напред назад Обратно към: [Емине][Теодора Димова][СЛОВОТО]



6


Мамо, по времето на цар Соломон в град Израил живял един много богат търговец на коприна. Той имал огромна къща, в нея било прохладно, подът бил покрит с бял и розов мрамор, имало цветя и зеленина и много слуги, които безшумно притичвали из залите и предугаждали и най-малките прищявки на господаря си. Той имал жени, които го обожавали и много деца, които със смеховете си разкрасявали старините му, фонтаните и ручеите разхлаждали и напоявали необятните му градини, птичките в тях пеели. Един ден над този град долетял Ангелът на смъртта Азраил и започнал да се разхожда из улиците и да го разглежда. Всички хора се изпокрили в домовете си, залостили вратите и прозорците си, градът опустял, защото всеки знаел: този, върху когото попадне погледът на Азраил, е осъден и скоро ще умре. Неизвестно как, обаче, богатият търговец, по една или друга причина, не успял да надвие любопитството си и решил да се покаже на вратата си и да види как изглеждат ангелите. Открехнал я съвсем лекичко и видял Азраил да върви надолу по улицата. Бил слисан от красотата му, от огромната му черна пелерина, от блестящите му очи, от косата му, от неземната походка. Гледката на ангела, който вървял към него била неописуема, несравнима с цялата красота на света. И точно тогава очите на Азраил попаднали върху него и го пронизали. Той изведнъж разбрал какво е направил, разбрал, че вече е осъден, че в най-скоро време ще трябва да умре. И отишъл при цар Соломон и започнал да се оплаква от съдбата си, да го умолява за помощ. Цар Соломон казал, че ще му помогне и ще изпълни всяко негово желание. Направи така, продължил търговецът, че още този час, тази секунда, да се озова в най-далечния край на света. Добре, отвърнал Соломон, ще плесна три пъти с ръце и ще те изпратя до най-далечния град на света ­ Хайдарабад. Но дали това ще те спаси от Азраил и смъртта -не мога да знам. И Соломон плеснал три пъти с ръце и тозчас търговецът се озовал в Хайдарабад. А вечерта Азраил отишъл в двореца на Соломон -пили вино, наблюдавали танцьорките на лунна светлина, наслаждавали се на нежните звуци на цитрите. И Азраил казал ­ знаеш ли, странни хора срещам из вашия град. Днес по обяд, да речем, видях един търговец на коприна, който трябваше да бъде в Хайдарабад, а какво правеше още тука, не знам.

Моля? Ало! Какво каза?

Слушалката пращеше, връзката беше неясна, в далечината се чуваше сигналът "заето"и после като взрив "Какви са тези глупости! Безсрамница! Идиотка! Не те ли е срам! Безбожница! Отстъпница! Виновница! ". Яна Илинда отдалечи слушалката от себе си, плътния глас като в изкривен микрофон продължаваше да се чува и обвиненията я обсипваха като камшичени удари, същите, когато Мари я остави и отиде на някакво погребение остави я така необмислено на грижите на неопитната й майка, двете винаги се чувстваха малко неловко, никога не успяха да свикнат докрай с присъствието си, майка й в пухения си розов халат, изкъпана и ухаеща, звънлива, неземна, лакираща изящните си нокти, а Яна Илинда седеше в средата на килима с формите си за пясък и една парцалена кукла, единствената, с която играеше, стана някак тихо и спокойно, като че ли двете напълно се бяха забравили, незаангажирани, незаинтересовани от присъствието си, и Яна Илинда започна да говори на куклата си, а майка й, кой знае защо, се заслуша, айде, кукло, миличка кукло, аз ще затворя очи, а ти ще ме заведеш отново до кладенеца, където красивата жена с шарените ризи ще ме чака, майка й замръзна и я погледна, дори лакът по четчицата й засъхна, но Яна Илинда отново не разбра, легна на земята и затвори очи, стискаше в ръка куклата, която я отвеждаше при любимите места, при яркото слънце, на което косата на жената искреше като скъпоценни камъни, при сребърните съдове, които тя усмихнато лъскаше, искаше този път да остане при кладенеца достатъчно дълго, за да се порадва на къщата, на варосаните стени, на миризмата на домашен сапун и на пролет, оглеждаше вековните борове над себе си, спокойствието и гордостта им, а на хълма отсреща бяха покривите на селото, само на половин час път по пътеката, миришеше на смола и на разтопен сняг и лекият вятър беше все още малко студен, но слънцето така приятно я затопляше, тя обърна лицето си към него и тишината му проникна в тялото й, през полуотворените й очи светлината му нахлу в нея, и цялата радост, покоя, Яно Илиндо! изкрещя майка й по същия начин, както щеше да го направи тридесет години по-късно, грубо и пискливо в слушалката на телефона и обърна шишенцето с лак и то се разля по килима, Яно Илиндо, какво правиш! Майка й стоеше над нея вместо върховете на величествените борове, тя виждаше малките светли косъмчета по краката й, стани! Изправи я от пода и я прегърна, като внимаваше да не докосне ноктите си до нея, и я заведе до креслото и я накара да седне на коленете й, кажи на мама къде караше куклата да те заведе, на какво така блажено се смееше, докато лежеше върху килима, на кого говориш изобщо, на слънцето, отвърна Яна Илинда. Така ли? На слънцето значи, и в погледа на майка й се появи онази пауза между яростта и уталожването й, когато не знаеше още какво да избере, на слънцето, значи, се смееш, увисна в тишината гласът й, да, на слънцето и на миризмата на вар, обичам, когато чергите и губерите са изпрани и са окачени по дърветата, за да съхнат, черги ли?да, аз съм изчистила къщата и съм приготвила огъня и майка и я избута от коленете си още повече и двете се гледаха в недоумение и тогава майката забеляза излялото се и вече засъхнало петно от лак върху килима и някак изопна лицето си и от безмълвното пребледняване Яна Илинда се изплаши повече от всичко останало

каква къща си изчистила! можеш ли да ми обясниш каква къща! тази Мари какво е направила с тебе! какви ти ги е наприказвала, какви черги, какви дървета! Мари изобщо я няма в онази къща, тя не живее там, опита се да обясни Яна Илинда, да предотврати пристъпа, беше готова на всичко, само и само да предотврати пристъпа, кой не живее там, говори! и очите на майка и се забодоха в нея както очите на Азраил, престани да ме гледаш, говори! къщата е голяма и бяла, има втори етаж и дървена стълба, на втория етаж е моята молитвена стая с портрета на Исус и цветето с бодлите, какви ги говориш, изкрещя майка й, очите й разширени, отдръпната назад, като че я беше страх да стои в близост до това дете, и коя къща повече ти харесва, изведнъж лукаво смекчи тона си тя, нашата или онази, за която говориш и току що ми описа, онази, за която говоря и току що ти описах, отвърна детето, нима?! изсмя се високомерно тя, майка й, чиито черти все повече се размазваха, нима селяндурските черги ти харесват повече от нашите килими, от нашите виенски бюфети, от нашите кристални огледала, нима може да има по-старинен и охолен дом от нашия?

Тя е моят истински дом, Яна Илинда никога не се беше надявала, че нещата могат да се избистрят дотолкова, това Мари ли ти го каза, не, Мари никога не ми го е казвала, тя изобщо никога нищо не ми казва и очите на детето се напълниха със сълзи,

а кой ти го каза,

не зная,

трябва да знаеш,

не зная

трябва! след като правиш разлика между този дом и някакъв истински, трябва да знаеш!

не зная и сълзите постепенно се отдръпнаха и лицето постепенно се вкамени

все някой ти го е говорел, все някой ти го е казвал, кой!

никой

криеш!

нищо не крия, ти просто не си истинската ми майка!

 

мамо, моля ти се, недей!

 

моля те, не ме удряй така!

 

моля те, не ме обиждай повече!

 

някой ден ще си тръгна оттук, не разбираш ли!

Така ли? И ме заплашваш? Ами тръгни си! Айде, тръгни си! Защо стоиш! Тръгвай! Махни се! Мръсница! Безсрамница! Безбожница! И шамар след шамар. Шамар след шамар. Толкова малка и дребна пред озверялата си майка, без да отдръпва лицето си дори инстинктивно от пурпурночервените длани с недокрай лакираните нокти, без сълзите да овлажняват очите й, без да показва и най-малкия признак на болка, само главата гордо вдигната, очите притворени и устните стиснати, майка й с всеки следваш удар се разбиваше в нея като вълнЂ, с всеки следваш шамар, с всеки следващ писък, с всяка следваща обидна дума, която задавяше устата й, след още няколко минути гневът щеше да се прекърши и тя да избухне в плач, а Яна Илинда щеше да се повдига на пръсти в банята, за да разглежда в огледалото отпечатъците от пръстите по лицето, но тогава още тя не се беше научила да мълчи достатъчно, да мълчи за по-голямата част от живота си, за нещата, които знаеше и усещаше, развали ми вечерта, развали ми настроението, развали ми очите, развали ми живота, затова ли те родих, за да ме разваляш непрекъснато, как сега да отида на премиерата, и всички да разберат, че съм плакала, с тези подпухнали очи, с тези торбички отдолу, а Яна Илинда стоеше пред нея в петгодишното си тяло и съжаляваше, че е родена, че очите на майка й са червени, че лицето й е подпухнало, че всички ще разберат, че е плакала.

 

В Библията няма такъв Азраил. И изобщо! не само в Библията! никъде няма ангел Азраил! Аз поне не съм чувала! И въобще! Не може да има ангел на смъртта! Как го измисли! Това само ти можеш да го измисляш! Ангел на смъртта! Как може сега! сега! сега! след всичко, което се е случило! да разказваш такава история! за някакви ангели! за някакви фонтани и търговците на коприна! Къде са ти ангелите сега, къде е коприната! Детето ти нямаше сирене, яйца, мляко! Нямаше с какво да го храним! Другите майки ставаха в три часа през нощта и се редяха на опашки за мляко, а ти! Ти! Дори не се обаждаше да попиташ как е, остави ме мен сама и напусна мъжа си, Боже мой, в тези тежки години! Изпращаше само някакви картички, колкото да ни заблудиш и да знаем, че си жива!

Ако телефонът така благосклонно не ги разделяше, ако тя не беше още пораснала, шамарите отново щяха да я обсипят както тогава, по времето на големия бой, камшичените удари, камшиците, одирането на душата й, докато най-накрая не замълчи, докато най-накрая не се научи да не говори за картините, които виждаше, за мястото, за което мечтаеше, което трябваше да намери, където рано или късно трябваше да отиде, да мълчи, да мълчи, да мълчи, докато боят и омразата продължаваха да я обливат, докато майка й най-накрая не отиде на премиерата с подпухнали очи и много гримове, докато тя най-накрая не се скри зад любимата си глинена ваза с папурите в антрето, и не я прегърна, и не облегна лицето си на нея, докато не стана съвсем тихо в огромния апартамент, и нощта не се настани в него, докато тялото й не се обездвижи от страх, докато призори не се изправи и не започна да светва една по една всичките лампи в къщата, докато не усети, че е издържала на изпитанието, докато не се върна отново до вазата и не разбра, че формата на вазата, и глината на вазата, и мястото около вазата я бяха успокоявали, пазили, защитавали през тази сгъстена непрогледна нощ.

 

 

Той наблюдаваше тялото й, изправената й стойка, извивката надолу към кръста, унесеният й поглед, докато майка й говореше и после тръшна телефона, нещо изщрака в слушалката, надменното движение, с което се отдалечи от преживяното и застана пред него, внезапната й безпомощност и обърканост, защото не знаеше как да продължи да живее, беше отслабнала прекалено, женствеността й беше станала прекалено крехка, човек можеше да я счупи в ръцете си, да я отвлече и запази само за себе си, ако така пожелае и неочаквано се изправи и разкъса тениската й, с един замах я дръпна към себе си и гърдите й се оголиха пред него с огромните си зърна, които бяха негови, от които беше приемал соковете на любовта си, беше лекувал с тях раните си, нежно докосваше зърната с върховете на пръстите си, направляваше ги, командваше ги и те се втвърдяваха, владееше тялото й като виртуозен изпълнител, то беше негово собствено и се забавляваше от предчувстваните му реакции, тя стоеше изправена и неподвижна, под ръцете и топлината му всичко в нея набъбваше, уголемяваше се, растеше, тя нежно вплете пръсти в косата му, придърпа главата му надолу към корема си и той усети онази мечтана и любима мекота, усети нежната кожа от вътрешната страна на бедрата й, където вече желанието се събираше в ненаситно кълбо и завихряше пръстите, ръката му, лицето му, сега той стоеше, почти неподвижен, втвърден и се бавеше, и се любуваше на нежното потрепване, на отворените устни, на божествената миризма, на викът, стаен като звяр в телата им, очакващ изригването, със същия своеволен жест я събори на земята и навлезе в нея, в своето благословено леговище, с огромното си и разкъсващо желание.

 


напред горе назад Обратно към: [Емине][Теодора Димова][СЛОВОТО]

 

© 2001 Теодора Димова. Всички права запазени!
Пълният текст на романа Емине можете да поръчате и закупите онлайн от виртуална книжарница Хеликон!

Разделението на романа на глави не е авторово, а на web редактора!

 


© 1999-2022, Словото. WEB програмиране - © Пламен Барух