напред назад Обратно към: [Мира Тодорова - Портен][СЛОВОТО]



Съдба


Живял си весело Човека.

Потропвал бодро той с крака.

Не знаел де му е сърцето.

Нито пък самотната душа.

Така течали бавно дните,

кога са мрачни, кога пък не.

Събрали прах между очите.

Изтискали една сълза поне.

Усетил изведнъж сърцето,

туптящо бясно и с тъга.

Намразил бързо той полето.

Жадувал все за някаква нега.

И скитал с часове в гората.

и песните не радвали го вече.

Приближавал ли се до реката,

унасял се в мислите надалече.

Жадувал вечно нещо друго.

И всичко му било досадно.

Зарязвал отведнъж той плуга

и бягал на където му попадне.

И нощите му станали безсънни.

Будувал и нехаел за зората.

А случили ли се те лунни,

с часове бродил из полята.

Копнежът, нуждата към нещо,

обърквали го, правили го луд.

И в молитвите си горещо

искал да се превърне в труп.

Веднъж успял той да заспи.

Слънцето се смеело в небето,

изсушавало всякакви сълзи

и стопляло радостно сърцето.

Сънувал той облаци, звезди.

Че някой вика го и нежно и печално.

А той, като замръзнал, все мълчи,

не вярващ на щастие тотално.

И ето... облаците се разтварят.

Лек полъх го погалва по лицето.

Нежно създание се появява.

Бясно се разтуптява сърцето.

И после... нещо като камшик

жестоко го удря по душата.

Издава той своя ням вик

и глухо се събужда на земята.

И пак броди и се скита.

И пак търси и не може да намери.

Душата му към небето полита

и от отчаяние жално трепери.

Пребродил за пореден път гората,

той спира се доволно на брега.

Въздиша и полита към водата

за миг събрал в едно сърцето и душа.

 

26.10.2000 11-12 ч.

 


напред горе назад Обратно към: [Мира Тодорова - Портен][СЛОВОТО]
© 1999-2017, Словото. WEB програмиране - © Пламен Барух