напред назад Обратно към: [Георги Ушев][СЛОВОТО]



Маймунската люлка


Защо децата трябва да учат? Защото трябва? Това не е правилен отговор, според г-жа Лойд, учителката на нашето по-възрастно дете във втори клас, във Фулертон. Тя смята, че децата трябва да учат за да се забавляват. Учението е забавление. Но все пак, ако някое дете не прозира забавлението - и пак не иска да учи? В отговор на този въпрос, по време на скорошна родителска среща, г-жа Лойд ни държа едночасова лекция. Тя била разработила много понятна за децата система на стимули към учение. Системата включва кубчета, от различни цветове, като всяко провинение "струва" едно кубче. Разбира се, терминът "провинение" е неправилен; правилно е да се казва "когато детето е имало тежък ден". Дете, запазило всички кубчета за една седмица, получава награда: лепенка, или сладка, или дребно подаръче. Ако всички деца са съумяли да си запазят кубчетата - раздават се допълнителни награди, заради проявата на колективен дух... Всяка седмица кубчетата биват "пре-заредени"... Някъде измежду кубчетата и наградите се загуби учението на децата. Но не можахме да чуем плановете за учение на г-жа Лойд. Защото училищната директорка прекрати родителската среща точно след изтичането на един час, по график. Директорката е много строга! Примерно, налага даването на домашни от Понеделник за Петък. И доста родители махат децата си от контрола на такава "дисциплинарка" и ги местят в други училища. Подобни изисквания, като домашните, просто рушат детското самоуважение и самочуствие. Освен това всичките стимули и награди на г-жа Лойд са така, как да го кажем, голи и безпарични!

 

Да, голи и безпарични! Както бърза да разкритикува този отживял подход една от майките в класа на нашето дете. Майката, г-жа Корилло, е също учителка, в Ървайн. Но тя не прилага психическите преси на кубчета и дребни награди, а осезаеми, звонки стимули. Тя преподава четвърти клас. И нейните стимули са основани на ученически "банкови сметки". Добро поведение и учебно старание биват възнаградени с "депозит" в "сметката" лошо поведение или учебно провинение водят до "загуба". Сигурно сумите в тези "банкови сметки" са просто символични, като някакви дребни предмети? "О не", поправя ни бързо г-жа Корилло, възмутена от нашето неведение. "Стимулите са истински пари. Долари. Десетки долари. И системата работи, да!" Ето, една ученичка преписвала изпит. Учителката веднага резнала тридесет долара от сметката на провинилата се. И повече преписване на изпит нямало. Разбира се, неправилно е да се говори за провинение, заизвинява се учителката. Просто децата още се учат да степенуват морални, обществени, и образователни ценности...

 

Възможно ли е, че децата просто трябва да учат? Нещо като задължение към обществото, което подсигурява тяхното израстване и развитие, че те един ден да са способни да станат част от това общество? Наш познат, гимназиален учител в предградие на Лос Анжелес, вече пред пенсия, даже не желае да разсъждава по това наивно предположение. Той е видял много системи на стимули и награди и какви ли не образователни моди, още от началото на учителската си кариера в Ню Йорк. И предпочита днешните пред предишните. Примерно, тъпченето на "свръх-активните" ученици с опияти, правено през шестдесетте и седемдесетте години. Като определението за "свръх-активно" дете било, как да го кажем, твърде "обхващащо". "Всичките тези поколения на наркомани - кой мислите, че ги бутна в пътеката на опиятите?" пита нашият познат, който по явни причини ще оставим анонимен. "Училищата, ето кой! Училищните системи преди двадесет - тридесет години бяха всред най-едрите потребители на успокоителни хапчета. Ръсеха ги, едва ли не с чували! Така беше в Ню Йорк и по източното крайбрежие, така беше и в Калифорния и по западното крайбрежие." И както разбираме, измежду усилията за разкриване на "свръх-активните" деца и раздаването на хапчета, самото образование пак оставало на заден план.

 

Бил Хандел, един от говорителите на радио KFI 640 АМ (Лос Анжелес), наскоро разказваше на радио-слушателите спомени от гимназиалните си години, в ранните шестдесетте. Не, тогава не е имало нито банкови сметки, нито кубчета, нито хапчета. Имало е бой с дървена "лопатка", нещо като пръчка, но плоска. Учреден и провеждан до унизителна ефикасност. "Моля заемете позицията!", спомняше си г-н Хандел за най-запомнената гимназиална "стимулна" фраза. "Позицията" бидейки навеждане пред заместник-директора, със задника изложен за удари с "лопатката". Не, г-н Хандел не мразеше гимназиалната "стимулна" система, или поне така казваше. Но беше решен децата му никога да не минават през такава!

 

"И реакцията на Бил Хандел обяснява защо от крайността на побоищата американската образователна система, основна и гимназиална, се люшна към крайността на опиятите. Която пък крайност доведе до днешното залитане към "учението трябва да е забавление" разсъждава г-н ЛаБланк, пенсионер и бившия главен аеродинамицист по американската космическа совалка. Г-н ЛаБланк знае за крайностите от още по-ранно време. Когато споменаването на френска дума в училище водело до удар с показалка през детските пръсти. Като начално наказание. "Стимулна" система, чието приложение във френско-говорещите райони на Люизияна, родния щат на г. ЛаБланк, често прераствало в образователни сцени, които днес биха служили за учебни примери на жестокост. Г-н ЛаБланк, самият потомък на френски поселници от преди Американската Революция, си спомня за насинените пръсти, с които не е можел да държи молив. "Родителите ми успяха да ме образоват, въпреки образователната система в основното училище и в гимназията", размишлява г-н ЛаБланк, очевидно благодарен на родителите си. Тези спомени съвпадат със спомените на португалски американци, образователно "англо-саксонизирани" като деца в централна Калифорния, диагонално на картата от Люизияна. И също съвпадат със спомените на дядовци от Монтана и Уайоминг, които разказваха за тяхната издръжливост на редовните "учебни" набивания през 1940-те; те бяха убедени, че са били бити защото са произхождали от бедни провинциални семейства, и учителите са виждали нужда от "редовна пръчкова профилактика" в детското развитие.

 

Г-н Енгелс, едно време гимназиален учител в Модесто, в спомените си преди 18 години имаше по-демократични възприятия от училищните побои. "Всички деца бяха бити. Средната класа защото са най-много и най-опасни ако ги изпуснем, бедните защото не разбират другояче; богатите за да не останат глезльовци. Португалчетата заради употреба на чужди думи, а англо-американчетата заради грешно спрежение на глаголи и други езикови грубости", разказваше той. "Учениците трябваше да бъдат бити често и силно. Боят с пръчка беше неписаната национална учебно-стимулираща доктрина. Освен това само най-назадничавите училища използваха пръчки; ние още в ранните 1950-те преминахме на лопатки." "Все пак омекотявахме стимулите при момичетата от последните класове на гимназията", обичаше да добавя г-жа Енгелс, тя бивша гимназиална учителка из селцата между Модесто и Сакраменто. Но и двамата съпрузи Енгелс бяха единодушни, че реакцията срещу училищните побои била в основата на последвалото хипарско движение. Хората от последното бито поколение, и това включва американци от какви ли не етнически групи, са били родителите на "хипарската вълна". Едно от неудобните и неописани становища на тези родители спрямо недоволството на официална Америка от хипитата било: "я посмейте да биете нашите деца както нас ни бихте!" "И учебната доктрина от крайността на побоищата се люшна към крайността на хипарството", заключаваше г-н Енгелс. Което хипарство, с хапчетата, довело до реакция и до вече описаните други крайности, подобно на една маймунска люлка.

 

Значи, дали някога някой ще посмее да каже, че американските деца просто трябва да учат? Едва ли. По-скоро, въпросът би трябвало да е: какво ще е новото образователно залитане?

 

04.11.1999 г.

 


напред горе назад Обратно към: [Георги Ушев][СЛОВОТО]
© 1999-2017, Словото. WEB програмиране - © Пламен Барух