напред назад Обратно към: [Емине][Теодора Димова][СЛОВОТО]



1


Пристигна в два и половина следобед с вмирисан и празен пътнически влак и грозното здание на гарата остана завинаги зад нея. Точно така, точно тези цветове на есента и улиците да са пусти, защото всички приключват обяда си, защото е неделя и всички са си по къщите, светлината на есента прави улиците спокойни, уравновесени, небето е синьо и топло. По-прашно е, по-мръсно е по тротоарите на дългия път за вкъщи с платненото куфарче от детството, с което беше тръгнала на онова пътешествие, но така трябваше, така трябваше, първо с рейс до центъра, после с тролей, после три спирки с трамвай, дупчеше съвестно билетите и изучаваше улиците, дайте ми, моля, малко пари за хляб, разбира се и спря, бръкна в дълбоката си раница и пусна в мършавата ръка парите за няколко хляба, ето за хляб и за бутилка ракия, каза му, а той не вярваше, гледаше ту банкнотите, ту нея, сега, разбира се, е най-удобното време за ровене в кофите, няма хора и е така неправдоподобно светло. Можеше да си тръгне ден или два по-рано, ден или два по-късно, но изчака, докато въздухът не стане напълно прозрачен, докато светлината на есента не проникне навсякъде, докато слънцето не придобие онази кадифеност, и секунда да не пропилее от есента, тази есен, нямам тайни, кожата ми е прозрачна, искаше да извика, а си го тананика, като че ли го е чула някъде да го пеят, повтаря си го непрекъснато, да не пропилее нищо от мъчителния път към дома, от прашните тротоари, от боклуците край бордюрите, от онова, което й предстоеше, което трябваше да бъде, изречено, изживяно, отминато, беше оставила назад ленивите часове в добродушния град, терасата, топлите следобеди, когато потъваше във възторг, излегната срещу планината и слънцето, дишаща, захласната, упоена от самата себе си, беше господарка на живота си и на есента. Господарка съм на живота си и на есента, каза си. Не бяха много, само няколко бяха съществата ­ небето, светлината, цветовете на листата, тя. Кафе и кола, моля ви, момичето беше силно гримирано и със зачервени очи, а на масата имаше засъхнало петно от разлято кафе, около което пчелите се скупчваха и жужаха, миризмата на бензин, прах, окапали листа и слънце, беше по-плътна от преди, самите тротоари бяха по-плътни от преди, да, самите тротоари дори. Всичките ли заедно ще ги завари в дома си, скупчени и уплашени от преживяното, с очи, издрани от обидата или благородни, загрижено усмихнати, като след голямо премеждие, всеопрощаващи, добри. Или поединично неподвижни статуи, скрити зад ъглите, очакващи съчувствие, разбиране и любов, боже, любов. Дълбоко поема дима на цигарата в дробовете си, обича да усеща как димът прониква в дробовете и кръвта й, как замайва главата й, истина ли беше, кафе, цигара, кафене, градът, единствения град, тротоарите и пътят към дома, любимите лица, а около тях тези пчели и всепроникващата печал, слънцето, срещу което присвива очите си и се усмихва, после порив на вятър, милувка, докосване до миглите, какво още остана несвършено, какво още трябваше да се направи, тази светлина, в която нямаше смърт, от какво се страхуват толкова всички, просто нямаше смърт.

 

 

Знаеше, че я наблюдават от прозореца в кухнята, от прозореца в кухнята можеше да се наблюдава без другите да те виждат, смееха се на това изобретение, никой не признаваше, че го ползва, но часове, години сигурно са били прекарани там от всички наематели на малкия апартамент, прекарани в очакване другия да се върне, когато единият оставал самичък, тайна молитвена стая. Мога да разбера дали ме обичаш само по походката ти когато се прибираш, беше и казал веднъж и оттогава все внимаваше с походката, когато завиеше иззад ъгъла и се влееше в тяхната улица с деветте прилежно засадени, на еднакво разстояние едно от друго дървета, които така и не разбра какви бяха. Но бяха девет, деветото беше малко преди техния вход. И отново бръкна в раницата си, извади връзката ключове, беше забравила кой е ключът от тази врата, входната врата, имаше някаква особеност, която го различаваше от останалите, а я беше забравила, нямаше да звъни, не, нима е възможно, нима това не беше нейната връзка ключове, нима това не беше тяхната врата, кооперацията, в която живееха, тяхната улица, техния град?Нима във всичко се беше объркала толкова скоро, та ключът не ставаше или просто вече никой не я искаше? Аз съм Яна Илинда. Аз съм Яна Илинда. Аз съм Яна Илинда и живея на улица "София" номер пет, изкачи петте стъпала до партера, можеше да вземе асансьора или да продължи нагоре пеша, можеше да си тръгне отново, или отново да пие кафе и тогава пак да се върне, можеше никога повече да не се върне и да последва някоя глутница кучета, да открие бърлогите им и те да й носят храна, да се превърне в куче, всичко това можеше да направи, ръката й сама натисна копчето, сама отвори вратата, сама дръпна скърцащата дървена решетка, червената лампичка при бутоните на етажите светна, тялото и се настани на старинната седалка и асансьорът я пое в мудните си и раздрънкани обятия, понесе я нагоре към последния етаж, към дома й, боже мой, боже мой, ако всичко това само не се беше случило, как обичаше миризмата на мухъл на този асансьор, как любовно беше привикнала към слузестото му люлеене и скърцане, колко сигурна в себе си и в живота си се чувстваше понякога в него докато я издигаше или спускаше в себе си като любовен акт. Спря рязко на шестия етаж, лампичката изгасна, като че ли и тя да напомни, че е време да се излезе навън, да подскаже, че всичко трябва да бъде извършено. Беше толкова близо до дома си, на няколко метра, на няколко секунди, трябваше да се действа, да се решава, иначе очакването щеше да прерасне в подозрение, да се вземат в предвид куп необходимости, възможности, вероятности, да се премислят, работа за всичко друго, само не и за човешка душа; тогава краката се намесиха, тялото и ръцете също, те бяха по-мъдрите, дръпнаха дървената решетка, отвориха вратата, направиха няколко крачки, вратата се затвори с метално изщракване. Миришеше на ленност, на тишина, на измито стълбище, водата още не беше напълно изсъхнала, на човешки животи, които спокойно и уверено се нижат след своето течение, къщи, построени върху кибритени клечици. Има нещо недействително и фриволно в това, което извършвам. Смяташе очите й да блеснат от радост и срам, лицето й да разцъфне в усмивка, бузите й да се изчервят, раменете й да се спуснат или повдигнат в смисъла на простете ми, не знаех какво върша, и след церемонията да легне в леглото си, да се сгуши до тридесетгодишното си мече и да продължи да се вслушва в есента през прозорците и стените, есента ги напоява, стопява ги, за да открият залеза, защото дори от това легло тук, не, от онова легло там можеше да наблюдава как слънцето потъва между двата хълма на една друга планина. Не искаше да приеме бучката в гърлото си, свиването на стомаха, сухотата в устата си, разтреперването, не, тя беше господарка на света, не, тя си остава господарка на света и на живота, носи безсмъртни дарове, ако има кой да ги приеме, няма защо да се страхува, че ще я бият или презират, или обичат, че ще и паднат на колене или ще я обругаят с думи до задушаване. Може би той е от другата страна на вратата. Може би тъмното в дупката на шпионката е окото му. Нямаше

сили нито да позвъни, нито да извади отново ключовете, нито да тръгне надолу по стълбите, нито да влезе отново в асансьора, нито да продължи да стои пред вратата си, здравей, каза му, може би се усмихна, разбра, че очите му са рани без погледите им да се срещнат, приближи се за да го целуне, но само опря устни в лицето му, той се отдръпна, беше по-лошо, отколкото си го представяше, стояха в антрето, не можеше да направи и крачка повече, гледаше мозайката, тъмните жилки на мрамора, имало е време, когато миеше мозайката с четка и прах, на колене, забързана, искаш ли нещо за пиене, прозвуча гласът му от хола, а тя все още непристъпила прага, все още с платненото куфарче от детството си в ръка, да, искам, но гласът й е толкова слаб, и сълзите най-сетне се появяват в очите й, всичко трепти и се размазва, избликът обаче щеше да бъде ненужен, нямаше да я отведе никъде, катастрофата беше навсякъде. Чу, че налива от бутилка в една чаша, после стана тихо, вероятно отпи, да, искам, извика от антрето и продължи да стои закована, да се надява, че именно водката ще я изтръгне от вцепенението, айде, миличка, остави куфара, погледни се в огледалото, разреви се, хвърли се на раменете ми, поискай ми прошка, кажи ми колко ме обичаш, мене и другите и плачи, плачи, плачи. Отново чу характерното бълбукане на водката и после пак тишина, защо водка, защо, кой има нужда вече от водка, онези, които още не са наясно, онези, които още се измъчват и се страхуват, и се тревожат. Чашите стоят на масата, до тях пепелник, той в пълно изтощение потъва в креслото, подпира челото си с ръка, този жест на старец, тази поза на преждевременно съсипан човек, косата му още повече побеляла, паднала пред лицето му, вените по ръцете още повече набъбнали и сини, а тя в антрето с белези, аз още съм в антрето с белези, въпреки цялата непристъпност, която беше погълнала в себе си, две простреляни животни, непредсказуеми в болката, дано само мълчанието продължи повече, дано само мълчанието продължи повече, внезапно я погледна, изправи се, приближи се до нея, значи да мълчим, да мълчим, това ли, да мълчим, след всичко, което се случи, въпреки всичко, което се случи, да мълчим, беше съвсем близо до нея и усещаше дъха й, погледът му собственически полази по хлътналите й гърди, по измършавелите крака, по изпоядените нокти, да, да, не забелязах кога се случи всичко, бях сляп и едва тогава без да иска срещна погледа й, това бяха чужди очи, бистри и ведри като на магьосник, не познаваше тези очи, никога преди не беше виждал тази жена.

Какво стана, защо го направи, попита той.

Не, изкрещя тя, все още в антрето, само това не!

Не биваше, не можеше да задържи кристалната топка дори и за миг, изплаши се и я отхвърли от себе си като огън, изпусна я и тя се счупи, и тя се разби на безброй малки парченца върху пода от дъбов паркет.

 


напред горе назад Обратно към: [Емине][Теодора Димова][СЛОВОТО]

 

© 2001 Теодора Димова. Всички права запазени!
Пълният текст на романа Емине можете да поръчате и закупите онлайн от виртуална книжарница Хеликон!

Разделението на романа на глави не е авторово, а на web редактора!

 


© 1999-2022, Словото. WEB програмиране - © Пламен Барух