напред назад Обратно към: [Градовете където не сме][Гриша Трифонов][СЛОВОТО]



Кръчмарски музикант


на Пламен Ставрев

 

Не ми се вярва даже: можех да изплача

над черно-бялата и крехка дреха на брезата,

по-праведен от мен самия бе смехът ми!

Но много писах. Много четох. После късах.

 

Разбрал, че всеки тъжен стих е просто истина,

две хиляди години проживях със зъби стиснати:

умря зад тях плачът ми, но смехът заплака.

А беше рано мойто тяло да пресреща влака.

 

Затуй навлякох бял костюм и влязох в тази кръчма,

но не изтрих с ръкав нослето мокро на смеха си -

понеже чак над песента се плискаше небето,

а на подметка само - черната земя... И ето:

 

сега аз уча на любов пияните жени (те още

не са я срещали - красиви са до болка);

на зъболекар пращам оня, дето все се смее -

не бива точно неговите зъби да чернеят.

 

Огняря моля - да следи на парата нивото:

навън е зима, а от виното сме потни;

на сития напомням за смъртта, която броди

из кръчмата и през челата драска с нокът.

И само с тъжните не можем нищо да си кажем -

те знаят песента ми по-добре от мене даже...

Но зрее благата сълза, която ще ни свети,

щом полетим - в земята аз,

китарата - в небето!

 


напред горе назад Обратно към: [Градовете където не сме][Гриша Трифонов][СЛОВОТО]

 

© Гриша Трифонов. Всички права запазени!

 


© 1999-2019, Словото. WEB програмиране - © Пламен Барух