напред назад Обратно към: [Георги Ушев][СЛОВОТО]



Внучето


Микал Сантос внимателно водеше трактора по вълнистите хълмчинки и с напрежение се ослушваше през бумтенето на мотора за повика от радиотелефона. Днес беше голям ден. Микал нарочно бе поел орането на хълмистите покрайнини на чифлика. Синът му ореше полето около къщата, че по-скоро да яхне пикапа и да се втурне към болницата щом му се обадят. В пикапа, в кофа ледена вода, вече чакаше букетът, набран от Микал още по тъмно, преди да издои кравите. Набрал го бе скришом, от щастие, пък и от задоволство, че все още може да изпревари сина си в нещо. За стария Микал Сантос днес беше велик ден - очакваше първо внуче. Снощи кучетата бяха много неспокойни - цяла нощ обикаляха на прибежки около къщата. Микал едва бе успял да мигне от насечените, рязко-звънтящи щурци. И петелът изкукурига толкова рано, така тържествено, с такъв гръмък плясък на криле, че Микал знаеше - днес е денят, иначе не може.

 

Бяха закарали снахата в Модесто в средата на осмия месец и я бяха настанили в мотел близо до болницата. Чифликът беше далече; докато дойде линейка - изтървала се работата. Със снахата отиде и булката на Микал за да помага и да урежда книжата с очакваните болнични сметки. Микал и синът, с трите кучета, бяха поели чифлика сами, по мъжки. Беше им тежко. Куцаха в готвенето, та понамалиха храната, а и недоспиваха от много работа, но криво-ляво се справяха. "Тате", внимателно бе предложил синът му веднъж, когато Микал се бе омърлушил, "ние можем да не сме сами. Поне да извикаме кака да ни помогне." "Ако не щем да мрем от работа, да не сме се раждали мъже!" бе заявил Микал с безпрекословен абсолютизъм, и до там бе стигнало предложението на сина.

 

Микал, както всеки знаеше но никой не смееше да споменава пред него, имаше дъщеря и два сина. Всичките ги прати да завършат в Сакраменто, едно да се сдобият с образованието, което нито той, нито булката му едно време можеха да си позволят, и второ да може да повери чифлика в способни, образовани ръце. В името на образованието на децата си Микал и Роза Сантос се бяха нагърбили със заеми и се бяха разкъсали сами, като обречени, от работа по чифлика без ничия помощ. И на Роза, и на Микал родителите, смазани от имигрантския живот, бяха починали млади. Както бе казвал бащата на Микал, ако искаш децата ти да имат земя, трябва да оставиш костите си на нея. Децата на Роза и Микал Сантос уж идваха да помагат през лятото, но дъщерята бе обърнала тези лятни посещения във философски проучвания на "селската мисловност", и по-малкият син гледаше на чифлика като на временен заслон след женкарски подвизания. Само по-големият син наистина уважаваше земята и чифликчийския труд и след университета се прибра обратно.

 

Един ден Микал Сантос бе извикал децата, вече всички дипломирани, и ги бе наредил в канцеларията на чифлика. Микал бе приседнал на ръба на бюрото с изопнати крака за да не треперят от нервните спазми. Зад бюрото се бе настанил адвокатът и безмълвно разстилаше семейните правни записи с ледена ритмичност. Роза бе помолила да не присъствува и бе избягала да плаче в плевнята. "Кажете какво да правя с вас и как да разпоредя наследството от майка ви и мен?" най-сетне се бе осмелил да запита децата си Микал със заглъхнал от сърцебиене глас. Дъщерята, най-възрастната, бе излязла мъжко момиче: бе признала, че не може да понася чифликчийския живот, и дори ако такъв живот би я привлякъл, вероятно би провалила семейното състояние. "Наша кръв, но изкривена" с болка си бе отбелязал Микал. По-големият син бе заявил твърдо, че разпоредбата на наследството е родителско право, и той би приел решението на родителите си - каквото и да е. Малкият син бе започнал да пресмята паричната стойност на неговия дял от чифлика и да изчислява сумата пари за какъв живот и за колко време би му стигнала - при което Микал бе ударил юмрук по масата и с кървясали очи го бе изгонил. Два часа по-късно Микал и адвокатът бяха търсили Роза из полето за да й представят завещанието. Дъщерята получаваше 1/3 дял в звонка пара, по оценка на семейното състояние при смъртта на Микал или Роза. Малкият син бе обезнаследен. Големият син, за Микал истинския син, синът, щеше да поеме чифлика и всичкото останало семейно състояние. За предпазване от разводни дела в случай на неуспешна венчавка на сина, до година след раждане на неговото първо законно дете, първо внуче, синът щеше да бъде, де юре, ратай в чифлика, без имотни права, с минимална надница, под работодателството на Микал и Роза Сантос. Роза се бе тресла от плач докато бе чела завещанието. Помолила бе да се зачертае "законно" от клаузата за първото внуче - за това по-големият й син заслужавал доверие - но бе помолила да се удължи срока след раждането на внучето на две години. (Нещо бе парнало душата на Микал - те бяха загубили първото си бебе, на годинка и нещо, от плесенна белодробна инфекция, когато по време на дълбока оран, без помощта на баба или дядо, те трябваше да носят бебето със себе си, до седалката на трактора. Микал и Роза не бяха имали нито образованието, нито земеделския опит за да осъзнаят на какво бяха излагали бебето, возено така близо до плесените в недрата на разораваната калифорнийска земя.) После Роза, с подскачаща ръка, се бе подписала в одобрение. "Подписът Ви не е съвсем определим, Сеньора; моля, успокойте се преди да подпишете поправените книжа!" бе отбелязал адвокатът. По-късно, в канцеларията на чифлика Роза с нетрепваща ръка бе подписала беловата на завещанието отново, до подписа на Микал.

 

Дъщерята още беше мома; гонеше докторат в университет някъде в източните щати. Синът си бе намерил добро момиче, от здраво семейство. Уж градско чедо, но бе дошла на чифлика и сякаш се бе сляла с чифликчийския живот. Синът и снахата ги биваше: бяха извели чифлика от задлъжняване и дори синът беше в преговори да го разширява чрез купуването на съседно млекодобивно стопанство. "Да уцелиш с едно от три деца, ако не броим първото, Бог да го прости и Бог нам да прости - това не е зле даже за породист бик!" опита се да разведри мислите си Микал и се насили да се откъсне от спомените.

 

Станало беше пет и половина, и изгряващото калифорнийско слънце зажури лицето на Микал. Зажумя, с една ръка на кормилото и другата понечила да нахлупи краварската шапка, когато радиотелефонът изпука. Микал пусна шапката и развълнуваната му ръка зачовърка копчето за усилване на звука. Беше шерифът.

 

— Дядо Сантос, бебето се роди. Тъкмо чух от болницата. Поздравления и да имаш още!

 

— Йи-и-и-й ха-а-а! — извика Микал и погледът му скокна към синьото безоблачно небе.

 

— Секретарката не знае какво е, но по гласа му се обзалага, че е мъжко. — добави шерифът. — Това е защото ти казвам тези неща преди официалното съобщение от болницата, нали разбираш!

 

— Я-а-а-а ху-у-у! — размаха ръка Микал и неволно изпружи крака от радостна възбуда. Десният му ботуш застъпи педала за газ и го прилепи до пода. Моторът се разтресе, плуговете заядоха; тракторът се плъзна по хълмчинката и се заобръща.

 

— Я-а-а-а-а! — ревеше във възторг Микал и като младо яре пъргаво отскочи от трактора. — Я-а-а-а ха-а-а! — ревеше той и се закатери по обърнатия трактор за да застане по-нависоко и да разпери ръце като петел. — Я-а-а-а-а!

 

От далечината кучетата с вой се завтекоха към техния стопанин.

 

* * *

 

— Нищо му няма! Здрав е като бик. Обаче за всеки случай я гледайте сега каква инжекция ще му набуча в дирника! — обясняваше селският ветеринарен лекар на групичката, насъбрала се край пътя до чифлика на Сантос. Уж празен селски път, жива душа не се мярка, но я стане нещо - зяпачите наизскачали. — Припаднал е от възбуда, или от изтощение, или от двете.

 

— Уф! — изпъшка свестилият се Микал от земята. Бяха го проснали в сянката на ветеринарната линейка. Кучетата заскимтяха радостно и опашките им запляскаха по хората, наклякали около Микал.

 

— Ама ти нали бе умрял? Поне шерифът мислеше, че си и на парчета. Свети Петър не те ли харесва неизбръснат като бандит! — захили се ветеринарният лекар.

 

— Върна ме за да не се издъниш с неизплатена сметка от съживяването ми. — надигна се Микал с усилие. — Това, плюс да се порадвам на внучето. — Той премигна облещено. — С какво си ме пришпорил?

 

— Говежда наслада - кафе и гликоза - в пълна говежда доза. Каквото успях да грабна щом видях къде са кучетата ти, насъбрали се да те опяват. С линейката през браздите по тия могили как ме виждаш; търчал съм като луд. Не ме питай как те довлякох до тук. Благодари се, че когато шерифът ме извика аз бях при съседите ти; иначе да си заминал. А за сметката не се грижи - стига следващия път да не гътнеш някой комбайн и да се закатериш по него! Между другото, поздравления за внучето! — подаде ръката си ветеринарният.

 

Групичката зяпачи, един по един, се изредиха да честитят щастливата семейна придобивка.

 

— Да-а, внуче! — грейна лицето на Микал с блажена наслада. — Дядо съм, ей, без шега! Я елате в къщи - само на няколко мили сме отвъд хълмовете. Храна май вече нямаме, чакаме булките, но едно шише уиски все ще изкопаем от някъде, нали?

 

Всички се накачиха във ветеринарната линейка и запрашиха към дома на Микал и Роза Сантос за да пият по една в чест на внучето - и по още една за надеждата и те един ден да станат дядовци и баби.

 

12.07.1994 г.

 


напред горе назад Обратно към: [Георги Ушев][СЛОВОТО]
© 1999-2017, Словото. WEB програмиране - © Пламен Барух