напред назад Обратно към: [Градовете където не сме][Гриша Трифонов][СЛОВОТО]



Летопис


Живя оттатък пътя летописецът през онова невероятно лято.

Отсам бе селото, а в него - ние, малките му, истински приятели.

Като рибар стърчеше пътят - с две разперени, еднакви длани.

"Не-е, казваха бащите, два са. Важно е по кой ще хванеш!"

 

"Един е, казваше ни летописецът, и важното е някой ден да тръгнеш,

животът знае всичко друго - само да отминеш ъгъла..."

И още казваше: "Душата трябва да се пази, а не зеницата на окото,

защото плитки са очите ни човешки - как ще поберат живота?"

 

В праха на юли босите пети вдълбаваха загадъчни скрижали,

все по-дълбоки, все по-плътни бяха багрите след всеки залез.

И все по-важен ставаше дъхът на ябълки в градината на летописеца -

жена му там се бореше със бурена между добро, любов и истина.

 

Говореше ни летописецът: "Ще оцелее туй, което е записано,

така, че трябва да внимаваме - светът отдавна не е цвете за мирисане..."

А по един от нас изчезваше сред ябълките тъмни зад гърба му.

Дойде и моят ред. Отидох. Победих. И се завърнах.

 

Изтри се лятото. И в есенния дъжд по двете рамене на пътя

изчезнаха: тя - с бяла рокля, той прегърбен и почти безплътен.

А ние - старци голобради с ходила след тях загледани -

за пръв път пихме вино в кръчмата. Черно. За първата победа.

 

...Сега свенливите ни бъдещи приятели опипват пътя...

И като чувам в бурена мотиката на моята жена да хълца,

узнавам: ни словата са в началото, ни ужасът от тишината бледа,

а летописецът преди да стане летописец. И изписвам: "Въ лето..."

 


напред горе назад Обратно към: [Градовете където не сме][Гриша Трифонов][СЛОВОТО]

 

© Гриша Трифонов. Всички права запазени!

 


© 1999-2019, Словото. WEB програмиране - © Пламен Барух