напред назад Обратно към: [Емине][Теодора Димова][СЛОВОТО]



7


Не го погледна в очите, не му се усмихна, не му благодари с поглед така, както винаги правеше, изплъзна се ловко изпод натежалото му тяло и влезе в банята, той чу привичния шум от пускането на душа, и си представи движенията й, мократа й, опъната назад коса, лицето й, обърнато нагоре, малките улейчета вода, които се стичат по гърдите й, очите й след това щяха да бъдат леко червени, а кожата й влажна и здрава, толкова дълго вече се къпеш, любов моя, какво искаш да отмиеш от себе си Яна Илинда, Яна Илинда, Яна Илинда и най-накрая тя се появи осветена, с блестящи капчици вода по лицето си, с леко присвитите си зелени очи, със снежнобялата си хавлия, която той можеше всеки миг да разтвори и да потъне отново в тялото й, седна в креслото и вдигна краката си, запали цигара и отпи от водката, светлината на есента все така пищна и силна, омагьосваща през прозореца, той лежеше неподвижен на пода в същата поза, в която го беше оставила, като че ли без нейното присъствие тялото му не можеше да се движи, тялото му беше мъртво без нея и разбра, усети с гърба си, с кожата, със стъпалата си, че още не я беше спечелил, че чудовището на раздялата все още бродеше наоколо, лежеше гол на пода, неподвижен, завинаги разстрелян, заслушан в себе си, в съдбовно отреденото си сирачество, срещу което така се бунтуваше, сега осъзнаваше за първи път може би, че докато не го признае и не се примири с него, ще го изживява наново и наново, все по-болезнено и по-смазващо, то беше неговия кръст, с който трябваше да прекоси живота си, за да не продължат да се повтарят нещата, за да се прекъсне веригата, все същата верига от разединеност, и откъснатост, и нещастие. Осъзнаваше все така за първи път, че му бяха изпращани знаци, някой се грижеше за него и го подготвяше чрез сънища, предчувствия и видения, Яна Илинда цялата в огън, обгърната от червено оранжеви пламъци, без да може да я спаси, понеже топлината го изгаряше или свещите в една църква, които се опитваше да запали, всички безвъзвратно изгасваха, като че ли мястото, е било прокълнато и като че там огън въобще не е можел да бъде запален. Ще се омъжа само за онзи, който ми построи голяма бяла къща на един хълм срещу слънцето, слънцето да изгрява и да залязва в нея, да има огнище, кладенец и всичко да бъде в цветя, беше казала красивата инфанта през смях на глутницата около себе си и радостта й оневиняваше всички, а Силян стоеше встрани, ръмжеше и я наблюдаваше, пазеше я с поглед, по-силен от копие, но запомни думите й и мисълта заседна като камък в съзнанието му: трябва да построи къща, тя трябва да е голяма и бяла, на един хълм срещу слънцето. И една година по-късно, когато дни наред не можеше да го открие, когато непрекъснато го засичаше да разговаря с някакви хора за някакви долари, цименти, багери, греди, планове и други несвойствени думи, когато най-накрая го попита няма ли да почне да се готви за изпити, няма ли да излязат някъде заедно, няма ли да й обърне поне малко внимание, той отвърна, че не, че засега това било невъзможно, сега строял къщата.

Къщата?

Да.

Коя къща.

Нашата.

Какво?!

Нещо непонятно, някаква празнота, която причиняваше объркване и страх, която я караше да прилича на изоставена старица, премина през нея преди да си спомни думите си, и друг път Силян се беше удивлявал на тези секунди в които погледът и изразът й и цялата тя се променяха до неузнаваемост, като че ли зад смеха й, зад радостта й, зад животворната и ненаситност стоеше скрит един друг човек без пол и без възраст, дошъл недоумяващ по пътя през всичките камъни; винаги забравяше онова, което беше казала, или се отнасяше към него като към най-голяма нелепица, а той го приемаше насериозно и го изпълняваше, бездната в очите й отново беше потулена, сянката на лудостта отново отблъсната, тя избухна в своя безгрижен и лъчист смях и се хвърли в прегръдките му и зарови лицето си в косата му.

Къде?

На един хълм между Симеоново и Бистрица. На един хълм срещу слънцето.

Но... каза тя и от очите и започнаха да напират стотици въпроси, които тя задаваше наведнъж.

Да, отвръщаше той. Да. Човекът, който се бил отказал от родителските си права над него в полза на онази леля, която Яна Илинда вече така добре била опознала, тъй като често ходела у тях, та онзи човек, така нареченият му баща, когото той до седмата си година бил наричал "моят татко", наскоро, на осемнадесетия му рожден ден, точно на датата, му се бил обадил и го бил помолил да се видят и тъй като Силян веднага и без да се замисля отвърнал, че това е невъзможно, той, този човек, отишъл в дома на въпросната леля точно когато Силян не си бил в къщи и оставил пакет с десет хиляди долара и писмо. В него се казвало, че се чувствал много виновен и го молел да му прости, макар и да знаел, че дори той самия на себе си не може да си прости. Че през всичките тези години той много бил мислил за него, макар и по някакъв свой си, своенравен начин. Просто си знаел, че има син. Събирал за него тези пари. За него щяло да бъде голяма чест, ако някой ден синът му се обърнел към него за съвет или помощ. С една дума писмото било толкова безобразно и лигаво, че Силян просто го смачкал и го хвърлил в кофата за боклук. Защото когато бил на четиринайсет години той по много труден и много сложен за разказване начин се бил добрал до адреса на баща си, всъщност не на баща си, а на този човек, който се казвал Рене. Баба му, тоест майката на Рене била унгарка, но Силян не знаел защо името на този човек било френско. Улицата била съвсем непозната, нещо от рода на пролетарско знаме или комунистически манифест. Той дълго издирвал карта на София, но така и не успял да намери и започнал своето скитане из кварталите и взиране в табелките. Почти около една година това било основното му занимание-да обикаля улиците и да прави свои собствен план на града. Бил видял и разбрал много неща. Именно по това време бил срещнал за първи път и Яна Илинда. Бил се влюбил в нея в момента, в който я видял и завинаги, както тя добре, надявал се, знаела. Докато най-накрая открил улицата.. Била пресечка на княжевското шосе. Било много горещо, било ранния следобед на август, миришело на асфалт и на прах, било също съвсем пусто, ако не се смятал един милиционер, който бавно се разхождал напред и назад с пушка в ръка и недружелюбно гледал Силян, но не знаел как да го пропъди, защото Силян просто стоял и си гледал. Нищо друго не правел. Било къща, не било кооперация. Изглежда милиционерът охранявал именно тази къща и съседните около нея. Било луксозно и прохладно. Силян не бил виждал досега такива къщи в София. Най-накрая на улицата спряла черна волга, от нея излязли Рене, една красива жена и някакви дребни създания с рокли и панделки. Всички носели мрежи с зеленчуци и покупки, а Рене носел и диня, значи трябва да е било края на лятото. Силян не знаел, че Рене има други деца и жена, мислел си, че и той е самотен, колкото него. Разбира се, че не се затичал и не застанал пред него, не му казал всичко онова, което си бил намисли да му каже, не го погалил по бузата и не се притиснал в него. Не му разказал нищо за лелята, при която живеел. Не го помолил да му купи дънки и колело. И кожено яке. Не го помолил също отсега нататък да живеят заедно и никога вече да не се разделят. Бил съвсем същия, какъвто Силян го помнел, когато Рене все още го взимал от детската градина понякога или пък идвал да го вижда, докато баба му била още жива и се грижела за него. Тогава той още му носел подаръци, които Силян до онзи момент пазел -например книгата "Сребърните кънки" и една плюшена мишка. Двете дребни момиченца се скарали за нещо и едното се разплакало. Майката нещо ги смъмрила, а Рене заключил вратата, после хванал за ръка сърдитото момиченце и заедно с динята се отправил през двора навътре към къщата. Когато се прибрал Силян изхвърлил сребърните кънки и мишката в кофата. Лелята както обикновено се влачела из хола, крещяла и пиела. Това било всичко. Най-вероятно той щял да я накара да се обади на този човек и да му върне пакета, но след като размислил, решил, че е по-добре да построи с тях къщата. И така преди два месеца купил мястото, сега набавял материалите и се уговарял с работниците. Ра

збира се, парите нямало да му стигнат, но той щял да започне някаква работа или бизнес. Бил решил въобще да не й казва, но ето, че не издържал. Сега през пролетта и лятото щял да я строи, а през есента да я завърши. През ноември можело да се оженят.

Ха, изсмя се тя. А има ли други къщи наоколо.

Не, наоколо щяло да има само цветя.

А кладенец?

Не, не бил мислел за кладенец.

А гора?... Пред къщата ще има ли гора? С пътека, която минава пред нея?

Не, това бил само един гол хълм. Отдясно, на отсрещния хълм, имало някаква гора, доста мършава впрочем, след нея изобщо започвала Витоша. А на прозорците ще има ли решетки?

Какви решетки.

Дървени.

Можело да има, да, защо не.

А дървена стълба?

Добре, и дървена стълба.

А подът ще бъде ли с дъски?

Добре, с дъски.

Ще скърцат, когато нощем се движим из къщата.

Да, ще скърцат, сигурно.

И огнище!

Да, разбира се, и камина.

Срещу нея ще има миндер, покрит с халища, знаеш ли какво е халища?

Мисля, че знам.

И стените ще са варосани, ние ще ги варосваме.

Какъв миндер, впрочем.

Няма да са гладки така, като тези стени, а ще си личи ръката, която е минавала по тях, треперенето й, когато е правила къщата.

Защо треперенето и каква ръка, защо да не са гладки?

Искам още и една стая, отделна стая, празна стая, където да няма нищо друго, където да можеш да бъдеш само сам, където да можеш само да паднеш на колене или да плачеш, или ако искаш, да се смееш или да мислиш.

Какво да си мислиш.

Каквото си искаш, не знам.

И тя избухна в смях, синьозелените й очи заискряха, опашката й започна да се мята на всички страни, опашката на животно, зъбите й бяха неестествено бели, от раменете й ръцете и се излъчваше непреодолимо привличане, потопена в слънчева светлина, осемнайсетгодишна, светът беше аквариум и тя щастливо се стрелкаше напред и назад, фосфоресцираше с очите си, със смеха си, като риба, като пеперуда, като дете, не зная дали обичам повече теб или ръцете ти, искаше винаги да бъде в нея, част от нея, да умира вечно в нея, включен в кръвообращението на света, защото тя беше неговото най-важно и най-красиво продължение, тя се движеше и се смееше, тя единствена заличаваше глухата му участ на вродено отхвърлен, на неучастник, тя единствена отстраняваше цялата горчивина. Знаеш ли, понякога всичко изглежда особено, толкова особено, че въобще не зная как да ти го разкажа, и отново стана сериозна, направи къщата такава, каквато я искаш, когато съм много пияна ми се струва, че бих могла да го говоря, но тогава пък някак всичко се замъглява и въобще не знам какво беше, не помня, забравям, аз ще я обикна всякаква, само да живеем двамата в нея и да няма нищо друго освен, той не и позволи да се доизкаже нищо друго освен, задъхваше се, стискаше я в прегръдките си, искаше да я погълне, да я носи винаги в себе си, за да престанат да бъдат така разделени, за да се превърнат най-накрая в едно и раздаваше подкупи, за да не отиде войник, за да регулират мястото, за да прекарат вода, за да прекарат електричество, докато останалите избираха абитуриентските си костюми и учеха за изпити, пренасяше вар, пясък, тухли и камъни и пиеше до късно гроздова с работниците турци. До ноември парите бяха свършили, материалите откраднати, леля му беше починала, демокрацията беше дошла, а върху хълма срещу слънцето зееше само грозната дупка на недоизкопаните докрай основи на къщата, обградени с бодлива тел и бетонни колове, а в Академията обожателите на Яна Илинда неимоверно бяха нараснали, към тях се бяха включили и преподавателите и техните асистенти и тя безразборно се чукаше с всичките. Силян мълчеше, пиеше, наблюдаваше и ходеше по митинги, апартаментът му се превърна в бардак, прозорците му бяха облепени с черна хартия, пепелниците въобще неизхвърляни, слушаше едни и същи плочи на Малер и другите, не знаеше какво да прави с живота си, със себе си, с любовта си, често оставаше без пари дори за ракия, траурът беше навсякъде и в безсънните нощи чакаше Яна Илинда да се обади и никога за нищо не я обвиняваше, не искаше обяснения, не я питаше, само мълчаливо я чакаше, знаеше, че един ден ще се насити на бесния си хоровод и ще се върне при него, само болката и тъгата през тези години неимоверно нараснаха, натежаха в сърцето му като камъни, и той се успокояваше, като си мислеше, че това е много повече заради Бах и майка му, заради Рене, отколкото заради котешките похождения на Яна Илинда, които й бяха необходими, за да се превърне в жена, тя имаше нужда от тях, по същото време се случи и онова изречение с танковете, най-добре да дойдат танковете, каза по това време едни българин и държавата се разтресе, всички се взряха в лицето му, това лице на този мъж. Работеше като хамалин на гарата, пренасяше най-тежките неща, и парите му стигаха колкото за хляб и ракия, колкото да заведе понякога Яна Илинда на ресторант, капризната Яна Илинда, която оставяше храната си недокосната и му разказваше колко е влюбена, не в него, разбира се, а в поредния нейн избранник, в поредния, както се оказваше малко по-късно, глупак.

А него, Силян, тя винаги ще обича, винаги ще бъде с него, негова сестра, майка, любовница, каквото и да се случи в този живот, все неща, в които той съвсем не се съмняваше, ще се оженим ли?

О-о-о! възкликна тя, може ли сметката! И после небрежно го попита и чаровно извърна главата си: а какво става с къщата?Келнерът донесе сметката и той я плати с последните си пари, с огромния бакшиш, който винаги оставяше, с храната си за следващите няколко дни и устните му пребледняха, заприличаха на черта, ще я завърша, отвърна той, ще я завърши къщата, и продълговатите му очи се впиха в нея и замлъкнаха, придобили онзи израз на непроницаем мандарин, който винаги се появяваше на лицето му, когато мислеше за Рене или взимаше категорично решение. Първо започна да продава чорапогащници, после обувки, после дънки, кожени якета, след това марихуана, хашиш, пистолети, оръжие, опиум. След една година извършваше дребни услуги на Яна Илинда с полуновото си пежо, заменено по-късно, естествено, с джип, в началото взимаше палтата й от химическо чистене, завеждаше я, а след това я прибираше от дискотеките и билярдните клубове, носеше й туби с минерална вода, купуваше й дрехи и скъпи парфюми, а след това бардакът му се превърна в просторен апартамент с картини от Майстора и джаз, пиеше дайкири вместо ракия и управляваше строежа на къщата по мобифона си, Яна Илинда поради небрежност и разсеяност беше пропуснала по-голямата част от тази промяна, не беше обърнала особено внимание, не беше отдала нужното значение, докато не се озова лице в лице с официалната му русокоса любовница, красива и глупава, най-вероятно да се е казвала Джесика, Джесика, чиито крака от ден да ден ставаха все по-дълги, чието кискане ставаше все по-уверено и гукащо и Яна Илинда вече не всякога успяваше да бъде с него, той вече не винаги изпълняваше онова, което тя му заповядваше, все по-често и по-често отсъстваше от София, бизнесът го налага, много работа, нали знаеш, а всъщност Джесика така искаше и Яна Илинда изпадаше в бяс, правеше сцени на ревност, Яна Илинда крещеше от ревност, причакваше го във входа на Джесика и се нахвърляше върху него, дупчеше гумите на колата му, а той изключваше телефона си, сменяше номера на мобифона, наемаше все нови и нови квартири, където да живее и да се чука с Джесика, слушай какво, трябва най-накрая да поговорим сериозно: ще се оженим ли или ти ще продължиш да се излагаш с тази, как се казваше, о, отвърна той, имам толкова много работа напоследък и намаза коктейла от раци върху филийката си и отпи от бърбъна, а ледът му прозвънтя в чашата. След няколко секунди с отривист жест Яна Илинда грабна чантата си и се приготви да лисне виното в лицето му, да преобърне масата, да го убие и той с твърд глас побърза да каже, да, разбира се, ще се оженим, само да завърша къщата. И кога ще я завършиш, къщата. Това не мога да ти кажа. Но трябва да знаеш, че винаги ще те обичам, ще бъда твой приятел, твой брат, каквото и да се случи в този живот, винаги ще те защитавам и ще бъда до теб.

Да, отвърна тя, да.

И едва тогава остави чантата си обратно на стола и се облегна назад, и върху двамата се изля оловна умора, келнерът дойде и запали свещта, в далечния край някой лекичко свиреше на пиано, иначе беше съвсем тихо наоколо, светлината почни приглушена, гледаха се в очите, готови да се разкъсат, да се разплачат, да се унищожат един друг и тогава тя избухна в смях, онзи неин смях, който оставяше всичко зад себе си и го опрощаваше и след един месец се ожениха в малка църква край София, прекарахме живота си в пиене по кръчмите, хрумна му изведнъж, така, както лежеше по корем на пода, с изпънати встрани ръце, сред талазите цигарен дим, простреляна птица в ярката следобедна светлина, прекалено много време прекарахме в кръчмите, прекалено много вино изпихме, прекалено дълго говорихме, изживяхме живота си в говорене и в пиене, такова глупаво поколение, вместо да пестим думите си, Яна Илинда, кажи ми. Знаеше, че няма повече сили да се бори, да мълчи, да я изчаква, да я задържа, беше стигнал предела си, беше дал всичко от себе си, Яна Илинда!

Да, отвърна тя стресната от гласа му.

Кажи ми.

Кожата й беше все така мургава, косата й все така черна и гъста, мъхът над устните й, големите й светли очи, лицето й, тази блестяща и мамеща тъмнина, която прииждаше от нея, която щедро се предлагаше, за да бъде претърсена и разграбена, нима ще има пред кого да се гордея или срамувам, ако те няма. Нима ще мога да те преживея. Нима ще се превърнеш в спомен, а аз ще бъда жив, за да си спомням този следобед, светлината, хавлията, креслото, цигарите ти. Нима от всичко няма да бликне кръв и да тече до края на живота ми, а аз ще се опитвам да я спра, да не се удавя, да не умра.

Октомври е.

Октомври е, а сутрин над цялата земя има мъгли, такива гъсти, млечни мъгли. А към обяд слънцето някак изведнъж ги стопява.

Да, права си, октомври е. Трябваше да събера от гората керемидени листа, да купя невени.

Щеше да е хубаво, тя толкова тъжно се усмихна и на него му се прииска да може да се разплаче, да разреже гърдите си, да изсипе всичко навън.

Искаш ли сега да излезем, ще наберем, после ще ги сложим под килимите, както някога и през цялата зима ще ни напомнят за есента.

Стана и отиде до нея, приближи лицето си до нейното, да усети топлината и, да се увери, че я има, летяха с такава бясна скорост към катастрофата, това бяха последните мигове, макар и да не смееше да го помисли, недей да се плашиш, любов моя, каза тя и допря бузата си до неговата, той пак усети миризмата й, влажната коса, дишането й, ето така, двамата един до друг, с доверчиво опрени глави, със смирението на деца, трябва да тръгвам, прошепна тя толкова тихо, че никой не беше сигурен, че думите са изречени, не, прошепна той, още не, по-добре е да не знаеш, каза му тя, повярвай, по-добре е да не знаеш, не, отвърна той, не. Всичко трябва да знам. Като че ли не говореха, а разменяха само мислите си в огромната тишина, в октомври, в слънцето. Виждаше златистите косъмчета по лицето й, веждите, клепачите й, които странно и независимо премигваха, може би трябва да я убия, мина му внезапно през ум, както е така до мене, жива, топла, дишаща, но веднага осъзна, че тя би му била благодарна, и какво би променило това, какво друго би се случило, освен угризенията. За първи път долови, че животът има някаква безкрайна перспектива, че смъртта не е нито изход, нито край и това усещане го зашемети. Облечи се, помоли го тя. Защо.

Седеше срещу нея на канапето, косата му разделена на път, паднала от двете страни на лицето му, с цигара в ръка, раним и беззащитен във великолепното си тяло, моля те, облечи се, помоли го отново, не искам.

Трябва и ти да се съблечеш, да останеш гола. Гласът му беше дрезгав и тъжен, тя долови миризмата на дюли в хола, тъжната, приспивна миризма на дюли и есен, послушно се изправи, развърза колана, хавлията се свлече от нея, тя се сви на кълбо, цялостна и крехка, самодостатъчна в самотата си, отнякъде близо до нея извираше светлина, отново светлина, много светлина, подпря брадичка върху коленете си и се загледа в него, най-накрая, за първи път откакто се беше върнала, се загледа в очите му.

 


напред горе назад Обратно към: [Емине][Теодора Димова][СЛОВОТО]

 

© 2001 Теодора Димова. Всички права запазени!
Пълният текст на романа Емине можете да поръчате и закупите онлайн от виртуална книжарница Хеликон!

Разделението на романа на глави не е авторово, а на web редактора!

 


© 1999-2022, Словото. WEB програмиране - © Пламен Барух