напред назад Обратно към: [Славимир Генчев][СЛОВОТО]



Смешната страна на живота


През първата седмица на април в кафенето на Юли внезапно се появи напълно непознат човек с пожарникарска униформа и тумбеста кожена чанта, която Юли от първо не забеляза. Човекът поздрави сдържано, но вежливо, и веднага се осведоми тук ли е собственикът на заведението; същевременно пролича, че не пита от празно любопитство.

– Ми аз съм – отвърна Юли и сърцето му се сви, защото тоя пожарникар едва ли идваше при него току-тъй. Юли, макар и да беше нищо и никакъв едноличен търговец от най-дребните, дето нямаха възможност да се скрият от погледа и грижите на властите, се мъчеше да приема нещата откъм смешната им страна; нали така постъпват силните личности?

Всички се надпреварваха да твърдят, че си загубен, ако ти липсва чувство за хумор, че трябва да умееш да превръщаш слабостта си в сила, че е задължително да извадиш полза от загубите, че е глупаво да се вземаш много на сериозно...

– То пък едно заведение – реши да се пошегува Юли. – Голяма фирма, бедно положение!

– Имате ли разрешително от противопожарната служба? – с каменно изражение на лицето се осведоми пожарникарят, без да вижда нищо смешно в ситуацията.

– Че как инак? – почти се засегна Юли. Каквото и да му бе коствало, документите на фирмата бяха в ред. – Имам и шалтер, и шестлитров пожарогасител....

Кафенето бе разположено в приземния етаж на блока и в него се влизаше откъм лицевата страна на блока по метална стълба с едно перило. Освен тази външна врата за клиентите, в задната част на помещението имаше и друга, която използваха за служебен вход; от нея се излизаше на площадката на първия етаж. Вътрешната страна на вратата Юли бе облицовал с азбест и ламарина и с това бе изпълнил едно от многото изисквания на противопожарната служба.

Пожарникарят прокара пръст по ламарината с непроницаема физиономия, после почука по вратата като лекар по гърба на пациент и поклати глава с професионално отвращение.

– Така няма да стане – мрачно обобщи той. – Тази врата, драги, няма необходимата 45-минутна противопожарна устойчивост.

– Та нали ваш колега я е одобрил? – възрази Юли. – Ето го разрешителното. Отпреди две години е!

Пожарникарят се усмихна презрително.

– Гочев не си гледаше добре работата. Вече е пенсионер – вметна той, сякаш пенсионирането на Гочев бе справедливо дисциплинарно наказание за калпавата му служба. – Аз поех нещата тук! Минавам да огледам всички обекти. – Той натърти на „обекти“ и вдигна пръст. – И ще въведа ред! Облицовката на вратата е слаба, а азбестът е накован само по кантовете. Избухне ли пожар, димът лесно ще проникне в коридора и оттам ще плъзне към апартаментите на хората. А както виждате, жилищният вход е и единственият изход за евакуация на населението! Впрочем вие виждали ли сте пожар?

Юли чак се сконфузи.

– Е, няма да ви давам зор – внезапно смекчи тона пожарникарят. – До първи септември ви препоръчвам или да зазидате отвора, или да поставите метална врата. Ще ви струва не повече от стотина долара... А сега да напишем предписанието!

И отвори кожената си чанта. Юли се усмихна с усилие. Какво ли не бе преглъщал откъм смешната му страна: два пъти го обираха, макар че кафенето бе на двайсет крачки от полицейския участък; злосторници му развиха гайките на предното ляво колело на колата и то изпадна на първия завой, та се скъса и полуоската...

Цялото му битие, откакто се захвана с бизнес, се превърна в низ от срокове и дати: да плати наема, тока и водата, да внесе социалната осигуровка до десето число на месеца или следващата вноска за патентния данък, да поднови лиценза за продажба на цигари и алкохол...

Простата сметка показваше, че работи за държавата 25 дни от месеца и 5 за семейството си. При това положение съвсем естествено бе да не забележи как минава времето и как усмивката му все повече заприличва на недоволна гримаса.

Когато на първи септември пожарникарят изкачи трите стъпала и, неумолим като съдбата, пристъпи в кафенето, Юли го посрещна с най-кривата и измъчена усмивка на света.

– Ми не успях да изпълня предписанието.

– Лошо – отвърна лаконично оня. – Дадохме ти почти четири месеца срок... Сега ще трябва да се глобяваме.

– Ама не бихте ли могли да удължите срока? – удари го Юли на молба. – Разказа ми се играта тази година. Имах абитуриентка. Кандидатства. И малкият кандидатства – след осми клас. Не бяха курсове, не бе чудо! После дойде времето на патентния данък, после данък сгради и смет, после колата се потроши...

– Да не си се хващал на хорото – отсече пожарникарят. – Не си виждал пожар, не знаеш какво значи 60 процента изгаряния и задушени от отровни газове хора... Това ще ти бъде за урок. Впрочем аз кола нямам – кой знае защо добави той и със сладострастно изражение отвори чантата.

Юли внезапно започна да се смее. Пожарникарят сви устни в усмихнато недоумение и поклати глава, което накара Юли да се ухили още по-широко. Такъв естествен, заразителен смях скоро не бе ехтял наоколо. Биха му завидели всички, които препоръчват на се вземаме на сериозно.

– Глобата е от 100 до 350 лева – сконфузено рече пожарникарят – и не подлежи на обжалване.

Това уточнение предизвика у Юли нов пристъп на смях. Пожарникарят отстъпи заднишком, заднишком заслиза по стълбата, заднишком направи няколко крачки по тротоара и понеже смехът на Юли продължаваше да кънти, обърна се кръгом и търти да бяга, а чантата му го биеше по гърба.

В лудницата Юли твърдеше, че е майор от противопожарната охрана и вдигаше скандали на лекарите заради опасността от пожар, която дебне наоколо. Характерът му обаче бе такъв, че все удължаваше поставените от самия него срокове. А когато лудницата наистина се запали една нощ и изгоря до основи, Юли пое цялата отговорност върху себе си.

Присъдата, за която настояваше от този момент, бе незабавно да го пенсионират за несправяне с работата.

 

1998 г.

 


напред горе назад Обратно към: [Славимир Генчев][СЛОВОТО]

 

© Славимир Генчев. Всички права запазени!

 


© 1999-2017, Словото. WEB програмиране - © Пламен Барух