Обратно към: [Емине][Теодора Димова][СЛОВОТО]

Мамо, попита Яна Илинда преди безброй години, кога ще отидем пак на онези бели скали? О, Боже. Сега пък бели скали. Господи, докога! Откъде ти хрумнаха тези бели скали! Видя ли ги някъде, прочете ли ги, какво! и в гласа на майка си Яна Илинда долови онези остри и високи, кратки като мълния нотки, които винаги предвещаваха големите истерични припадъци с писъците, те плашеха нея, а и всички останали, детето се обърна и с наведена глава тръгна да излиза от стаята, а майка му, попаднала в мрежите на угризенията, го хвана и го придърпа върху коленете си, ела, миличко, ела, Яна Илинда се опита да се отскубне, защото така започваха винаги всички лигави пристъпи на възторг от буклите й, от бузките й, от огромните й очи, от пръстите и роклите й, от капризността и на инфанта, да знаеш, шептеше майка и устните и нежно докосваха, гъделичкаха ухото на Яна Илинда, който те види веднъж, завинаги ще стане пленник на твоето очарование, гласът й беше особен и настоятелен като че е заклинание, по-късно се досети, думите са били сигурно част от някоя реплика, тогава тя обичаше да ги чува, защото пленник и очарование звучаха като конник и наметало, които препускат нататък към планините, дори когато безвъзвратно изгуби детството си, майка й със замечтан поглед продължи да й напомня, какво очарователно дете беше, да знаеш! знаеше, но не беше очарователно дете, а екзотичен експонат, старинен китайски сервиз, палто от визон, диамантена огърлица, все неща извън всекидневната употреба, все неща, които служат за празници. Моля те, обещай ми, повтори детето и прегърна майка си през врата и потъна в уханието й, какво да ти обещая, бялото и нежно тяло се стегна при мисълта за каквото и да е обещание, че пак ще ме заведеш на онези бели скали, помниш ли, между тях има пътека, много пъти сме вървели по нея, за да се приберем, защо вече не живеем там, мамо, обещай, обещай, обещай! И устните вече я обсипваха с целувки и смях, понякога се дразнеха от нея, понякога я целуваха, радваха и се, задаваха и въпроси, караха я да разказва, в този момент обожанието на майка и я заливаше отвсякъде като искрящите вълни на морето и тя се отдаваше на упояващото им люлеене докато изведнъж телефонът не извъняваше или пък гостите не започваха да прииждат и блясъкът, вълните, уханията се оттегляха, оставяха я пак на обичайното, здрачно и безлюдно място в този свят, където се оказваше неподвижна и сама, така ми се иска отново да отидем там, мамо, но след многото изминали дни дори не смееше да зададе на глас въпроса си повече, свита и безмълвна в ъгъла на кухнята, откъдето чуваше влюбените гласове на майка си и баща си и ги наблюдаваше, приведени един до друг над масата, бялата ръка с пръстени в ръката на баща й, силната ръка с косми, която миришеше на бензин, на ключове, на мъгла и на улици, тогава потънала ужким в игра с омразните кукли, чу баща си да казва: детето е много впечатлително, гласът му винаги й напомняше за инструмента, на които той свиреше, същата мекота и дрезгавост на валдхорната, всичко, което прочете или види по телевизията, остава дълбоко в съзнанието й и тези негови думи й придадоха необозримо значение, така че отново набра смелост, отново попита: ще отидем ли някога?И едва тогава забелязаха, че е тук, че изобщо я има, че въобще не си е легнала и не я оставиха да довърши въпроса си и защо си тук! стоиш! гледаш! знаеш ли колко е лошо за едно дете да подслушва родителите си, знаеш ли колко е грозно, крещеше майка й и марш в ъгъла! с лице към стената! без да смееш да мърдаш! през цялата нощ! А след половин час отиде при нея и я прегърна, облече нощницата й, разреса косата й, и никога не сме ходили на никакви бели скали, Яна Илинда, моля те, никога.

Сега стоеше в това антре по същия начин, по който беше стояла тогава в ъгъла на кухнята, обездвижена от крясъците на майка си, заклета да остане неподвижна под страх от немислимо наказание, с непреодолимо затварящи се клепачи, с тъмнината на въздуха, която нахлуваше през отворения прозорец, тъмнината, която на тръпки пробягваше по кожата й тогава, със злокобните и нощни шумове на иначе тихата улица, те се стрелкаха в съзнанието й като плъхове, сега стоеше по същия начин както тогава, в чуждото и нелюбимо антре, с натежали от неподвижността и треперещи мускули. По-късно влезе, остави раницата си и платнения куфар в средата, долови някаква промяна, без да разбира точно каква е, не я заинтригува достатъчно, за да направи усилие да я открие, взе чашата с водка и отпи без да го погледне, без да му каже наздраве, като лекарство, което щеше да я отпусне, както беше отпуснало него, той отново беше седнал в креслото и говореше, на моменти бавно, провлачено, като замълчаваше, на моменти някак отривисто, очаквайки въпрос или нейна реакция, даде си сметка, че може би е минало доста време, откакто говори, тя се беше заслушала само в ритъма и мелодията на гласа му, без да осъзнава думите, бил продал къщата в Бистрица, чу го да казва и пак последва дълга пауза, значи бил продал къщата в Бистрица, каквото и да означавало това, отново същата пауза. Умолявал я обаче да не му задава въпроси точно сега. Изобщо всичко около къщата минало не толкова лошо, колкото си го представял. Можело да бъде и по-зле. Не че му били спестили нещо, не че не го били измамили. Но затова някой друг път. Имало време. Имало достатъчно време пред тях. Щели и без това да говорят. Някои от неговите възгледи и отношения към живота въобще съвсем, за времето, през което тя отсъствала, се били променили. Тя почти привикваше към внезапните и все по-дълги замълчавания, които той правеше. Значи за къщата. Не точно сега. Сега не. Сега имало..., не, сега нямало... тя знаела всъщност, нали?Сега имало други неща, които... Първо бил предплатил наема за една година, като в замяна на това, че им дал парите накуп, те му опрощавали един месец, тоест той платил за дванайсет, а щели да ползват тринайсет месеца. През времето, през което я нямало, регистрирал фирма за покупко-продажба на имоти, бил наел всичките мазета в една сграда на централен булевард и сега ги ремонтирал за пицария, оттам главно щели да идват парите, възнамерявал да работи честно, да не лъже митничарите, да си плаща данъците, да не дава подкупи, да спазва законите, да се превърне в почтен работник, не казвал бизнесмен, това било мръсна дума, казвал работник, доколкото всичко това, разбира се, било възможно в България, добави, и тя автоматично си даде сметка, че колкото и да е искрен в момента, все пак оставя за съвестта си някоя малка пролука, която да го приюти от безпощадната й честност спрямо обществото и държавата. Купил бил още миялня, тя сама щяла да види след малко, когато влезела в кухнята, купил бил и пералня, нов хладилник и фризер, тук той отново замълча и се втренчи в нейната безизразност, която го объркваше и тревожеше все повече. Наел бил жена за гледането на Неда, жена, която два пъти седмично да чисти къщата, бил също така боядисал апартамента, черчеветата били оправени, ако тя забелязвала, тъй като вече при силна буря и дъжд стъклата започвали да падат на улицата, нека погледнела към стените, нали и харесвал цветът? Тя стана и прекара показалеца си по новобоядисаната бяла стена, като че ли това беше единствения начин да провери истиността на думите му и на възглавничката на пръста й остана светло петно. Значи това е, което ми се стори така променено, мина й през ум безчувствено и отново седна на мястото си. Сега той великодушно й предоставяше време да се съвземе, смятайки, че всичко това около къщата в Бистрица без нейно участие и без нейно съгласие ще й причини болка, така поне се надяваше, вярваше, че е все така обвързана с безбройните нишки на живота си, както преди, отиде до кухнята, откъдето започна да вади лед и след малко го донесе, сигурно е от новата камера, помисли си тя, донесе още едн

о шише кола, кутия бонбони, някакви сладки и още други неща. Беше се приготвил да я посрещне и внезапно й домъчня, всъщност той непрекъснато правеше нещо за нея, извършваше дела, продаваше наркотици или строеше къщата в Бистрица, занимаваше се с контрабанда, с всякакви идиоти, с оръжие, с комунисти, с петрол, с араби, винаги вършеше това, което тя очакваше от него да свърши, печелеше пари, създаваше дом и всичко това с лекотата на скитник, който непрекъснато се движи, макар и в концентрични кръгове, макар и в някакво безизходно пътуване без да се обръща назад. Но сега погледът му на бродяга, душата му на куче, походката му на бездомник, който ще прекара живота си по бърлогите се бяха загубили, за първи път, откакто го познаваше, той се беше изплашил. Беше се изплашил, че ще я загуби и за съвсем кратко беше пуснал дълбоко корените си в живота, с илюзията, че ще стане по-силен, че ще успее да я задържи, а това означаваше ­ ще успее да задържи и себе си, вирусът на останалите беше проникнал и в него, щяха да му бъдат необходими десетилетия, за да оздравее, да стане отново свободен, такъв, какъвто винаги е бил, животът им вече беше преполовен. Само ако можеше да махне с ръка и да погледне към облаците, както някога правеше. Само ако можеше да замълчи. Ако можеше да я остави да си отиде, без някога да се обърне след нея, душите и на двамата кървяха от думите, кръвта все някога щеше да свърши. Всеки е като нереален на подобна светлина, каза Яна Илинда и дръпна наполовина пердето с някакъв привичен жест, полурязко, полунежно, винаги беше дърпала така пердетата на всичките къщи, където бяха живяли и това беше първото, което донякъде успя да го успокои, дори повече от самото й появяване на това място, от двете страни на хола имаше прозорци и понякога светлината беше безмилостна, притискаше ги отвсякъде и очите й засмъдяваха, той отвърна, че в долната част на пицарията всичко ще е в полумрак, масите ще са на голямо разстояние една от друга, на всяка маса ще може да се запали според желанието на клиента или лампа, или свещ. Едва сега Яна Илинда си даде сметка до каква степен го е страх, за да говори нещата, които говореше. Щяло да има още и пиано с пианист, той щял да свири лек джаз, ненатрапчив.

Да.

Нямало вече тя да пере на ръка, най-тежките години, когато Неда била бебе, тя перяла все на ръка, той знаел, че тя пере и плаче в банята, знаел, но се правел, че не забелязва, напротив, дори му било хубаво, защото това било нещо като неговото отмъщение, задето трябвало да се откаже от всичко, нали това било нейното толкова, как да го наречал, как изобщо това можело да бъде наречено, нейното толкова своеобразно желание да зареже бизнеса си и да се откаже от всичко, не! ако обичала, нека да не го прекъсвала! бил се зарекъл точно сега да не говори точно за това, имало време, по-късно, нали?

Но точно сега не.

Защото той дълго не можел да си го прости това с прането и как само се радвал, когато кожата около кокалчетата на пръстите и се зачервявала, когато ръцете и подпухвали и се протривали, когато най-накрая разбирал, че наистина плаче в банята. Сега не можел да повярва, че е бил такъв изрод, дори я бил лъжел, че не можели да си позволят пералня, въпреки че и двамата знаели, че има все пак някакви прибрани пари, онези пари, в случай, че детето се разболее, че има нужда от лекарства и от силна храна, именно същите пари, които, тук той не се доизказа, не посмя, и двамата знаеха за кои пари ставаше дума, и двамата се срамуваха. Дори понякога хвърлял чисти пеленки на Неда в прането, когато му се струвало, че вече не пере толкова често, а през ден, ето, помислил си, ето, тя започна вече да хитрува, а най-тежкото му било, когато осъзнал, че тя нито веднъж не се била оплакала, че никога не натяквала за прането, че приела ежедневното изтезание със смирение. Ето това ужасно го разстроило и той се почувствал много зле, дори може би се разплакал заради това пране една нощ, може би същата нощ, той не знаел, нямал представа, всички нощи му се сливали като една единствена и безкрайна, същата нощ, когато взел решението да отиде при онзи за къщата. Разбира се, онзи му я върнал, условието обаче било да я продаде на точно определен човек и на точно определена, почти символична цена. Това било. Той не знаел къде се намирала тя, за да и се обади и да и каже. Нали така внезапно била тръгнала и въобще не се обаждала. Нали се обаждала само с онези картички. Да, прекъсна го тя, да, така беше, с картичките. Знам, че не обичаш цифрите, затова най-общо и накратко ще ти кажа, че след като наех и обзаведох донякъде офиса, след като вложих пари в ремонта на пицарията, сумата е доста голяма, но се надявам през първата година да се възвърнат петдесет процента, останаха свободни няколко хиляди долара, които са напълно на твое разположение, той зачака ефекта от думите си. Опитваше се да се усмихне, а всъщност го наблюдаваше напрегнато, може би състраданието и жалостта й към него изведнъж щяха да плиснат и да я завлекат отново в потока на общия им живот. Това бил подаръкът му по случай нейното завръщане. Знаел, че в началото мизерията била за тях едно ново приключение, самата Яна Илинда била крайно любопитна да разбере какво означавало да си беден, нали?приела го като отиване на луна парк, но когато това продължило втора и трета година, когато всичките им дрехи се износили и скъсали и нямали пари за нови, когато обличали Неда в старите дрешки на други, по-големи деца, когато за да си купи чорапогащник, тя трябвало да пести няколко дена, а той, разбира се, се скъсвал на мига, в който го обуела, когато купували само преоценени плодове, наполовина изгнили, когато пиели само кисело отровно вино от кварталната питиепродавница и то разяждало стомасите им и те се заричали повече никога да не купуват от него, но после в безсънните и студени нощи то винаги непонятно изчезвало, когато боите, четките и платната и отдавна се били превърнали в немислим лукс, когато обувките им безмилостно пропускали кишавицата и разтопения сняг до костите на вкочанените им крака, когато се налагало да готви само нощем, за да пести електричеството, когато хазяите им стояли пред вратата и им крещяли обиди задето не са си плащали наема, а те стояли вътре на тъмното и се правели, че ги няма, когато всяка вечер ядяли салата от лук с много и хляб и пестеливо режели от бучката сирене за Неда и оставали непрекъснато гладни, когато отдавна вече били престанали да правят любов, а само мълчали в ледения апартамент и сякаш тихо се мразели, когато вече никой не можели да поканят на гости, защото се срамували от изпочупените чаши и от жалките играчки на Неда, когато очите и започнали да стават все по-червени, а движенията и все по-резки, когато най-накрая тя почти престанала да поглежда към него, когато се отчуждила дори от детето си и повече не му се радвала, когато се разбрало, че няма връщане от този луна парк и че той съвсем не е забавен, тогава най-накрая тя, Яна Илинда, така смятал, той, Силян, н

е издържала и напуснала къщата. Като взела със себе си последните сто долара прибрани пари.

Само ако можем да спрем. Да не продължаваме повече. Само ако можем за малко да замълчим.

Той останал сам в ледения апартамент с плачещата за майка си Неда и плачещата за дъщеря си тъща, която на момента пристигнала, щом разбрала какво се е случило и веднага се превъплътила в някаква нейна си роля, за която внезапното отпътуване на Яна Илинда бил само поводът да изкаже огорченията си от живота, от неговата несправедливост, защото кой би помислил, кой! подобно нещо, божичко! и тази идиотска старост, която поразявала нея, дори нея! която ставала всяка сутрин преди изгрев, за да събира енергия от слънцето, тя, която толкова обичала да си поспива, всъщност живота очуквал всички, всички, независимо дали млади или стари, това бил един жесток, жесток, жесток в крайна сметка живот! По някое време тъща му си отишла. Той смятал, че крие парите на непознато за Яна Илинда място. Всъщност не ги криел, просто ги държал, тоест смятал, че ги държи на едно непознато за нея място. Това било едно от нещата, които тогава също му направили ужасно силно впечатление, че тя го е следяла и дебнела откъде взима парите. Всъщност въобще можело да не го е следяла и дебнела, просто най-случайно да е видяла откъде взима пари. И сигурно така и се е случило, той бил убеден в това. Както и да е, не искал да се спира на всичко с подробности, още повече дори изобщо не искал да се връща към тези неща, да ги споменава, защото отдавна ги е преживял и си е извадил изводи, а може дори вече да ги е забравил и простил, както нещата, така и изводите. Просто бил останал без Яна Илинда в ледения апартамент сам в средата на живота си, с плачещата за майка си Неда, без работа и с няколко долара.

Тогава бях щастлива, това беше нейна прелетяла мисъл, но тя без да иска я произнесе на глас, може би защото думите винаги предизвикваха думи, бяха борба, от която всеки неизлечимо се заразяваше, той я чу и не повярва на ушите си, не повярва в значението им, взе двете чаши с водка и чак сега Яна Илинда забеляза ­ това бяха скъпи и нови кристални чаши, с много извивки и чертички по тях, от онези чаши, които преди милиони години си бяха говорили, че никога няма да имат, погледни само какви чаши, нали никога няма да си купим от тях, да, естествено, никога! и продължаваха да се шляят по-нататък, свободни от кристала на чашите, от всичките тежести, от всякакво бъдеще, с преплетени пръсти, с едни и същи раздърпани тениски, с изтъркани джинси, в омайващата скука и ленност на цял един следобед, цяла една вечер, цял един живот пред тях, през който щяха винаги да вървят, така им се струваше тогава, винаги да вървят все така хванати за ръка. И той и подаде чашата, а тя я пое в един огромен и несвършващ миг от време, в който той продължаваше да не допуска значението на онова, което беше чул, защото то не би се вписало в неговия майсторски и великодушен пъзел, значението би го ужасило, би означавало гавра с всичко, което е произнесъл дотук. А щом не се вписваше, значи отпадаше, значи не беше я чул, значи говореше глупости, значи не беше истина това, че в най-тежкия за него момент тя се е чувствала щастлива, или означаваше, може би, че депресията й още не беше отминала, че завръщането й означаваше не край, а начало на нещо, но тук страхът, колкото и да се опитваше да избяга от него, го скова окончателно и ръката му потрепери, тогава тя пое чашата и той чукна своята в нейната, и се произведе онзи кристален звън, над който погледите им се събраха, азиатските му очи, които винаги успяваха да нахлуят в нея, да я схванат, да я проследят до пределите й и след това насмешливо да се отместят, сега се втренчиха със змийска неподвижност в зениците й, тя направи опит да се усмихне и отпи от водката, ролите им така неусетно се бяха сменили, знаеше, че той е на дъното, виждаше в него като в аквариум, познаваше състоянието. Искаше да му внуши, че ако назове онова, от което най-много се страхува, което може би със сигурност знае, няма да се чувства толкова разтревожен и смазан, толкова слаб.

Отдавна беше отвикнала от вкуса на водката и леко се намръщи, а той усети плаващите пясъци под себе си, разменените позиции, непознатото и причудливо същество, което се беше родило в нея през последните месеци и което го плашеше, затова притихна, зачака, отпусна се, започна да наблюдава. Това беше единственото му и непобедимо оръжие, изчакването, рано или късно щеше да се отвори пролука, откъдето да проникне в нея, да я срази, и запали цигара. Сладострастно вдишваше дима и го издишваше на дълга струя, аромата на скъпия тютюн се разнесе на талази и ги обви, можеха да се предадат на цигарите и на алкохола и най-много до час да бъдат пияни, защо е това изнервено мълчание, тези наблюдаваници, тези многозначителни жестове, тази всезнаеща полуусмивка, тази всеопрощаваща тъга по лицето, която напоява къщата, какво толкова има, не знаеш ли, просто искам да стана и да си отида, не ти ли е ясно, искаше й се да изкрещи, но така и не успяваше, слънчевите лъчи като елегантни фунии пронизваха пелената от дим, секундите подобно на музикална кутийка забавяха хода си,

имаше през тези няколко месеца, докато бях в планината, имаше облаци, които хвърляха сенки, каза тя.

да, отвърна той, да?

това бяха странни сенки, необичайни, небето винаги ни говори, то знае повече.

да. Може би, така е.

веднъж попаднали върху земята някак си, или как да го кажа, сенките започваха сами да се движат по склона на планината, независимо от облаците, ако разбираш какво искам да кажа.

не. Не разбирам.

понякога по хълмовете и поляните имаше сенки, без съвсем да има облаци, това е, което имам предвид, той я гледаше настървено, очакваше момента с пролуката.

Това бяха знаци, аз се научих да ги долавям, но не и да ги разбирам, няма кой да ме научи, всички са се смълчали, тези, които знаят, имам предвид. Обикновено се случваше в ранния следобед, светлината като че ли идваше не от едно, а от няколко слънца, пронизваше тялото ми, главата, самия ми мозък, тогава виждах, как да ти кажа, виждах цялата земя, виждах надалеч пред себе си, през планините изобщо, слушаш ли ме?

да, слушам те.

просто цялата земя се разгъваше пред мен като че ли не беше кръгла, като че беше равнина, каза тя най-накрая и замълча.

пачавра, отвърна й той. Ти си просто една пачавра, повтори и запали нова цигара.

Обратно към: [Емине][Теодора Димова][СЛОВОТО]

© 2001 Теодора Димова. Всички права запазени!
Пълният текст на романа Емине можете да поръчате и закупите онлайн от виртуална книжарница Хеликон!

Разделението на романа на глави не е авторово, а на web редактора!