напред назад Обратно към: [Мира Тодорова - Портен][СЛОВОТО]



Аз и ти


Слънцето залязва.

Облаци блестят.

Птица отбелязва

края на денят.

Леко диша конят,

тичащ към дома.

Там го чака зобът

и добра ръка.

В пламък е гората.

Езеро блести.

Все туптят сърцата

де сме аз и ти.

 

Последен лъч проблясва.

Целува той света.

И денят залязва.

Идва тук нощта.

Вкъщи веч е конят.

Сеното го зове.

Сладко спи в обора

сред сънното поле.

Пламъка изчезва.

Блясък от звезди

всичко тук замества.

Пак сме: аз и ти.

 

Буря наближава.

Трясъци трещят.

Небе се озарява.

Птиците мълчат.

Става нервно конят.

Гледа страшно вън.

Тропа със подкова.

Бяга сладък сън.

Гората веч чернее.

Езеро ръмжи.

Сърцето леденее.

Държим се: аз и ти!

 

Бурята минава.

Тук е пак денят.

Птиците възпяват

края на страхът.

Конят бодро скача.

тревата го зове.

Кобила го закача.

В краката му се вре.

Гората зеленее.

езеро трепти.

Всичко тука пее.

А също: аз и ти!

 

---

 

Двама щом са вечно

бягат страх и мрак.

Ходи се по-лесно.

Ясно е по зрак.

Всичко е красиво.

И смъртта е лека

щом до теб е живо

любовтта на човека.

И в началото и в края.

Изптълвам ли се с нищо.

Щом до мен си, зная,

жива съм във всичко.

Птица и природа.

Дърво и цвете или камък.

Изпълват ме с охота.

Изгарям като пламък.

Горя ли аз. Не гасна.

Света по своему блести.

Знам: и в тъмнината ясна,

сме вечно аз и ти!

 

28.11.1999

 


напред горе назад Обратно към: [Мира Тодорова - Портен][СЛОВОТО]
© 1999-2017, Словото. WEB програмиране - © Пламен Барух