напред назад Обратно към: [Емине][Теодора Димова][СЛОВОТО]



5


Защо никога не отговаряш нормално на въпросите на хората! смъмри я Мари и я дръпна за ръката с онази внезапна рязкост, с която винаги я подканяше да върви по-бързо, да не капризничи и да не се оплаква от нейната сприхавост. Бяха излезли на разходка по "Раковски", върху чиито тротоари протичаше социалния живот на Мари, там тя неизменно срещаше своя братовчед, съученички от колежа и приятелки, на Яна Илинда й се налагаше с часове да стои права, докато Мари разговаряше с тях за всичко, което я вълнуваше, и да бъде навиквана да не се отдалечава, да не тича, да не наднича в чуждите чанти, да не хуква след колите, да не се глези, да не влиза във входовете, да не чертае с тебешир по тротоара, да не скача, да не играе на дама, да не зяпа така в една и съща точка, да не се плези на децата, които минават покрай нея, да не се закача, а да седи мирна, да бъде възпитана, да отговаря нормално на въпросите на хората, да подава ръка, когато се запознава с някого, да прави реверанс, да се усмихва и ясно да произнася името си, а не така, че никой да не го разбира, да рецитира баснята за лисицата и гроздето на френски без да се запъва, за да могат хората да оценят перфектното и произношение, когато това се наложи.

Питат те нещо, а ти си обръщаш главата на другата страна, дори заставаш с гръб към хората, mais tu te conduit tres mal! Защо го правиш, защо, просто не мога да разбера!

Заради любимото ми цвете, христовия венец, него го няма!

Mon Dieu! Пак твоите фантазии! Въобще не съществуват никакви христовци и венци! изсвистя гласът на Мари във фалцет, което означаваше, че е много объркана, ядосана и подтисната от това, което току що беше изрекла. В такива случаи обикновено Мари започваше да гледа Яна Илинда право в очите и да говори много бързо на френски, така че тя не успяваше нищо да разбере и се страхуваше. Този портрет и иконата и сега пък някакъв венец така бяха започнали да я изнервят и дразнят, че тя просто не знаеше какво да прави, и ето сега трябваше да изрече щуротията, в която изобщо не вярваше, дано Господ да й прости! Родителите на Яна Илинда бяха предани членове, в къщата им нямаше и следа от икона, на почит бяха държавни, първи и партийни секретари, получаваха покани и хвалебствия от централни комитети и най-високи нива, изрично, Мари не си спомняше по какъв точно повод, но изрично я бяха предупредили да не води детето на църква и въобще да не и говори за тези неща, нали разбираш, Мари, за всички тези неща, за всички тези отживелици. Още в самото начало я бяха помолили да бъде търпелива с Яна Илинда, тъй като тя до тригодишната си възраст изобщо не говорела, а след това говорела така, че нищо не й се разбирало и те много, много се били изплашили, но слава Богу, не се оказало нищо сериозно и напоследък... едва напоследък детето се било някак отпуснало. Към нея съществуваше освен това и негласното изискване да бъде весела и приветлива с Яна Илинда, да не й се кара, да я учи на изискани маниери-в съзнанието на Нина френския език, перфектното произношение, пианото и охолното бъдеще на дъщеря й вървяха ръка за ръка; Мари трябваше вечер да бъде на разположение, докато те имат представления или приеми, а това означаваше да остава всяка, буквално всяка вечер, докато най-накрая не се премести на един миндер в кухнята, разбира се, срещу удвоено заплащане. На Мари й харесваше разточителната и уютна атмосфера в този дом, гостите, смеховете, коктейлите, чудния парфюм на бащата на Яна Илинда, дълбокия му глас, поддържаните му бели ръце, валдхорната, галантните му комплименти, великодушните подаръци, които й правеше след всяко свое турне, известността на Нина, непрестанните й телефонни разговори, бъбривите й приятелки, които споделяха с нея светските клюки и вливаха в изсъхналите й вени живителното чувство, че най-хубавото все пак тепърва предстои. Та ако Мари не рискуваше с един замах да загуби всичко това като разкаже на своенравната Нина за необичайното поведение на дъщеря й; ако не рискуваше да бъде сполетяна от нейния внезапен и неконтролируем гняв; защото Мари беше забелязала, че всеки път, когато започваше да се оплаква от поведението на своята питомка, чертите на Нина се изпъваха, закачливостта й изчезваше и на нейно място се появяваше някаква непривична и отблъскваща сериозност, от която Мари се вцепеняваше; та ако изобщо не поставяше на карта собственото си щастливо оцеляване в този дом, само и само за да сподели някои от странностите на Яна Илинда, които от друга страна просто не можеха вече да бъдат търпени, както например това с иконата и венците! все главоболия, главоболия, това дете създаваше само главоболия!

Напротив, съществуват! То е цялото в тръни и много боде! Когато влизам в молитвената си стая...

Боде ли? и Мари започва още по-бързо да върви и да стиска ръката й в своята, пръстите й изтръпват. Яна Илинда очаква всеки момент върху нея да се изсипе потока от неразбираеми думи и острите като карфици очички на Мари да се забодат в нейните. Тогава пред тях се изпречва огромната фигура на братовчеда на Мари и сълзите на Яна Илинда потичат по бузите и Мари сочи с глава разплаканото дете, а братовчед й приятелски я тупа по рамото и загрижено клати глава, после се усмихва и казва, че много съжалява, че ужасно бърза за една панихида на негов приятел в Седмочисленици, George, помниш ли го, скъпия George, как си отиде, разделят се почти веднага, почти още преди да са се спрели, Мари не може да скрие разочарованието си, в крайна сметка тя е толкова самотна, нали?

Цвете, което да е в тръни?Което да боде?Мислиш ли, че има подобни цветя, Яна Илинда?

Яна Илинда яростно се отскубва и побягва напред, Мари хуква след нея.

Дръжте малката! Моля ви се, хванете я! Тя ще се изгуби, не знае пътя към дома!

Яна Илинда успява да се скрие в един вход и несигурно започва да се изкачва нагоре по стълбите, за да се скрие от вещицата, която така я разпитва! На площадката на непознатото стълбище с гръб към нея е застанал мъж, който нещо прави. Мъжът рязко обръща главата си и дълго гледа към детето. Ела, казва тихо той, искаш ли да ти покажа нещо.

Какво.

Ела и ще видиш.

Яна Илинда плахо изкачва останалите стъпала. Мъжът се обръща към нея. Панталоните му са смъкнати до коленете.

Виж колко е красив, казва й той, не мислиш ли?

Тя хипнотично разглежда онова, което той държи в ръцете си. Не може да разбере дали е красиво или не е.

Не искаш ли да го пипнеш, казва и той, хайде, хвани го с ръка.

Тя го докосва с показалец. Продължава да гледа ту него, ту вдига нагоре очи, за да погледне лицето на мъжа.

Харесва ли ти? ръката му погалва косата й и леко придърпва главата й напред. Аз имам една чудесна кукла, голяма и може да ходи и пее. Ти обичаш ли кукли?

Не, отвръща Яна Илинда като хипнотизирана от мъжа, от миризмата му, от тишината на стълбището, от спрялото време, от това, което държи в ръката си.

Аз ще ти я подаря, ако започнеш да го целуваш. Виж, той няма нищо да ти направи, само иска да се докосне до лицето ти.

И той придърпва още по-напред главата на Яна Илинда и докосва огромното и топло нещо до бузата й, после нежно започва да прави кръгове с него около очите й, после се спуска надолу по носа й, застава пред устните й. Яна Илинда иска да отдръпне главата си назад, но ръката му не й дава, тогава тя изпищява и гласът й разцепва тишината, а той обува панталоните си и още преди да ги е закопчал, хуква надолу. Останала сама на непознатото стълбище, Яна Илинда започва още по-силно да пищи, изплашена от собствения си глас, от собствения си страх.

Ръката на разлюляната Мари отново хваща нейната и неистово я стиска, двете омерзено вървят към дома.

 

 

Цигарите са "Кемъл", водката "Абсолют" и телефонът непрекъснато звъни, защото не може да се изключи, забрави ли, казва Силян. Можем да отрежем жицата, но това означава да го прекъснем изобщо. Не е фатално, имам мобифон. Той го изважда и го оставя на масата, уточнява, че в момента е изключен. Не се притеснявай, това не означава, че ще имаме джип и че ще го карам с кожено яке и черни очила, не се притеснявай. Не се притеснявам, отвръща Яна Илинда. Знам, че се притесняваш, настоява Силян. Не, наистина не се притеснявам. Няма нужда да режем жицата на телефона, просто можем да вдигнем слушалката и да я оставим на масата, така няма да звъни. Да, но ще чуваме сигнала му.

Няма значение.

Добре, няма значение.

Да, наистина няма значение.

Добре, добре, просто няма значение.

 

И не си ли задаваш въпроса кой може да звъни така упорито?

Аз знам кой може да звъни така упорито.

И не искаш да вдигнеш?

Не, не искам да вдигна.

И не се притесняваш от този, който звъни така упорито?

Не, не се притеснявам.

И изобщо не се чувстваш виновна?

Не, изобщо не се чувствам виновна.

Не можеха да говорят, препъваха се в неподозираната тъга, в набъбващото предчувствие, че се разделят, в зараждащата се болка ­ някаква скала, от която думите се отчупваха, отронваха, парчета тишина. И неподвижност. Само змиевидните фигури на цигарения дим. Значи така, това беше сигналът, че най-много се страхува, каменната неподвижност на ангела, когато замръзваше в едно наложено от самия него вцепенение, без какъвто и да е признак, че нещо се е случило; максималната концентрация върху нещо невидимо, ритуалното призоваване на почти свръхестествените му възможности да огъва пространството, да изтласква нежеланото извън себе си, да преодолява, да надживява внезапните разстрели, внезапните загуби на толкова кръв, и любов, и живот. Оставаше така неподвижен в средата на залата с огледала когато баща му забравяше да го вземе от седмичната детска градина в събота следобед, взрян в своя умножен и тъжен образ. И досега понякога сънуваше, че е дете, че е събота следобед. Беше неподвижен, когато баба му, която се грижеше за него, умря в ръцете му от астматичния си пристъп, с онзи хриптящ и стържещ звук, който излизаше от устата й. Беше неподвижен докато четеше документа, с който баща му се отказваше от родителските си права над него и ги преотстъпваше на една далечна и разведена леля. Беше неподвижен, когато няколко седмици по-късно сред алкохолните пари и истеричните крясъци се оказа, че той, Силян, е единствената причина за нейния развод и алкохолизъм, за нейния съсипан и самотен живот. Заставаше неподвижен, когато по обед тя нахълтваше в училището му и обясняваше на съучениците му фъфлейки колко го обича и колко баща му, майка му и тя самата са виновни пред него. Беше неподвижен пред вратите на прокурорите, когато нощем звънеше по домовете им, за да подпишат заповедта за насилственото й отвеждане в лудницата. Беше така неподвижен пред мраморния ангел на гроба на майка си, с когото сред покоя и тишината на гробищата, в най-тежките моменти от живота си разговаряше на неразбираем дори за самия него език. Вероятно в тези моменти именно майка му му изпращаше своята сила и упование по недоловимите пътища на кръвта. Вероятно в такива мигове грозната му съдба заставаше до него и любовно го докосваше. Единственото противодействие беше пълното й пренебрегване ­ че не я вижда, не я забелязва, не я чува. Вероятно в тези моменти той трябваше да бъде пределно спокоен, събран, заслушан в себе си, загледан към невидимата нишка, по която прииждаше любовта. И тогава заплахата, бедствието, катастрофата отстъпваха, огънати от мълчанието му.

 

 

Яна Илинда се изправи и обиколи апартамента, разглеждаше предметите като че ли ги виждаше за първи път. Малката библиотека, наследена от баща й, дупките от раздадени и неприбрани книги, коренището на дърво, което бяха намерили през зимата на един плаж, керамичните съдове, от които бръшлянът и кактусите учудващо продължаваха да растат, избледнелите шарки на рогозките, които използваха наместо килим, извивките по дамаската на настолната лампа, нейната мека и уютна светлина винаги ги беше приютявала от затормозяващата им обвързаност, а по-късно, когато Неда се роди, от все по-нетърпеливото им взаимно недоволство. Толкова се гордееше с начина, по който беше подредила дори този взет назаем и нелюбим апартамент, с начина, по който беше изчистила пространството, където всяка вещ създаваше собствения си свят и живееше в него. Можеше да продължи да бъде тук, но можеше да продължи да живее и навсякъде другаде, да създава домове и да ги напуска, да ражда деца и да ги забравя, коренът беше прекъснат, връзката със света, нещо същностно беше изчезнало. Най-вероятно майка й и Неда звъняха така упорито, беше свинщина от нейна страна, ало. Разбира се, беше гласът на майка й, и след това плачът на майка й и след това преживяванията на майка й, обвиненията, оплакванията, натякванията на майка й, после разказът за Неда, как Неда плачела, как нощем се събуждала, как не говорела, как зъбите й не искали да растат, как не играела, как не искала да слуша приказки, не искала да яде, после разказът за гърка наемател, колко бил симпатичен и какво доверие тя му била имала и как всяка нощ се събуждала, ако можела да заспи, разбира се, защото вече не можела да заспива без приспивателни и как дни наред, нощи наред не можела да повярва, че тя, Яна Илинда, собствената й дъщеря... в това затънтено село, това главата й не го побирала, в онази глупава планина, не, планината нямала нищо общо с това, просто не можела да го проумее и искала още сега, тази минута, Яна Илинда да й го обясни, начаса, защо, защо, защо, защо го била направила, какво й било липсвало, от какво не била доволна, какво още искала, нима нямала всичко, всичко, всичко! което човек можел да иска от живота

добре, утре ще ти се обадя, опита се да я прекъсне Яна Илинда, но потокът от думи не преставаше

нека Силян чува, нека, тя сигурно на него вече му била казала и нека бъдело по телефона, защото тя била вече накрая на възможностите си, нямала сили дори да я изчака до утре да отиде при нея, нямала повече време, не, толкова дълго била чакала, искала да знае! трябвало да знае! тя имала право да знае защо дъщеря й искала да умре, ало!

Ало!

Да.

Чуваш ли ме!

Да.

Не, недей да затваряш! О, колко съм глупава!

Но не, не била толкова глупава. Защото ако нещо се било случело на детето, слава на Бог, че нищо не му се било случило, но ако детето й било умряло, да речем, те нямало да знаят къде да я търсят, тя нямало да може да дойде дори на погребението му и изобщо... гъркът обрал всичко, всичко, златната гривна, тази, която приличала на верига, която Яна Илинда толкова обичала, тя си намислила вече да й я даде, защото не можела повече да я носи, къде да я носи, и ще и я откраднат, никъде почти не излизала, животът й вече... и в последните си години такова разочарование, такова огорчение от единствената си дъщеря... бил взел дори мелничката за кафе, тя можела ли да си представи, тази от баба й, ръчната, бил развъртял дори крушката в неговата стая, такова чак нещо... дори сребърната табла с дръжките, върху която му носела закуската сутрин, дори закуска му носила сутрин! Тя не била сребърна, но може би той я е сметнал за сребърна, Бог знае... и рисунките дори, които тя с баща си правели заедно

какви рисунки, попита Яна Илинда, не си спомням

рисунките, дето баща и правел мишката и котката, а Яна Илинда ги оцветявала.

не, не си спомням

за какво са му тези рисунки, можел ли някой да обясни, за какво могат да служат овехтели детски рисунки и онези учебници на Мари по френска граматика, дето само ти стига да погледнеш учебника и вече си научил граматиката и кафявата ваза в антрето, дето държахме папурите, помниш ли, нея той сигурно я е счупил нарочно.

Нарочно?

Ало?

Да.

Какво каза?

Счупил е вазата нарочно?

Не, може би не било точно нарочно, може би е счупил вазата отдавна, той или някой друг, може би с куфарите си без да иска я блъснал и после е нямало време да събира парчетата и да ги изхвърля, всъщност се били отчупили само две огромни парчета от тумбестата страна и той ги сложил така, че все едно да не са счупени и тя нали стояла все в ъгъла, така че нищо не се забелязвало и тя най-случайно я открила

и какво направи?

Опитала се да я залепи, но нищо не се получило, дори се разпаднала още повече.

Как.

Ало?

Как се е разпаднала още повече.

Била се счупила на още по-малки парчета.

Как.

Била я изпуснала.

Така.

Ама какво ти става с тази ваза! О, Боже!

Всъщност докато се опитвала да я залепи с лепилото на масата в кухнята понеже ръцете й треперели, понеже не знаела какво още можело да изчезне, понеже не знаела какво означава това, понеже не знаела Яна Илинда къде е, какво прави, понеже детето било на детска градина, но все плачело, понеже Силян не изглеждал никак добре и все пиел, понеже всичко, което била имало, било вече откраднато, тя изпуснала вазата.

И какво я направи, попита Яна Илинда.

Почудила се какво да я направи, после събрала парчетата с лопата. И й станало толкова мъчно, защото знаела, че Яна Илинда обичала вазата. Дори лопатата стояла все така на балкона, но най-накрая й дотрябвала, защото все пак трябвало да се мете, нали, да се продължава да се живее. И изхвърлила парчетата в един найлонов плик и после в кофата.

Значи си я изхвърлила.

Да, изхвърлила ги била парчетата, нямало какво друго да ги направи.

 

Ало, ало, какво стана, не ме ли чуваш, връзката ли прекъсна, там ли си, къде си, Яно Илиндо!

 

Яно Илиндо!

 


напред горе назад Обратно към: [Емине][Теодора Димова][СЛОВОТО]

 

© 2001 Теодора Димова. Всички права запазени!
Пълният текст на романа Емине можете да поръчате и закупите онлайн от виртуална книжарница Хеликон!

Разделението на романа на глави не е авторово, а на web редактора!

 


© 1999-2022, Словото. WEB програмиране - © Пламен Барух