напред назад Обратно към: [Градовете където не сме][Гриша Трифонов][СЛОВОТО]



Отвъд


На Росица

 

Расте трева. Расте съвсем по края на доброто лято -

недостижима за косач, за конски зъб недостижима.

Върви през залеза жена, върви към края на земята,

след нея все по-блед е хоризонтът, все по-зимен.

 

В тревата ще нагази тя, за по-нататък нямаш памет:

река навярно има там и бреговете й са жълти.

Мостове - и да си сторил - ще са порутени до камък:

водата, между брегове притисната, гризе по вълчи.

 

Дано не се обърне - тъй, до колене в трева - жената:

ще я познаеш изведнъж и подир нея ще политнеш.

Ще паднеш на брега, а там... А там лодкарите със трясък

убиват лодките! От тях издигат кръчма, дом, стрелбище...

 

Не викай срещу тях, а виж - на края на доброто лято

върви през залеза жена, през хоризонта в дим изсечен.

Отвър тревата, есента, отвъд лодкарите брадати

върви жената по брега. Но по отвъдния, човеко!

 


напред горе назад Обратно към: [Градовете където не сме][Гриша Трифонов][СЛОВОТО]

 

© Гриша Трифонов. Всички права запазени!

 


© 1999-2019, Словото. WEB програмиране - © Пламен Барух