напред назад Обратно към: [Емине][Теодора Димова][СЛОВОТО]



9


Експертното освидетелстване установи, че при дъщеря ви има известна патология, която по-късно може да доведе до деформация на ценностната система, до невъзможност за справяне в кризисна ситуация и стрес чрез социалноприемливите модели на поведение...

Какво означава това?

Патологичната личност се справя с психичната ситуация деструктивно.

Не разбирам.

С две думи препоръчвам детето да бъде обградено с внимание...

Но вие какво, подигравате ли ни се?Детето, естествено, е обградено с внимание!

В противен случай трябва да препоръчвам детето ви да бъде временно настанено в болнично заведение с цел превантивното...

Смятате, че дъщеря ни е психично болна?

Всяко дете изисква да знае, че каквото и да направи, то ще бъде безусловно обичано от родителите си...

Вие смятате, че не обичаме дъщеря си?

Дъщеря ви има ярко изразени признаци за хипердепресивна реакция....

Не, аз ви питам! вие смятате, че ние не я обичаме, така ли да разбирам думите ви?

Родителската обич е нещо, на което обикновено се научаваме твърде късно, когато децата пораснат, така че...

Ако вие сте се научили да обичате детето си едва когато то е пораснало, искам да ви кажа, че ние си обичаме нашето още преди да се е родило!

Ето, видяхте ли, това потвърждава именно моите думи...

Вашите думи не желая повече да ги слушам!

Моят лекарски дълг ми повелява да ви предупредя, че трябва да вземете сериозни мерки за здравето на детето си. Рязането на косата, удрянето на главата в стената, блъскането в пода, безпричинните ридания в медицината са недвусмислени симптоми на суисидални наклонности. Появяват се най-често, бих казал единствено дори, при деца, лишени от родителска обич и грижи. Обикновено тези деца имат тежък пуберитет, хормонални нарушения в юношеската възраст, склонни са към агресия и автоагресия, а по-късно посягат към алкохола и наркотиците, много от тях стават престъпници, неспособни по друг начин да изявят своето его.

Бих ви помолила веднага да напуснете къщата ми! Бих ви помолила повече въобще да не се появяват пред очите ми! Вашите думи са пълни брътвежи! Те са обидни за мен и семейството ми! Психиатри!

 

Снежнобялата покривка на кръглата маса. Сребърните прибори, старинния сервиз, кристалните чаши, грамофонът и Дюк Елингтън на плоча, нащърбения джаз, червилото на майка й, парфюмът на баща й, черните и лачени обувки от Унгария, шпикованото телешко, като че ли някъде бият камбани, миризмата на дафинов лист, за нея лимонада, навън вали сняг, всичко е тихо, да, навън наистина вали сняг, много важните гости и трябва добре да се държиш, да играеш с децата им на не се сърди човече и кубчета и няма да се дърпаш, когато те накараме да изсвириш "Болната кукла", помниш ли от кого беше "Болната кукла"?Не, никога не съм знаела. Добре, Мари не ти ли е казвала никога кой е написал "Болната кукла"?Не, не ми е казвала. Добре, Чайковски! Запомни ли?Ако те попитат от кого е болната кукла, ще отговориш -от Чайковски е, после ще рисувате с новите пастели от Западна Германия, после с цветното блокче. Обещавам. Да, обещавам.

Отговаряше с изчерпателни и дълги изречения и веднага забиваше поглед в чинията си, колко е сладка, очарователно, о-ча-ро-ва-тел-но просто дете, какви хубави светли очи има.

Не, тъмноока е.

Тъмноока? Наистина?Очите й ми се струват зелени.

Зависи от светлината. Те се променят. По принцип са жълтеникави.

Жълтеникави?

Да, по-скоро блатни.

Блатни? О, Боже! За първи път виждам дете с блатни очи! и всички избухнаха в смях заради шегата.

Ходиш ли на детска градина?

Не, не ходя на детска градина.

О! А как смогвате! Репетициите, театъра, представленията?!

Имаме гувернантка, много сме доволни от нея.

О-о! Яна Илинда, ти имаш гувернантка?!

Да, аз имам гувернантка. Моята гувернантка се казва Мари. Не, тя не е французойка. Мари е българка и Яна Илинда навежда плувналите си в сълзи блатни очи към чинията и брадичката й трепери, после внезапно всички се умълчават и после заговарят, разбира се, за театъра, и разбира се, за този актьор и за онзи актьоор и, разбира се, за режисьорите, и разбира се, за партийните секретари на театъра и предстоящото им разместване, ножа в лявата ръка, вилицата в дясната, лактите опрени до тялото, гърбът изправен, нека само да се нахранят и ще ги изпратим да си играят, а ние нашата няма на кого да я оставяме, винаги я влачим с нас, тя заспива, а после шофьорът и баща й я занасят до колата, нали така, миличка, майка й елегантно сервира парчетата телешко, пюре, задушени моркови, виното червено и искрящо, цветовете бяха толкова красиви върху снежнобялата маса, като халищата, помисли си Яна Илинда, като халищата по пътя за параклиса. Благодаря, мамо, но аз не желая месо. Моля?каза майка й и за секунда настъпи онази смъртна тишина. Преди Коледа ние никога не ядем месо, мамо.

Кои вие. Каква Коледа.

Всички погледи се забиват като стрели в блатата на Яна Илинда, чува се как снегът навън вали, как краят се приближава с котешки стъпки, пак беше направила грешка, сега шофьорът на дебелобузестите хора най-сетне ще я отведе в болничното заведение, за което толкова й бяха говорили, не искам да ям месо просто, това е.

Но мога да ви изсвиря болната кукла.

Не, няма. да свириш!

В настъпилата тишина никой не намираше какво да каже, гласът на майка й беше станал глух от бълбукащия гняв, тя продължаваше да сервира на другите, ръката й трепереше, червилото се беше размазало около устата й като кръв.

Болната кукла е от Чайковски.

Не, миличка, не сега, по-късно, нека първо да се нахраним. Майка ти е приготвила такива вкусни неща.

Не ги е приготвила тя.

Така ли? А кой?

Ние двете с Мари.

Но това е абсолютна лъжа! Яна Илинда!

Да, мамо.

Как не те е срам!

Искам сега да я изсвиря, защото куклата е болна.

Не, няма да свириш! Няма да свириш сега! изкрещява майка и изпуска платҐто, парчетата месо се изсипват върху покривката и събарят няколко чаши с вино.

Ще я изсвиря сега, защото тя умира.

Това дете... това дете... това дете просто...

Успокой се, миличка, успокой се, винаги съм казвала, че гувернантките са нещо особено лошо, особено гувернантките с френски език, една майка трябва винаги сама да отглежда децата си, най-много да ги дава на детска градина, при това само понякога, но твойта кариера, разбира се, театъра, представленията, славата и турнетата ти в чужбина, винаги съм твърдяла, че едното е за сметка на другото, аз лично смятам, че това е единствената грешка на нашия строй, да накара жената да излезе от къщата си, да я откъсне от децата й, от съпруга й, аз лично не бих се...

Но тя ще ме довърши! понякога ми се иска да я убия, разбирате ли1това не е дете, а изверг! дявол! понякога просто ми се иска да хвана главата и да я пръсна в стената!

Сърцето ми! О! Махнете я от мен! Накарайте я да престане да свири!

А патериците на болната кукла ритмично се удряха в паркета, една след друга и една след друга, с все по-забавена последователност и тъжните, разкъсващи сърцето акорди, все по-тъмни и по-дълбоки, октавите на лявата ръка все по-бавни, защото куклата е болна и умира, защото сърцето й едвам бие и краката й вече почти не се движат, очертанията на предметите трептят и се размазват, чуват се сподавени гласове, майка й явно вече е припаднала, кариерата й в Народния театър провалена, гушестата жена на другаря ­ получила доживотното си удовлетворение, всички чакат да дойде линейката, а Яна Илинда отново беше сбъркала, грешка след грешка, провал след провал докато най-накрая куклата умря, този път завинаги, окончателно, онова дебело долно ла, изпълнено със страдание, затвореното и тежко долно ла, едно и, две и, три и, четири и. Облече червената си пелерина и шапката, ушити при шивачката специално за премиерите, не затвори вратата след себе си, само я притвори, можеха да я чуят, спусна се по неосветеното стълбище, страхуваше са да запали лампата за да не усетят, да не я видят, снегът продължаваше да вали, валеше като в тиха приказка, като в бяла нощ, в другия край на улицата чу сирената в стаения празник, побърза да завие зад ъгъла, прозорците светеха, а на улицата беше студено

Извинете, има ли град на име Делла?

Да, има такъв град, всеки го знае.

Далече ли е?

Около една нощ път, а може би две. Зависи дали пътуваш върху метла или пеш.

Искам да отида до там. Моля, покажете ми пътя.

Ето ти една ябълка. Тя е вълшебна и ще ти показва пътя дотам. Когато я изядеш, вече ще си пристигнала в Делла.

Стига си говорил глупости! Не виждаш ли, разплака детето! Виж го само как бяга!

Но какво му беше на това дете, наистина?

на улицата беше студено и тъмно, нямаше други хора, но тя и без това знаеше посоката към планината, нямаше нужда повече да пита някого, просто знаеше и вървеше уверено. Случайните минувачи изумено извръщаха главите си след нея, толкова мъничка сред снега, с червената си шапка, шал и лачените обувки, излязла от картинките, привидение в предколедната нощ, червена снежинка, усети веднага опасността, усети, че ще я спрат, ще я питат коя е, къде отива, защо е самичка, няма ли си майка и баща и ще я върнат в къщи, без да имат, разбира се, каквото и да е право на това, навлезе в малките улички и започна да тича, да се хлъзга и да пада в снега, трябваше час по-скоро да стигне до планината, да се прибере у дома, да се сгуши в Мина, при огъня, да стопли измръзналите си крака, фаровете на една кола я осветиха, колата намали скоростта си, жената на задната седалка дори отвори прозореца и показа главата си, Яна Илинда се мушна в най-близкия вход и колата отмина.

Стоеше облегната върху ледената стена на един вход, боядисана с жълтеникава блажна боя, миришеше на нещо ужасно, някъде из горните етажи се чу хлопването на врата, осветлението изгасна, сигурно някой наблизо беше повръщал, тя се разплака. Отново излезе на улицата, нямаше никой, целият свят се беше притаил, изчакваше да я хване в капана си, тя нямаше да се предаде, знаеше го със сигурност, веднъж само да стигне до планината, да бъде на безопасно, Мина ще й помогне да забрави кошмарите, Мина ще й помогне да разтрие ръцете си, ще я спаси, ще я загърне в огромната си жилетка, пред един ресторант отново видя някаква група от хора, замеряха се със топки от сняг, тя мина на другия тротоар и се скри зад паркираните коли и тогава внезапно, както толкова често се случваше картините, планината, Мина, огъня и жилетката изгаснаха, като че ли никога не ги е имало, не са били част от нея, не са я примамвали, стоеше ограбена, изоставена от самата себе си, предадена, без цел, разплакана, отново всичко в нея се беше разпиляло и разкъсало, беше толкова студено, за да може да го събира, и нямаше къде да отиде, и не знаеше какво да направи, отново беше в онази бездна от непонятност, отново плачеше пред огромния, отрупан със сняг свят, краката й вкочанени в разкривените вече обувки, ако беше тук Мари щеше да й каже: недей да стоиш на едно място, потичай малко и ще се стоплиш, иди до ъгъла, после се върни, тя седна на стъпалата на входа и се сви, Мари, Мари, ела и ме вземи, Мари, ела и ми подай ръка, ще тичаме и заедно ще се стоплим, Мари, ужасно ми е студено, Мари, помогни ми и винаги ще те слушам, помогни ми и и повече никога няма да говоря, Мари!

 

Отдалеч чу воя на милиционерската кола и разбра, че идват за нея. Разбра още, че в който и вход да се скрие, в която и дупка на мазетата да се промуши, ще я открият. Знаеше, че нещо неправдоподобно се случва понякога с нея, че е виновна, че е трябвало да мълчи. Че трябва занапред да мълчи. Да не говори повече, за да не вижда удивените погледи, смеховете, издължените лица, да не чува присмехулните въпроси, снизходителното разрошване на косата, пощипването по бузата, всеобщото недоумение. Воят на сирената ставаше все по-силен и по-силен, фаровете, намаляването на скоростта, ударите на сърцето й, страхът, по-пронизващ и студен от самия сняг, няколко души изскочиха от колата преди още да е спряла съвсем. По-късно си спомняше лекарите, белите престилки, болките в стъпалата, не можеше да движи пръстите на краката си, не можеше да върви, нямаше и нужда вече да върви, нямаше къде да отиде, такъв град въобще се оказа, че нямало, всеки ден и носеха все нови и нови географски карти, атласи, пътеводители, тя разглеждаше необяснимите им черни линии, цветовете им, които се преливаха, не приличаха дори на рисунка, не можеше да проумее как цялата страна и всички градове могат да се нарисуват само върху един лист, това беше лъжа, измислица, това не можеше да бъде истина, и не искаше да пита, не искаше да говори повече с тях, да чува гласовете им, дъщеря ви можеше завинаги да остане в инвалидна количка, чу сестрата да казва на майка й, а майка й плачеше, чудо, истинско чудо, ако още само минута се беше забавила в снега, ако още само минута беше продължило измръзването.

 

Да, мамо.

Не зная, мамо.

Прости ми.

Обещавам, мамо.

 

Да, наистина, обещавам. Повече никога няма да го говоря. Да, няма да говоря за това, обещавам. Няма да мисля за това. Няма да бягам повече, не. Да, всичко ще ти казвам, само не и това. Това ще го забравя. Първо ще го забравя, после няма да говоря за него. Ще бъда детето, което винаги си мечтаела да имаш. А не детето, което ти отравя живота, което съжаляваш, че си родила. Да, обещавам. Ще изпълнявам мислите, които още не си си помислила, само и само да не ме оставите в онзи дом, за който дълго пътувахме, в който ме заведе, онзи дом, в който майките оставят непослушните си деца. Където миришеше толкова лошо. Където всички деца бяха боси, с раздърпани дрехи, да, боси. И за всичките имаше само две кукли. Ще ви бъда благодарна до края на живота си, ако не ме оставите в онзи дом. Обещайте ми, че няма да ме оставите.

Обещаваме ти.

И няма да ме водите повече там, обещайте ми.

Обещаваме ти.

Да.

Всичко лошо ще успеем да забравим. Ще бъде като сън, който отдавна сме сънували.

Да.

Всичко ще бъде наред, детето ми.

Да, татко.

Повярвай ми, всичко ще бъде наред.

Да, вярвам ти, татко.

 


напред горе назад Обратно към: [Емине][Теодора Димова][СЛОВОТО]

 

© 2001 Теодора Димова. Всички права запазени!
Пълният текст на романа Емине можете да поръчате и закупите онлайн от виртуална книжарница Хеликон!

Разделението на романа на глави не е авторово, а на web редактора!

 


© 1999-2022, Словото. WEB програмиране - © Пламен Барух