напред назад Обратно към: [Николай Ватов][СЛОВОТО]



Светулки


На В.

 

Стивън се взираше в полумрака на стаята и не можеше да преодолее чувството, че се разпада. То беше толкова силно, че в един момент се уплаши. Приличаше на поредица от микровзривове, избухващи някъде в гърдите му и разпространяващи се на тласъци по крайниците до върховете на пръстите. Хрумна му, че навярно умира...

Той не издържа повече, измъкна се от завивките на леглото и запали лампата. После дълго плиска лицето си със студена вода, накрая отвори прозореца и застана до него. От свежия нощен въздух малко му поолекна, но когато отново легна, кризата се завърна със сила, която го накара да стене. Просто имаше усещането, че нажежени клещи разкъсват вътрешностите му. По цялото му тяло се разливаха горещи вълни, редуващи се една след друга в упорит болезнен ритъм — гореше...

Краят дойде неочаквано и бързо. Стивън внезапно почувства някаква празнота в себе си. Сякаш нещо бе загубил, но и беше спечелил. Усещаше се странно спокоен и лек като прашинка. Почти безтегловен. Нямаше ги изгарящите експлозии, нямаше болка — нищо, освен мрак и бледи ивици светлина, нашарили тъмата. Учуден, потърси с поглед техния източник и не повярва — самият той блестеше... Дланите на ръцете му, пръстите, гърдите, цялото му тяло искреше с лъчисти кехлибарени оттенъци, които се усилваха и отслабваха. Пулсираха. Блясъкът, като че подчиняващ се на настроението му, плавно премина в бяло, а после в синьо-виолетово.

— Но какво става с мен? — прошепна той, застанал съвсем гол в средата на болничната стая. — Какво?!

Навярно сънуваше. Тази мисъл го успокои, но само донякъде, защото внезапно след това в съзнанието му с бясна скорост започнаха да се сменят картини от последните дни и той си спомни.

Бурята ги беше връхлетяла изневиделица недалеч от Хебридските острови. Сега всичко му приличаше на сън — чудовищните вълни, заливащи палубата на „Био-2“ — научноизследователски океанографски кораб, оловното небе, свирепият вой на стихията, крушението в подводните рифове на онзи малък атол, спасението. От цялата им експедиция, събираща данни за животинския свят на южните морета, бяха оцелели двама — Стивън и един едър швед от екипажа на кораба на име Торвалд. Спомни си дългата кошмарна седмица плаване с онзи сал, който бяха сглобили набързо от парчета, безкрайната, равна като огледало морска шир, тишината, глада и безнадеждността, миговете, когато направо мразеше Торвалд и му идваше да го убие, жаждата, която буквално ги подлудяваше в топлата тропическа нощ, а звездите блестяха в коприненото небе — далечни и недостижими. Нямаше да забрави космическата самота, самосъжалението и страха от смъртта, когато умираха, а те наистина умираха, защото не им бе останала никаква вода за пиене, и накрая кораба, който ги беше намерил и прибрал — полумъртви от изтощение, бълнуващи...

Споменът за мъглата възкръсна в паметта му с такава яснота, че чак го замая. Бяха се натъкнали на нея една сутрин след корабокрушението. Тогава му се струваше, че халюцинира, но сега беше сигурен. Никога преди не беше виждал нещо подобно, дори се запита какво всъщност представляваше онази мъгла. Приличаше на огромен облак млечна белота, който ги обгърна и сякаш заличи света и времето. После, докато се носеха в това море на забравата, се появиха светулките — рояци от разноцветни светещи мушици, плуващи навред сред белотата. Те полепваха по лицата, по ръцете и по дрехите им, струяха през телата им в хипнотизиращ танц, сякаш изобщо не бяха материални, пораждаха в тях странни мисли и чувства — на топлина, на радост, на лекота, на сигурност...

Някакво насекомо влетя през отворения прозорец и кацна на голото му рамо. Беше водно конче. Стивън усещаше лекия гъдел на крачката му с кожата си и не смееше да помръдне, за да не го изплаши. То бе толкова изящно и нежно — същество, изваяно от природата през хилядолетната еволюция. Докато го съзерцаваше, Стивън долови шепот — като забързано тиктакане на часовник. Напрегна се и разбра, че чува биенето на сърцето му — туп-туп-туп... Беше изумен и развълнуван. Съзнанието му сякаш се превърна в нещо аморфно, преля навън и докосна притихналото на рамото му насекомо. Тогава внезапно видя света по нов начин, през други очи, почувства необятността на вселената, усети нейната цялостност и движение. В кръвта му течеше вечността — той бе всесилен, бе Бог...

Водното конче изпърха с крила и отлетя, а Стивън го последва. Обърна се назад само веднъж и се усмихна, когато там — в средата на болничната стая, избухна кълбо от светещ прах, потъмня и бавно се утаи на пода...

Океанът се ширна под тях — величествен, блестящ и безкраен. Носеха се в полет срещу изгрева, опиянени от чувството за свобода.

 

1995

 


напред горе назад Обратно към: [Николай Ватов][СЛОВОТО]
© 1999-2017, Словото. WEB програмиране - © Пламен Барух