напред назад Обратно към: [Емине][Теодора Димова][СЛОВОТО]



11


Било средата на ноември, времето на мъглите. Било рано в неделя, една самотна неделна сутрин. Градът скован от студ, мъгла, ноември, дърветата голи. Тя вървяла към него. Рано в онази неделя сутринта, по улиците нямало никой друг, освен нея. Било глухо, заскрежено от студ. Идвала от много далеч, от векове насам само това била правила, да отива при него в онази ледена сутрин през ноември, в този град. Вървежът й бил равномерен и истински, плътен. Обувките й монотонно чаткали върху скованите тротоари. От походката й лъхало на неотменност и решителност, била способна, можела да премина през всичко, за да стигне в тази ранна утрин при него. Косата й била тъмна, вятърът я развявал, вятърът се вплитал в тъмната й коса, била обута с кубинки, палтото й стигало до земята, на гърба си носела раница, вървяла към него, вървяла към него в онази ледена утрин.

 

Вижте Яна Илинда! Ето я Яна Илинда! Госпожо Яна Илинда!

Знаеш ли, тя не е съвсем наред. Луда е. Чу ли, мисли си, че е омъжена.

Да я спрем! Да я спънем! Да я накараме отново да ни разкаже!

Само не трябва да й се смеете!

И какво име само!

Трябва да се правите, че абсолютно й вярвате!

Яна Илинда дори не обръща глава, бърза да излезе от училищния двор.

Госпожо Яна Илинда, почакайте малко, искаме да поговорим с малката омъжена жена.

Тя се затичва и усеща техния бяг след себе си. Не е възможно да са толкова отвратителни. Настървените им гласове. Присмехулните им викове. Виковете на много момчета и момичета, цялата глутница. Баща й трябваше да е тук, за да я вземе с колата, както обикновено, не го вижда никъде. Той винаги я взима от училище, единствено той, страхува се, че нещо лошо може да й се случи. Започва да бяга в кръг из училищния двор, но никой не обръща внимание, всички считат това за игра.

Спри за малко, Яна Илинда! Стига си тичала! Просто искаме да знаем как се чувства една омъжена жена. Няколко чифта ръце я хващат отзад, няколко чифта искрящи очи я заобикалят, дишат тежко, озовали са се в задния двор на училището, до кофите за боклук и няма никой.

Не, няма да ти пуснем жилетката! Не, по-добре не се дърпай! Нито пък чантата!

Разкажи ни за сватбата си, Яна Илинда! Имаше ли много хора?

А каква ти беше роклята?

Бяхте ли в църква?

Как се казва съпругът ти?

Ще имате ли деца?

Той не те ли взима от училище?

Но хайде, тръгвай, Яна Илинда, защо трябва да караш мъжът ти да те чака в училище?

И тя наистина понечва да тръгне, но същите ръце я сграбчват като човките на хищни птици за дрехата и същите очи проблясват в ослепителната светлина.

Ще ни запознаеш ли с него?

Не съм ви направила нищо. Защо се държите така.

Искаме и на нас да разкажеш. За мъжа си, за сватбата си, за белите скали.

Хубаво ли е да си омъжена? А можеш ли да готвиш?

Или си имаш прислужница? Богати ли сте?

Моля ви, оставете ме. Искам да си вървя.

Няма да те пуснем, докато не ни разкажеш всичко, Яна Илинда, разбра ли?

Не винаги мога да говоря за тези неща. Не винаги ги зная със сигурност.

Ще те държим тук през цялата нощ, ще те завържем, ще те подложим на мъчения, ако не започнеш да ни разказваш.

Да, на китайски мъчения.

Знаеш ли как са измъчвали някога китайците?

Моля ви, пуснете ме, баща ми...

Виж, аз имам ножче, ще изрежем с тях ноктите ти до кожичките и ще ги хвърлим на земята. След това миглите ти. След това косата ти.

Но това съвсем не е китайско...

Мълчи!

Добре, омъжена съм, вярно е. Не можете да го разберете. Аз съм друга жена.

И онзи техен смях, без контрол, онова тяхно кискане в безлюдния двор, в пролетния следобед.

Но това е изключително интересно, чухте ли, тя е друга жена.

А как така си друга жена, Яна Илинда?

Не мога да ви кажа, оставете ме!

Тогава си признай, че лъжеш! Лъжеш, нали?Признай само и ще те пуснем!

Тя целия клас лъже, лъжкиня!

Отстъпница!

Безбожница!

Неверница!

Не, не ви лъжа, моля ви, оставете ме!

Да й оскубем косата! Да я съборим! Да напълним устата й с пясък!

Не трябваше нищо да ви разказвам, не трябваше... моля ви...

За пробием дупки в очите й, да я напълним със слама!

Разкривените детски лица, жилавите им ръце, скърцането на пясъка между зъбите, кръвта в очите, изгарящите сълзи, главата й, натисната в земята, а над нея звука от рязането на косата й, изкривеният полуметален звук, който произвежда тъпия нож от рязането на огромна коса като нейната, прахта полепва по лицето й, навлиза в дробовете й и болката в черепа, в извитите назад ръце, дори няма сили вече да вика, някой сяда отгоре й, разкрачен и обхваща очите, устата и после изведнъж всички я пускат, всички се разбягват, лицето й престава да бъде заровено, ръцете й престават да я болят, от носа й тече кръв, очите й смъдят, тя бавно се изправя, вижда косата си разпиляна по пясъка.

Тя започна първа! Не сме ние виновни!

Тя лъже! При това целия клас!

Казва, че...

Да, да казва точно това, че била омъжена, че имала къща, че съпругът й бил много красив, че имала сребърни гривни и кладенец, че обичала да пие кафе и да пуши лула...

Просто се опитвахме да я накараме да каже истината. Да си признае, че лъже.

Освен това тя първа започна. Започна да бяга от нас. Лъже и после бяга от нас. Искаме да я спрем.

Недей да плачеш, Яна Илинда. Те всичките ще бъдат наказани. Извикани от директорката. Няма вече кой да те заплашва. Виж, те си отидоха. Никой нищо лошо няма да ти направи. Недей да плачеш, моля те. Само ми кажи какво се е случило.

Моля ви, много ви моля... ако баща ми и майка ми разберат...

Какво?... Но кажи, какво ще се случи, ако баща ти и майка ти разберат...

Моля ви, помогнете ми!

Разбира се, ще ти помогна. Кажи ми само какво да направя за теб.

Аз наистина съм омъжена. Живея в Делла. Помогнете ми да отида дотам.

О-о-о! Само не плачи повече, Яна Илинда! Не ме карай да чувам повече тези неща. Децата трябва да си играят. А това наистина не прилича на детска игра.

Защото аз не съм дете.

А какво си?

Пораснала жена.

Така ли?Значи ти продължаваш? Дори и с мен? И на колко си години?

На шест.

Добре. Явно ще трябва да поговоря с баща ти.... Чакай, какво стана!... Моля те!... Добре, няма да говоря с баща ти! Да, обещавам. Само недей да плачеш повече. Чакай! Къде отиваш! Спри! Ще се пребиеш! Моля ви се, дръжте я!

Тя не чака и не търси баща си. Тича. Чува след себе си гласът на учителя, кикота на децата. Всички са само сенки -децата, учителят, улиците, хората. А истинските ги няма, тя продължава да тича, знае, трябва да се махне оттук и да ги намери, този път наистина да ги намери, наистина да остане при тях, да избяга от всички, които не могат да я разберат, които не знаят, завинаги и да тича. Да тича по-бързо, по-силно, все повече. Знаеше, че няма начин това все някога да не се случи, да не чуе гласа му, да не го види -седнал до нея на леглото, ръката й в неговата, да я поднася към устните си, да я целува, очите му превърнати в безводни кладенци, не трябва да се страхуваш, Емине, само за малко ще ни напуснеш, лекарите ще се грижат за теб и ще те излекуват и скоро пак ще се върнеш при нас...

Искам синът ни... искам синът ни... опитваше се Емине да каже, но болката в слабините й изгаряше думите, вътрешностите й. Ако можеше само да стигне до параклиса и да влезе в него, да види небето и слънчевите лъчи през онези две дупки в скалите, които приличаха на очи, ако можеше само Божиите очи да се спрат върху нея както някога сред снежнобелите скали, тогава никой нямаше да може да я рани, да я укори, да й се подиграе, никой нямаше да успее да я хване, нямаше да има нужда да тича, непрестанно да тича, непрестанно да бяга от хората, толкова, че дробовете да я болят, толкова, че да не може да си поеме дъх повече, ето я най-накрая стръмната пътека с камъни, стъпалата към храма, сводестата врата, сребърната й дръжка.

 


напред горе назад Обратно към: [Емине][Теодора Димова][СЛОВОТО]

 

© 2001 Теодора Димова. Всички права запазени!
Пълният текст на романа Емине можете да поръчате и закупите онлайн от виртуална книжарница Хеликон!

Разделението на романа на глави не е авторово, а на web редактора!

 


© 1999-2022, Словото. WEB програмиране - © Пламен Барух