напред назад Обратно към: [Емине][Теодора Димова][СЛОВОТО]



3


Мари, къде е портретът на Исус?

Яна Илинда току що церемониално беше разпиляла огромния си кош с играчки, действие, което бележеше едва началото на осемте часа, които трябваше да прекара с Мари, бавачката с перфектния френски и вечно подутите черва, времето малко след мъчителната процедура по вчесването на косата й. Яна Илинда се изправи и застана до отворената врата на балкона, за да наблюдава улицата, въпреки негодуванието на Мари, която мразеше студа и мъглата и миризмата на изгорели листа, която проклетото дете очакваше да нахлуе в стаята и едва тогава да затвори вратата.

Le portraite de qui? попита Мари разсеяно. Ела да видиш как молците изяждат през лятото вълната и после дрехите трябва да се преглеждат и дупките да се закърпват.

Портретът на Исус, отвърна Яна Илинда и Мари повдигна учудено веждите си, от което челото и се набразди от вълнообразни линии, и Яна Илинда жадно се загледа в тях, портретът на Исус? фалцетно изви гласът на Мари, и къде е виждала la petite mademoiselle портрет на Исус? Та за Исус не разрешават дори да се мисли, а какво остава да се изрича на глас, кой ти е наливал тези бръмбари в главата! стана и демонстративно затвори вратата, после се върна на мястото си. Мари никога не беше успяла да се ожени, въпреки огромното си желание и изобилната зестра, изпарила се след преврата заедно с всичките и флиртове, все някой от които, тя беше абсолютно сигурна, щеше да прерастне в бурна любов и после в женитба. Смяташе, че жените не могат да имат друго предназначение, освен да се влюбват и стават добри домакини, със собствен бележник от кулинарни рецепти, предимно за сладки. Беше останала с онова глуповато усещане на осемнайсетгодишните, че най-хубавото тепърва предстои, въпреки че животът година след година и разкриваше точно обратното, конфискували вилата и разкошния им апартамент и магазините, баща й получи инфаркт и се спомина, тя и майка й бяха изпратени да живеят в стаите на приземния етаж, където преди това живееха слугините, всичките й обожатели и кандидат женихи успяха да избягат зад граница или бяха изпратени в трудови лагери, на нея й обясниха, че ще й разрешат да следва в Консерваторията, само ако има бележка за политическа надеждност от някакъв младежки съюз и тя в продължение на години присъстваше на безкрайни заседания и изтощителни митинги в подкрепа на властта, но бележката така и не й дадоха. Не обичаше децата, но изкарваше прехраната си от тях, не ги разбираше, но ги учеше на френски и на пиано, а още по-малко знаеше как да се справи с това своенравно дете, с неговите пристъпи на мълчаливост и мрачна замечтаност, с несвързаните му понякога брътвежи, с неочакваните му и опасни въпроси като този за портрета на Исус. Не се казва портрет, а икона, и ще ти отговоря само ако ми кажеш къде си виждала икона на Исус и кой те е водил на църква и знаеш ли изобщо кой е Исус.

Яна Илинда стана от пода с играчките и отново отвори вратата на балкона без да се съобразява с обърканата Мари, вдишваше дълбоко, както си мислеше, самата млечна мъгла и наблюдаваше минувачите, които бавно изплуваха и след това отново потъваха в гъстата пелена. Като ходещи дървета. Ако могат да си разперят ръцете и да си изправят косите, да ги боядисат в зелено. Ако могат да полетят. Яна Илинда вече знае ­ има два свята. Всеки стои от двете страни на една прозрачна ципа. Единият е истински, в него живее красивата жена с лъскава коса, тя е седнала до един кладенец на двора, оттам се виждат и белите скали, очите и са големи, по ръцете и краката й има гривни, които радостно звънтят. Понякога красивата жена отива в малката стая, където е портрета на Исус и неговото растение с бодли, пада на колене, затваря очи и му се моли, а той изпълнява всичките й желания. Ако само можеше да намери портрета му отнякъде, би коленичила по същия начин, би го помолила да я отведе при тази жена, при скалите. Би го помолила още никога да не я връща тук при скучната и изсъхнала Мари с миризмата на нафталин, при майка й баща й, които вечно ги няма с техните репетиции, при противния френски, при беззвучните гами на пианото, при тези безцветни сгради и грозни коли, при този пушек, който разваля мириса на изгорели листа при този пушек, който всичко разваля.

Какво искаш, Яна Илинда, нямаме икона на Исус! пискливият глас на Мари отново я стресва, очите й се насълзяват. Мари отново затръшва вратата на балкона и категорично й забранява повече да я отваря, започни да ми спрягаш глаголът dormir, заповядва й тя.

Добре, сега защо плачеш!

Не плача, отвръща Яна Илинда.

Защо отново плачеш!

 

 

 

Пачавра, казва за трети път Силян. Знаеш ли какво означава пачавра, става и започва да се разхожда в кръг около креслото й. Някоя, която оставя семейството си, открадва последните пари и избягва. Някоя, която изобщо не пита за детето си. Неда беше престанала да говори и по цяла нощ плачеше за теб и зъбите й не никнат. Майка ти е със сърдечни кризи, пусна в къщата си наемател, който й открадна всичко и избяга. Започнах работа в една печатница и я напуснах, защото детето започваше да трепери, когато оставаше с друг човек, освен с мен. Отговаряше, че трепери, продължаваше той, опияняван от собствената си безмилостност, защото майка й е умряла. Аз и казвам, че не си умряла. Тя питаше тогава къде си. Аз отвръщах, че пътуваш из България, защото рисуваш. Защо трябва да пътува, когато рисува, питаше тя и ме караше да дойдем при теб. Аз й казвах, че не можем, защото не знаем точно къде си. Щом не знаем, значи е умряла, отвръщаше тя и започвахме отначало. Казвах й, че можеш всеки ден да се обадиш и да се върнеш, кога! Кога ще се върне, кога ще се обади! и стоеше само до телефона. Разби детството й и не видя какво означава това. Тя вече не е дете. Тя е старица в тяло на дете. Убийца на детство! Крадла на последните пари! Попътна курва с размазано червило и измършавели бедра! В най-трудните години не издържа и избяга, за да се чукаш с помаци и цигани!

 

 

Ето затова.

Ето затова.

Ето затова винаги трябва да бъдем добри.

 

 

И къде ще отидеш, попита я и се надвеси над нея, тя едва сега разбра, че може би от дълго време пие, че очите му зъзнат, че вече не са така кехлибарени, че са загубили своята победоносна увереност, едва ли е предполагал, че нещата ще се развият с главоломната скорост, от която му се повръщаше, че животът му без нея ще бъде невъзможен, че ще се бори срещу смъртта.

 


напред горе назад Обратно към: [Емине][Теодора Димова][СЛОВОТО]

 

© 2001 Теодора Димова. Всички права запазени!
Пълният текст на романа Емине можете да поръчате и закупите онлайн от виртуална книжарница Хеликон!

Разделението на романа на глави не е авторово, а на web редактора!

 


© 1999-2022, Словото. WEB програмиране - © Пламен Барух