напред назад Обратно към: [Славимир Генчев][СЛОВОТО]



Рисковете на професията


Часове след взрива в каменовъглената мина, при който загинаха има-няма стотина миньори, Радославка успя да промъкне в болницата. Лекарите от екипа на д-р Игнатов имаха твърдото намерение да не допускат никого при оцелелите, но Радославка набързо разубеди доктора и с едва наметната бяла манта, съоръжена с микрофон и послушно подтичващ подир нея оператор, нахлу в стаята на Кънчо, който само преди миг по чудо бе дошъл в съзнание.

Радославка изпъкваше с пробивността си дори в журналистическите среди. Дългият й крак на секс символ стъпваше не само там, където малцина биха се осмелили и да почукат, а и на други местенца. Не се церемонеше да вземе интервю я от мафиотски бос, чиято бърлога знаеха единствено в полицията, я от сгафил министър, който се инати с оставката и поради тази причина се крие от медиите.

– Трябва да знаеш къде да натиснеш – откровеничеше Радославка пред завистливите си колеги. – Добрата журналистика прилича на източно бойно изкуство: не се иска голяма сила, а бърз удар в слабото място...

– Няма мярка! Няма задръжки! Минава всякакви граници! Нищо свято не признава! Всеядна е! Дали е гледала „Телевизионна мрежа“? – подмятаха зад гърба й.

Неприятелите с нарастващо безпокойство осъзнаваха, че звездата й няма да залезе скоро; все пак се утешаваха с мисълта, че много хубаво не е на хубаво и че някой път хубавата Радославка ще стъпи накриво...

Тя предпочете Кънчо пред останалите ранени, защото неговото състояние бе най-трагично: 60-70 процента изгаряния по тялото и нефункциониращ бял дроб. Просто върха!

Очите на жертвата бяха полузатворени, дъхът пресекливо свистеше през незначителния брой зъби, но Радославка тикна безстрашно микрофона в Кънчовото лице и кротко нареди:

– Разкажете на зрителите какво точно се случи. Какво видяхте? Какво чухте? Помните ли нещо?

Ех, как щеше да й скочи рейтингът в това скучно лято, когато политическата ваканция не позволяваше да се създават шокиращи новини! След втръсналите на всички репортажчета за спекулативни цени, полицейски акции, арендаторски междуособици из курортите и перманентни свлачища, най-накрая да се случи нещо разтърсващо и въздействащо – далеч, разбира се, от класата на Даянината смърт, но напълно подходящо за нашенските ширини...

– Журналистът е пълна нула без събитието – бе заявила тя веднъж пред най-омразната си приятелка. – Готова съм да го измисля, ако се наложи. Без събитие не можем да светим, разбираш ли? Събитието е слънцето, а журналистът – луната. Свети с отразена светлина. Но – свети!

Радославка се стремеше да превърне в събитие и най-незначителната новина; надяваше се след време такава уж невинна вест да се превърне в събитие, защото тя именно е поднесла информацията. Не странеше от репортажи и за асфалтирането на улиците, и за човешкия глад на зверовете от зоопарка (това нейно сравнение бе станало нарицателно), и за скандалното сметище край Суходол. След половин година в актуалната журналистика, мъжете са захласваха по непресторения й сексапил и не ги интересуваше самата информация, а жените предпочитаха да разхваляват независимия й нрав.

Кънчо облиза с кафявия си език пресъхнали бърни, а от гърлото му се изтърколиха нечленоразделни антрацитни звуци. Радославка тутаткси опря цевта на микрофона в оголените венци на безпомощната жертва. Ясно се чу хриптенето в отровените дробове. „Не човек, а маймуна – рече си Радославка. – Домъкнах толкова техника, а тоя дебил дума не обелва!“

– Разкажете ни нещо все пак – с ласкав гласец настоя тя. – Хората имат право да научат какво се е случило там долу!

Отзад лекарите нервничеха. Няколко чифта ръце се протегнаха, за да я дръпнат назад, но в този миг Кънчо се ококори: беше я познал! Сърцето му окончателно спря, но от клокочещото му гърло някакъв съвсем чужд на изтерзаното му тяло глас обяви тържествено в микрофона:

– Радослава Величкова е топрепортерът на годината!

Очите на Кънчо се склопиха, главата му клюмна настрани, устата зейна; ясно се видяха изпочупените зъби, а от гърлото изригна груб миньорски вик.

Топрепортерката разярено захвърли микрофона в краката на слисания оператор, чиято камера вече не го слушаше; тя сама започна да следи как Радославка разблъсква скупчените доктори и сестри, изскача в полумрака на болничния коридор и хуква към дъното, където магнетично блестеше устата на широкоотворена балконска врата.

Токчетата й оглушително тракаха в тишината, но не успяваха да надвият грозния рев. Той я следваше по целия път, макар че Кънчо отдавна бе изпаднал в клинична смърт и сиянието в края на тунела неудържимо го притегляше.

 

1998 г.

 


напред горе назад Обратно към: [Славимир Генчев][СЛОВОТО]

 

© Славимир Генчев. Всички права запазени!

 


© 1999-2017, Словото. WEB програмиране - © Пламен Барух