напред назад Обратно към: [Емине][Теодора Димова][СЛОВОТО]



8


Мари, Мари.... аз съм бременна! Най-накрая Исус чу молитвата ми и се смили! Ще ме дари със син! Чуваш ли, Мари!

Яна Илинда дотича от кухнята и се хвърли на врата на Мари. Смееше се и плачеше едновременно, криеше възторга и лицето си, а Мари се дърпаше и се опитваше да види очите й, някак си побелели, някак си обърнати нагоре, най-накрая я хвана за раменете и я разтърси с пилешката си сила, достатъчна за да прекъсна транса, за да върне детето в света.

Така дори на шега не бива да се говори!

Аз не говоря на шега, Мари! Бяхме всички на параклиса Св. Георги, нали знаеш, че по празниците отиваме там да се молим, някои слагат черги и халища върху магаретата си, пътеката е камениста и тясна, трудно се разминаваме, вървим дълго и всички мълчим, цял ден, децата изнемогват, болните също, тогава те сядат върху мулетата и така продължаваме нагоре, Св. Георги е чудотворец, той винаги чува молитвите ни!

Стига! Стига! крещеше Мари. Стига! Някой ще те чуе! Отново ще те бият, млъкни!

Защо ще ме бият, Мари. Защо не бива да ме чуват. Защо така викаш, Мари. Защо никога не ме водиш там, където искам, Мари. Защо вървим само по тези асфалтови улици, по тези асфалтови градинки. Къде са цветята ми, къде е съпругът ми, Мари. Не мога да живея повече тук. Заведи ме у дома, Мари.

И Мари я прегръщаше и започваше да пее монотонната приспивна песен, която сама си измисляше. Милваше челото на детето и косата му, люлееше го и го приспиваше. Говореше му, че всичко ще се оправи, че всичко ще бъде наред. Че когато порасне ще си има къща и деца, и съпруг. Ще има двор с цветя и кладенец. Че сега е още малка, още дете. Че трябва да бъде търпелива, нали догодина тръгва на училище. Да бъде добра и да не говори за тези неща на майка си, защото тя много ще се раздразни.

Защо толкова се дразни майка ми, Мари.

Защото просто е раздразнителна. И освен това никое друго дете не говори така на майка си. Прието децата да не говорят тези неща на своите родители.

Другите деца нищо ли не казват на майките си?

Не, отвърна Мари, нищо.

И ти ли, когато си била дете, не си казвала?

Не, отвърна Мари, никога не съм казвала.

А на своята Мари не си ли казвала?

Не съм имала своя Мари.

А какво си имала?

Нищо не съм имала.

О, милата Мари. И е нямало с кого да говориш?

Не, нямало е.

И не те ли е било страх?

Било ме е страх.

О, о, милата Мари. Стояла си така и си се страхувала, точно като мен?

Да,

Всяко ли дете стои така и се страхува като мен, Мари?

Стига, Яна Илинда, престани.

И на теб ли досаждам, Мари. И ти се дразниш от мен, както се дразни и майка ми.

Много говориш, Яна Илинда. Ти непрестанно говориш.

Децата не трябва ли да говорят, Мари?

Трябва, но не много.

А колко.

Малко.

Как да разбера колко малко, Мари.

Когато възрастните ги попитат нещо, децата трябва да отговорят.

И само тогава ли?

Да, само тогава.

А ако възрастните никога нищо не ги питат?

О, Яна Илинда, стига, моля ти се, престани! Заболява ме главата от теб!

Мари, обещавам ти, че ако продължиш да пееш, ще заспя и повече няма да говоря, обещавам ти, Мари, няма повече да говоря.

И детето заспиваше, виждаше мъглите по върховете, плочите на покривите, разпръснати в равнината, отвесните скали, тъмносиньото небе, тишината на вечерта, спрялото време, островърхата кула и някакъв монотонен глас, който нещо нашепва, като приспивната песен на Мари, усещаше нещо красиво, огромно и щастливо да го обгръща и понася в себе си.

 

 

Улицата е покрита с каменни плочи, тя върви покрай къщите, които толкова често е виждала, минава покрай тях, за да стигне до параклиса, да усети усойния вятър върху пустата земя, да отвори дървената вратичка, която ще изскърца, о, Боже, бъди милостив, да падне на колене върху студения камък, да се почувства преизпълнена с благодарност, да остави яркожълтите цветя до иконата, да запали тънката свещица, която носи и отново да падне на колене, да допре челото си в земята, на колене пред цветята, огъня и иконата, о, велики Боже, бъди милостив, позволи ми да родя син!

 

 

Детето не е добре, трябва да го заведем на лекар.

Лекарите са идиоти. Нищо не знаят. Само предписват лекарства.

Трябва с някого да се посъветваме, за Бога, трябва!

Тя е просто много впечатлителна, това е всичко!

Има и други впечатлителни деца, но те не...

Да, да, да, моля те, знам какво ще кажеш! Че не всички впечатлителни деца говорят... такива глупости!

Не, искам да кажа, че...

Просто трябва да й забраниш, и тук ти, ако обичаш, трябва да се намесиш, трябва да й забраниш да чете приказки, да гледа филми, да играе с други деца, които си разказват измислици, после тя ги преповтаря като свои, трябва да я оставим да бъде повече сама със себе си, тогава всичките й фантасмагории...

Кой знае дали тази Мари...

О, не, не! Мари нищо, нищо! Хиляди пъти ми се е клела, че нищо не й е говорила.

Най-добре да я махнем тази французойка...

А кой ще я гледа...

Ти!

Аз?... Имаш предвид аз?... Да зарежа всичко, за да гледам Яна Илинда?!

Не през цялото време, естествено... Тя вече е достатъчно голяма, за да може сама...

Но ти... ти... ти чуваш ли се какви ги говориш? А кой ще готви? Кой ще чисти? Кой ще пазарува? И освен това Яна Илинда сама по цял ден в къщата?Кой ще бъде с нея вечер? Кой ще я приспива?

Добре, добре, само не викай, моля те, на детето трябва да осигурим спокойствие.

Но тя е абсолютно спокойна, ти полудяваш ли!

 


напред горе назад Обратно към: [Емине][Теодора Димова][СЛОВОТО]

 

© 2001 Теодора Димова. Всички права запазени!
Пълният текст на романа Емине можете да поръчате и закупите онлайн от виртуална книжарница Хеликон!

Разделението на романа на глави не е авторово, а на web редактора!

 


© 1999-2022, Словото. WEB програмиране - © Пламен Барух