напред назад Обратно към: [Георги Ушев][СЛОВОТО]



Гледни точки


Завчера един мой колега описваше въодушевено как видял светкавица да убие човек. Колегата ми бил с приятели на брега на едно езеро край Бейкърсфийлд, и тъкмо пускали платноходните си дъски когато изневиделица дошла лятна буря. Духнал вятър, проплющяли няколко едри капки, и бляснала светкавица. Всичките видяли, като на сън, как светкавичното кълбо се насочило към малко хълмче, да е било най-много на сто метра от тях, и изчезнало в главата на един мъж, който седял облегнат на една фиданка и пиел бира.

 

— Мъжът бе убит на място; сигурно не бе и разбрал какво го е уцелило. Все едно бе заспал. Биреното тенеке още беше в ръката му. Какво нещо - да умреш така чисто! — възкликна колегата ми, и очите му пробляснаха с някаква искрица на мечтателност.

 

Изумлението ми от тази възбуда да видиш "чиста" смърт беше кратко. Спомних си, че братът на колегата ми е изпитателен инжинер и редовно съпровожда летци-изпитатели на пробни полети. Вечният кошмар от възможността, колкото и малка, да получиш братовото ти тяло запечатано в метален ковчег, почти сигурно обгорено или смазано до неразпознаваемост, или стопено до няколко въглени буци, явно придаваше на описаната смърт от светкавица някаква човешка, да не кажем желана, отсянка.

 

Какво нещо е гледната точка, рекох си, и някак изведнъж от спомените ми се съживиха подобни сцени, оцветиха се, добиха плът - все едно отново бяха пред очите ми.

 

* * *

 

Жената виеше неутешимо. Изпровождането на съпруга й беше едновременно и напускането й от малкото земеделско селце в Централна Калифорния. Семейството нямаше пари за погребение, и пепелта на мъжа, в тенекиена урна, бе поставена отзад в прояденото от ръжда комби. Двете невръстни дечица, стреснати и онемяли, се бяха свили на задната седалка всред наблъсканата покъщнина. Колата не изглеждаше да е препълнена.

 

Семейството отиваше до Стоктън да оставят пепелта на бащата в някаква църква, която погребвала бедняци безплатно, и след това поемаха на изток, към родния щат на майката. Явно предпочитаха неизвестността на това скитничество пред гарантираната им мизерия под "крилото" на системата за обществена помощ. Последната не се слави с милост и помощ към бедните бяли американци.

 

Покойникът, доста тих и загадачен човек, се бе сражавал в дълго-обхватен разузнавателен патрул във Виетнам. Бе оцелял касапницата там че само след десетина години да загине от потресаваща злополука по време на оран. Мълвеше се, че са търсили с хрътки парчетата от тялото му, размесени с пръстта в браздите... Сега бе изпращан от бившите му бойни другари - и те бедни земеделски работници като него - които бяха събрали колкото можеха пари за вдовицата и сирачетата му.

 

Лицата на другарите му бяха обладани от някакво необяснимо спокойствие, граничещо на лъчезарност. След като комбито заскърца по прашната улица и очертанията му се разтопиха в знойта, един от мъжете заяви с глас, просечен от тик, който дръпна устните, веждата, и ухото му към някаква фокусна точка върху бузата: "Жалко за момъка! Обаче, слава Богу, живя щастливец - с два крака, с две ръце, и умря без да е сядал парализиран на количка. Ще се пие и за това, и за мира на душата му!" Мъжът посегна към неотворената бутилка уиски, затъкната в задния джоб на омаслените му дънки. На гърлото на бутилката бе вързана фльонга от измачкана лентичка със синьото, бялото, и червеното на американското знаме.

 

* * *

 

Една по една блясналите черни коли се провираха през кордона от частни полицаи - всичките в достолепни черни униформи, допълнени с черни панделки на радио-антенките - и спираха в църковния двор. Наетата прислуга, в черни фракове и с безупречни маниери, посрещаше гостите и с тържествено мълчание ги съпровождаше до групичката, стояща пред църковната порта. Всичко беше перфектно до най-малката подробност. Превъзходният тоалет на опечалената вдовица бе поръчан специално от най-известното модно студио в Сан Франциско. Презбитерянският пастор, застанал до дамата, с величествена осанка и блестящи одежди изпълняваше добре-репетираната си роля като домакин на това тъжно събитие. На почтено разстояние зад вдовицата, но достатъчно близко, че да чува всичко, бдеше семейният адвокат, изтукан в черна коприна. Двата сина на покойника, като изрязани от модно списание, учтиво отбелязваха с очи присъствието на всеки гост. Смъртта на фабриканта, бивш деец и паричен благодетел на местното крило на демократическата партия, бе обгърната от подходящото внимание. Фотографи от вестници в Сан Франциско, Модесто, Стоктън, и Сакраменто сновяха измежду гостите. От уважение към погребалната етика интервюта не се взимаха. Делегацията от местните демократически светила вече бе споделила с вдовицата тяхното тежко чувство на огромна и неизмерима загуба, и внушителният миг бе засниман най-обстойно. Четена бе съболезнователната телеграма от управлението на демократическата партия, и спонтанният изблик на сълзи, попити от копринените кърпички на дамите, също бе заснет от няколко ъгли. Сега всички чакаха нетърпеливо третото голямо събитие - появата на делегацията от местното крило на републиканската партия.

 

Републиканската делегация пристигна с достойното закъснение от точно петнадесет минути. С навлажнени очи бяха поднесени букети и изречени нежни, топли думи. Съкрушената вдовица, застанала край ковчега на покойния си съпруг, прие с кротко, смело достойнство съболезнованията от политическите му врагове - победа на човешкото благородство и доброта над дребнавите партизански междуособици. Американското знаме, специално окачено на по-ниска мачта, че да се хваща с ковчега в снимките, придаваше правилната патриотично багра. Сцената беше абсолютно покъртителна, и бурята от светкавици продължи няколко минути. Републиканският фотограф се усети, че бе снимал без филтър, и бижутата по някои от членките на делегацията му щяха да излязат на снимките като размазани бяли петна. По негова молба, и за всеобщо облекчение, покъртителната сцена бе повторена.

 

Църквата се изпълни с елегантните гости и зажужа от тиха, но разгорещена реч. Установяваха се нови делови и политически връзки, укрепваха се приятелства, разпалваха се вражди, раздухваха се клюки, загатваха се слухове, и се обсъждаше резултата от всичките тези събития върху бъдещите междупартийни отношения. Някак присъствието на лакирания ковчег, избутан до алтара, придаваше една психологическа дълбочина на тази политическа функция, и просто беше грях политическото дело да не се възползува от такъв задушевен и - за жалост, но слава Богу - рядък момент.

 

15.07.1992 г.

 


напред горе назад Обратно към: [Георги Ушев][СЛОВОТО]
© 1999-2017, Словото. WEB програмиране - © Пламен Барух