напред назад Обратно към: [Мира Тодорова - Портен][СЛОВОТО]



Животът бил хубаво нещо...


Животът бил хубаво нещо:

щастие, любов и тъй нататък.

Обаче... в мислите ни горещо

се лутат въпроси.

Показваме се весели

и крием истинското си лице

с очите си онесени

ний взираме се в "по-добре".

Така живеем. Смеем се на глас,

а сърцата плачат, вият.

Отвънка грем, мрачни сме във нас

и очите жадни от мечтите пият.

обаче... мечтите..

те са трудни!

Към тях са обърнати мислите.

За тях са всички нощи будни.

Но как ли, що ли, нещо става -

тичайки напред в живота

и те отиват във забрава.

И се превръщат в неохота.

Не щем да правим туй, онуй.

Да ходим и говорим. Пеем.

Мъка е в сърцата и затуй

ний само със уста се смеем.

 

Какво ли стана?!

Къде отидохте мечти?!

Защо в сърце аз плача?!

Защо очите ми са в сухи сълзи?!

Котакът до мен мяуче.

Живота твой е лесен:

нищо не може да се засуче,

ядеш и толкоз. Като песен!

Ах, как ми се иска да съм като теб!

Да мяукам аз без глас.

Сърцето ми ще бъде като лед.

Ще спра да мисля аз.

А сега?! Главата ми тупти,

не спира. Сърцето плаче -

някак тихо. Кръвта шурти

във вените. Обаче...

Аз искам да съм в място диво.

Без хора. Нищо. Само аз!

И природата - като нещо живо

да тупти и бъде с пълен глас.

Да пея с птиците щастливо

и спя под музика.. но що мечтая?!..

Всичко е илюзорно!

Случайност няма!

Само желание огромно!

На тяхната сила голяма

човек е господар...или роб!

Господства над живота си

или друг във него му е Бог

и го взима "под крилото си"...

 

11.07.1999

 


напред горе назад Обратно към: [Мира Тодорова - Портен][СЛОВОТО]
© 1999-2017, Словото. WEB програмиране - © Пламен Барух