напред назад Обратно към: [Градовете където не сме][Гриша Трифонов][СЛОВОТО]



Кръст


Дойде и възрастта Христова, а кръстът ни - зелен и светъл,

грижовно в дланите си крие гнезда на дребни сиви птици.

Не е дохождал лесничеят все още - да го отбележи,

и дърводелците усърдно лакират масички и скринове.

 

Така бях свикнал със жената и със безкрайната й тайна,

та пропилявах ден след ден във жестове и тихи викове:

ръцете й се окротяваха и все по-глуха бе плътта й -

подобно есенно поле във сянката на зимни сипеи.

 

Но както дишах покрай нея, чух: тя безмълвно се процежда

през неочакваните процепи на тоя свят, уж яко зидан.

И свети само въздух в стаята, чист като бялата й дреха.

И мен от векове ме викат, а вече съм почти невидим!

 

Та затова, вратата счупил, здрависвам бялата пътека

към дивата гора, където без памет моят кръст живурка:

да отбележа във червено смъртта на дългото му детство,

гнезда за птиците да свия на някое дръвче неуко.

 

Приседнал след това на хълма - за ден дружинка да си бъдем,

ще остря брадвите до смърт, та утре да е леко - леко,

щом дърводелците повикам: "Елате, вече съм подсъден!"

Щом тръгнат те, а аз усетя как тръгва бялата пътека.

 


напред горе назад Обратно към: [Градовете където не сме][Гриша Трифонов][СЛОВОТО]

 

© Гриша Трифонов. Всички права запазени!

 


© 1999-2019, Словото. WEB програмиране - © Пламен Барух