напред назад Обратно към: [Градовете където не сме][Гриша Трифонов][СЛОВОТО]



Жената птица


Навярно есен е. Жената птица пада с писък

подобно камък в жълтите листа наоколо.

И за какво са театралните бинокли?

И за какво - афишите върху стените ниски?

 

Навярно птица е. Жената писък рухва като камък,

по който не изсякох ясни думи.

И ни остават само есенните шумове.

И прах в душата. Слънце върху рамото.

 

Навярно камък е. Жената есен просто не е птица,

щом и за тоя писък моите уши са глухи.

Скимтят, изправени на лапички махленски слухове:

та със кои мъже споделяхме телото й невинно?

 

Навярно писък е. Жената камък вече не трепери.

Тя вярва, че е птица и наесен си отива

по зимни пътища, от сол и луга лигави -

дори да има дом, не иска да е крепостна.

 

Жена е. Писък. Камък, есен.

Птица е

това, което си отива и благодари за всичко.

И за какво, я питам, точно?

Птичко?

Ей, камъче?

Женице?

Есенчице?

Писъче?

 


напред горе назад Обратно към: [Градовете където не сме][Гриша Трифонов][СЛОВОТО]

 

© Гриша Трифонов. Всички права запазени!

 


© 1999-2019, Словото. WEB програмиране - © Пламен Барух