напред назад Обратно към: [Градовете където не сме][Гриша Трифонов][СЛОВОТО]



Кометата на Халей


На миг от нас кометата разкъсва мрака,

свисти в пресованото нетърпение! пристига! иде!

И най-щастлив е смъртният - от всичките дочакали

небесното око, сестрата на звездите.

 

Ах, колко сме красиви тъй - изправени на палци,

как светят в тъмнината земна зениците тъмни!

И славословим светлината синя, щом за малко,

за миг дори, в душичките ще съмне.

 

А онзи, който носи светлината, все остава в сянка,

препъва се и пада лошо: дланите му са препълнени -

с какво, по дяволите, да опази колената,

челото стръмно, зад което мътят гълъби?

 

Ще ни отмине облака от ледове и сяра -

без дъх, без звук, без образ - бог или животно,

а долу астрономите жестоко ще се скарат

по повод десетте бразди, вдълбани във ядрото.

 

Защо не спре, защо не дойде с пръсти обгорени -

ще наречем деца и улици на светлото му име!

При нас е топло и преметено. А в синкавите бездни

дали ще срещне някого за милион години?

 

Но отминава той. А в неговите шепи - светлината.

Ще посивеят като стари некролози дните.

И най-щастливи ще бъде слепият - от всичките дочакали

небесното око, сестрата на звездите.

 


напред горе назад Обратно към: [Градовете където не сме][Гриша Трифонов][СЛОВОТО]

 

© Гриша Трифонов. Всички права запазени!

 


© 1999-2019, Словото. WEB програмиране - © Пламен Барух