоря за възможността да застана на позицията. Прескочих двадесетина години "доказване" през корпорационните шмиргели.

 

Годините се затъркаляха. Оженихме се, семейни станахме, деца отимахме... Нашите деца израснаха с децата на моите хора от флотата. В Америка класи няма, но друго е приятелите ти да са от полковник на горе. Тези неща ги разбираш, нали? И децата ти да раснат с деца на такива хора. Няма класи, вярно; наричаме ги обществени кръгове. Възпитани деца отгледахме; здрави приемственици. Но в тяхния случай, с оглед на казания обществен кръг, тези деца се сдобиха с много, много сносен живот. И моите деца вътре в същия обществен кръг... Аз влязох в него, а те бяха родени там. Друго нещо е, разбираш ли? Гледаш на света от съвсем друга степенка.

 

Знаеш, всичко това започна от бургия като тази тук. Може би животът ми щеше да се развие по същата пътека и без бургийте и гравираните чаши. Може би. Но, примерно, какво е щял да каже хангарният по мой адрес при шума с надписаната бутилка - ако нямаше моята гравирана чаша? От там започна преобразяването на моя живот. Най-вероятно хангарният да не е кажел нищо, което щеше да ме закотви на Технически Офицер 2-ра степен, или да ме понижи до 1-ва, с избутване към някое отпадъчно корито от крайбрежните патрули...

 

Преломите в човешкия живот се въртят върху фактори, които от вселенска гледна точка може би са подигравателно дребнави... Може би са дребнави по същество, но са съдбоносни по ефект. И подигравателната подробност в моя живот, която промени и него, и живота на моите деца, бяха моите гравирани чаши... Или може би моят гимназиален курс по гравиране... Или може би моят баща, с неговата метало-режене работилница... Или моите възпитание и мислене и трудова етика, предадени на мен от моите родители... Или мобилизацията за Корейската Война... Или поколението от здраво-мислещи, съвестни флотски офицери... Или кой знае какво друго... Все едно! Всички тези фактори се фокусираха в една бургия, като тази тук. Бургията, с която преди толкова години, в самолетоносачния хангар, изгравирах моите инициали върху една проста корабна чаша.

 

16.11.1998 г.

 


напред горе назад Обратно към: [Георги Ушев][СЛОВОТО]
© 1999-2017, Словото. WEB програмиране - © Пламен Барух