Обратно към: [Черна кутия][Славимир Генчев][СЛОВОТО]

Рано или късно стигаме този последен етаж:

дъхът ни секва,

коленете ни се подгъват.

Няма ги шерпите – да домъкнат целия ни багаж,

макар той горе

нищичко да не струва.

Може би защото е един тоя живот,

така ни се иска отвред да ни видят.

Колко шум,

колко блясък

и евтина пот.

Кой забелязва труда на мидата?

Ругаем я за нейното битие –

в тихото,

в чистото,

в безметежното,

нарамили бялото острие –

                     или бялото знаме –

на надеждата.

Животът мрази изоставащия войник.

За изоставащия войник

прошка няма.

Забравяме мидата в същия миг,

че продължава –

не свършва –

драмата.

Но щом с цената на свойта плът

тя изпреде безценния бисер,

ще го откъсне от първи път

само който е бъхтил в ниското.

Обратно към: [Черна кутия][Славимир Генчев][СЛОВОТО]

© Славимир Генчев. Всички права запазени!