напред назад Обратно към: [Градовете където не сме][Гриша Трифонов][СЛОВОТО]



Зелена повест


Зелена бе душата ми. И лятото зелено.

А някъде наоколо започваха да стенат

звездите от безсъние, нощта - от недоимък,

дървото - от напъпило в снагата му бесило!

Но кой да чуе тъмните им скръбни песнопения -

зелено беше лятото, душата ми - зелена;

животът спеше в ъгъла, свит на кълбо. Не помнех,

че двоен е езикът му, а зъбите - отровни.

 

* * *

 

Безшумно окъсяваха като ръкави дните,

богати с тъжни тайни и бедни на събития.

Но в дивото поле, сред дъх на мента дива,

все по-навътре влизах. И накъде отивах?

Бе ден и нощ, бе есен, две зими, после пролет,

а лятото, огромното - загадъчният корен

на всичко покрай мене и в мен - охладнявало.

Съвсем неуловимо. И съвсем безжалостно.

 

* * *

 

Не съм измислил думите, с които ви говоря -

в тревата ги намерих, в тъмния й корен,

когато се разплиташе кълбото да ме търси

и люспите му жълти непоносимо скърцаха:

"Зелена е душата ти, но лятото - студено,

че докато ти скита босоног и беден,

тревата се източваше и тъмните й жили

намериха в земята на мъртвите очите!"

 

* * *

 

Невинен като гвоздей ръждив в плътта на кръста,

самотен като въздуха безсмъртен и невръстен,

напразно мамех слънцето с трохи от стари думи -

то отшумя на изток и кротко се изгуби.

Сега тревата само шуми съвсем наблизо:

животът гъне тяло, пълзи и се облизва.

Но кой да чуе тъмните ми скръбни песнопения:

студена е душата ми и лятото - студено!

 

* * *

 

И вече сам не зная вървя ли или просто

полето се оттича и бъдещето носи

като лавина прашна върху гърба си черен.

Като лавина прашна - все вчера, вчера, вчера...

Не вярвам да са срутени мостовете, не вярвам

пътеките обратни съвсем да са зарастнали!

Да можех - бих се върнал, бих скъсал тази библия,

която сънно пишат петите ми подбити.

 

* * *

 

Но толкова навътре в полето съм се вмъкнал,

че сянката ми даже встрани от мене свърна.

И никой жив наоколо - само орел и червей,

а между тях тревата. И мойте стъпки в нея.

Не ми остава време. Гласа си ще изпитам,

ще спра и ще изчакам животът да ме спипа.

И ще запея миг преди грижливо да ме стегне:

"Зелена е душата ми и лятото - зелено..."

 

* * *

 

Ах, как ще се извие в миг изящната му шия!

С каква любов ще се вторачат в мене зениците сиви!

Ще се отпусне хватката, животецът послушно

в непоносимо бавен валс пред мен ще се полюшне.

И дълга ще е любовта! Дано докрай устискат

протърканите гласни струни, въздухът да стигне.

Докато просвисти над мене снежнобял орелът -

към някоя от горните земи да се възземем.

 


напред горе назад Обратно към: [Градовете където не сме][Гриша Трифонов][СЛОВОТО]

 

© Гриша Трифонов. Всички права запазени!

 


© 1999-2019, Словото. WEB програмиране - © Пламен Барух