напред назад Обратно към: [Градовете където не сме][Гриша Трифонов][СЛОВОТО]



Сипей


На Анчо Калоянов

 

Срещу октомври - кротка рана в дъното на календара -

оставяш двете си очи: да се напълнят с жълто и червено.

Оставяш двете си ръце: те иначе мъглата ще разтварят.

И влизаш в есента. За пръв път с нетърпение.

 

За пръв път сам - жената спря в подножието на живота,

запали огън и навярно готви нещо вкусно.

Дано не завали, дъждът ще стъпче огъня й кротък,

а нощ по сипеите синкаво се спуска.

 

Бог с нея, все ще се оправи някак си,

не ще умре от самота - красива е до неприличие.

А ти, към призрачния ръб на сипея задъхал крачка,

къде ще бъдеш утре, щом светът се свлича.

 

Щом знаеш: седем са душите на смъртта, щом знаеш,

че не надеждата крепи човека - той спасява

усмивката й синя в ужас всеки ден - до края,

а само туй ще го спаси от земетръса в ляво.

 

Но седем са душите на смъртта. И толкоз!

Вдигни високо дрипавата си душа - последно знаме!

Виж, есента след теб строява топлите си полкове.

Това е седмият живот!

А после нека проговори камъкът.

 


напред горе назад Обратно към: [Градовете където не сме][Гриша Трифонов][СЛОВОТО]

 

© Гриша Трифонов. Всички права запазени!

 


© 1999-2019, Словото. WEB програмиране - © Пламен Барух