напред назад Обратно към: [Славимир Генчев][СЛОВОТО]



Пръчове, орли, айдуци


Най-голямото забавление за младите пиячи бе да напиват старците в кръчмата на Юли и да им гледат сеира.

– Айде да напиеме старците! – наговаряха се те.

Не бяха първа младост: някои надхвърляха 40-те, докато ножицата при старците бе голяма – от Борко Айдука, 62-годишен, до бай Пешо Орела, който караше осемдесетата. Основното, което ги обединяваше, бяха авантата и лакомията. В тяхно отсъствие двамата Митковци им търсеха най-подходящите прякори и правеха несполучливи опити да ги класират по лакомия.

– Орело, Орело е най-хищен! – твърдеше Малкия Митко. – Той е като хиена, ама с човка!

– А, не, бай Васо е по... – препираше се Големия Митак. – Не помниш ли оня ден к`во направи? В чашата му имаше сладолед, щото и сладолед го почерпих, ракия, щото още не си я беше доизпил, и водка, дето ти го почерпи, и даже сметана! Как плакнеше само кутийчето от сметаната в чашата, та да не иде зян! А па като си тръгна, главата му натежа и падна на тротоара и си разцепи веждата!

– Ама пък белезите не му личат, щото приличат на бръчки – заяви Малкия. – Ами Орело? Веднъж си отиде до тех и донесе шише и фуния, за да си пресипе чашата, щото деветата водка му се опъна! Жал му било, че Юли щял да я лисне в мивката, а да я изпие – не можеше, завалията! Даже си беше забравил управитело! (Управител наричаха бастуна на бай Пешо).

Орела бе известен също с това, че криеше от бабата пиенето си не къде да е, а в пощенската им кутия, която тя и без това никога на отваряше. Всеки си имаше свой тайник, където да скътва някое и друго шише, но скривалище на Орела ги биеше по изобретателност и достъпност.

Старците, то се знае, много добре схващаха целта на занятието, но да пиеш на аванта не е нещо, от което човек може да се откаже току-тъй. Младите зорко наблюдаваха нивото на питиетата им и щом доближеше дъното, грабваха ги и ги връчваха на Юли.

– Не, не, не! – дърпаше се бай Васо с глас, в който личеше, че хем боли, хем сърби. – Айде утре, а? И утре е ден, бе, Митенце! Утре пак ще почерпиш!

– Утре си е за утре – неумолимо отказваше Големия Митак. – Отложено плащане признавам, ама отложено пиене – тц!

Като напиеше половината клиентела, а останалата подготвеше, Големия се възправяше в цял ръст пред Юли и преднамерено предвзето питаше:

– Има ли нещо неплатено от мене?! – И като чуеше отрицателния отговор на Юли, добавяше: – Бре! Че то много евтино тука, бе, ми утре пак ще дойда!

После с твърда стъпка, върху която десетте водки не бяха оставили никакъв отпечатък, се отправяше към вратата, без да се сбогува. Понякога само се обръщаше, за да отговори на нечия закачка. Тогава смигаше на Юли и усмивката му казваше:

– След двайсетина години и мене тъй ще ме подреждат, ама туй е животът! Ще ги напивам, щото утре други тъпкано ще ми го връщат! Дали в тая кръчма, или другаде, ще се тътрузя като Орела и ще надничам през прозореца дали не са насядали вече черпачите... Хем ще знам какво ме чака, хем ще се надявам некой младок да рече:

– Барман, я сипи една двойна на бай Митко от мене, щото много го уважавам, дъртия му пръч!

 

2000 г.

 


напред горе назад Обратно към: [Славимир Генчев][СЛОВОТО]

 

© Славимир Генчев. Всички права запазени!

 


© 1999-2017, Словото. WEB програмиране - © Пламен Барух